Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
В 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта на „Шератон” започна официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция.
Точно пет минути преди това Дъглас Смит, Маршал Харис и аз се запътихме към ресторанта, но бяхме пресрещнати от заместник-председателя на СДС Петър Берон, който ме извика встрани и в силно възбудено състояние ми каза, че не съм член на опозицията и поради това нямам право да присъствувам на срещата. Аз му се изсмях и му казах, че организатори на срещата са американците, а не уж опозиционните слуги на комунистите, а той просто започна да говори на изключително висок глас – така, че всички в коридора да го чуят, като казваше, че аз съм „Позорът на опозицията”. Дъглас Смит вече беше влязъл в залата, но Маршал Харис, който през цялото това време стоеше недалеч от мен, се доближи и сякаш нищо не е станало просто ми каза: „Янко, хайде да влизаме!”.
Макар че в залата нямаше предварително обозначени места и указания за техното персонално заемане, по същество американците определяха както кой къде да седне, така и кой след кого да се изкаже. След като ми посочи местото, на което да седна, Джон Мензиес ме попита колко минути ще бъде моето изказване и остана леко изненадан като му казах, че нямам намерение да се изказвам. Като огледах внимателно наседалите край масата, бех изключително силно изненадан, че точно срещу Джеймс Бейкър е настанен Петър Гогов, който неотдавна бе станал скандално известен, след като бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.
Почти веднага след ритуалните приветствия, поднесени от Жельо Желев, Петър Берон, Петко Симеонов, Милан Дренчев и Петър Дертлиев, за „изказване по съществото на срещата” думата бе дадена на Петър Гогов.
Безсмислено е, разбира се, да възпроизвеждам в подробности казаното от него. Той говори точно 34 минути, и през цялото време аз недоумявах не само защо е поставен да седи точно срещу Джеймс Бейкър, но и защо американците го слушаха толкова внимателно, след като е очевидно, че възпроизвежда явно неадекватната си за духовния климат на България теза относно „кожите на комунистите”.
Към момента, за който говоря, ние с Петър Гогов се познавахме, но съвсем бегло. Наистина той проявяваше добронамереност към мен и желание за поддържане на добри взаимоотношения, но аз предпочитах да стоя далеч от него и да показвам, че нямам нищо общо с неговите напълно неприемливи за мен политически разбирания. Неколко години по-късно, обаче, се случи така, че ние с него станахме „почти приятели”, и тогава установих, че въпреки наперените му приказки за „кожите на комунистите”, Петър Гогов просто не е способен да заколи дори една кокошка.
Тогава именно лично от него узнах, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил докаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето) кола на самия посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Тъй като съм категорично убеден, че всички изказали се т. нар. „лидери на опозицията” предварително са били инструктирани от българските политически ченгета какво да говорят, по отношение на Петър Гогов считам, че не е било имало никакъв инструктаж нито от българска, нито от американска страна, тъй като и от двете страни много добре се е знаело какво точно ще каже и каква политическа роля и ефект може да има казаното от него. Считам, че сценарият е изисквал нещо съвсем просто – той да бъде поставен пред Джеймс Бейкър и да му бъде дадена пълната възможност да говори каквото си поиска.
Още в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си. Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”.
Когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.
После започнаха да бръщолевят своите лагеристки и затворнически спомени Милан Дренчев, Петър Дертлиев и още неколко души от т. нар. Съюз на репресираните. Наистина никой от тех не употреби изрично нито думата „отмъщение”, нито думата „отговорност”, но наблягайки върху кървавите си спомени всичките по същество създаваха впечатлението, че горят от зле прикритото си желание да отвърнат със същото.
Когато след края на срещата се прибрах у дома, въобще не можах да заспя до сутринта, като през цялото време се опитвах да синтезирам виденото и чутото, казвайки си, че е станало нещо напълно безумно, което не мога да формулирам, но за което усетът ми казваше, че е съдбовно.
Спах само два или три часа и на другия ден бях като болен – в некакъв унес съзнанието ми трескаво търсеше отговор на некакъв въпрос, който дори не знаех как да формулирам.
Само дни по късно в предаване по радиото посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”.
Това негово изказване още повече заплете търсения от мен отговор, и при неколко от срещите си с американски дипломати изразих учудването си: „-По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от комунистите успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.
След доста време, трудно ми е да кажа точно след колко, постепенно съзнанието ми започна да се прояснява, и така в края на 1991 г. вече имах своя отговор на неясно формулирания ми въпрос, който гласи, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти, страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това – властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.
За да стигна до този извод, впрочем, ми помогна и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, насочваше вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти.
После, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”.
Само неколко месеци след неговото заминаване получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ.
