Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
След приключването на така посочената и всъщност най-важна фаза от съвкупността от оперативни мероприятия, организирани и осъществени съвместно от КГБ и ЦРУ, в началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър, а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, той кацна за кратко посещение и в София.
В дневника си съм отбелязал, че на 05 февруари 1990 г., понеделник, в 14 часа, на заседанието на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили аз създадох неимоверно напрежение сред т. нар. „лидери на опозицията”, като заявих, че осем членуващи в СДС партии и организации сме учредили „Дясна фракция”, прочетох подписаната от ръководителите на тези организации „Декларация” и заявих, че половината от т. нар. „времева квота”, с която разполага СДС по време на заседанията на „Кръглата маса”, принадлежи на нас, че ние приемаме стратегията за водене на преговори с БКП, но че нямаме никакво намерение да подписваме бързи и безпринципни съглашения.
Тази фракция, обаче, просъществува по-малко от едно денонощие – от момента на нейното учредяване вечерта на предния ден до момента на нейното обявяване пред членовете на Координационния съвет. Аз бях председател на фракцията, а нейни членове бяха д-р Константин Тренчев, Христофор Събев, Драгомир Цеков, Коста Георгиев, Румен Воденичаров, Любомир Павлов и Пламен Даракчиев.
Вечерта на същия ден аз бях единственият член на тази фракция.
Впрочем, оттогава до днес единственият, който е споменал за съществуването на фракцията, е Драгомир Цеков (интервю във в-к „168 часа”/18-24 и 25-31 декември 1995 г.).
Отбелязал съм, че на 08 февруари 1990 г. за Министър-председател е избран Андрей Луканов, но никъде не съм отбелязал дали два дни след това той се е срещал с пристигналия у нас Джеймс Бейкър.
На 10 февруари 1990 г., събота, в 15 часа в хотел „Шератон” имах организирана по негово искане специална среща с Боб Хътчингс – личен секретар по сигурността на Държавния секретар.
Още в самото начало разговорът започна с подчертано показна от негова страна „приятелска и артистична лекота”, изключително елегантно обоснована с аргумента, че той, всъщност, ме „познава много отдавна”, и по-точно – „отпреди пет-шест години”. В отговор на това аз му отвърнах с реципрочна дипломатическа артистичност: „През тези години, за които Вие говорите, аз се намирах в затвора, но не си спомням да съм Ви виждал там!”.
Той продължи да поддържа артистичния дух и отговори: „Но аз наистина много добре Ви познавам именно от времето, докато Вие бяхте в затвора!”.
След което, вглеждайки се в реакциите ми, направи лек мълчалив антракт и обясни, че докато аз съм бил в затвора, той е бил Директор на радио „Свободна Европа” и лично през него е била преминавала всичката информация, която е трябвало да бъде излъчвана по западните медии в моя защита.
После той ме попита: „Ако стане така, че благодарение на подкрепата на САЩ и на Запада Вие станете най-важният политически фактор в България, какво ще направите с комунистите?”.
Разбира се, не бих могъл да кажа, че този въпрос ме е бил изненадал, тъй като през последните неколко месеци, макар и в много по-скрита и деликатна форма, въпросът ми е бил задаван от почти всички западни дипломати, с които контактувах почти ежедневно.
Изненадах се не толкова от съдържанието на въпроса, колкото от неговата директно ясна – по-скоро военно-провокативна, отколкото дипломатическа и политическа – формулировка.
И ако на досегашните завоалирани в този аспект елегантни дипломатически питания можех да си позволя или въобще да не отговарям, или да казвам, че една такава хипотеза въобще не ме вълнува, защото е химерична, и тъй като не вярвам, че политическите процеси биха могли да имат и такъв вариант; то сега осъзнах, че ще трябва да отговоря достатъчно ясно и конкретно, и че единственият дипломатично двусмислен и все пак неуязвим за самия мен отговор би могъл да бъде тоя, при който да заявя, че давам мнението си не на политик, а на професионален юрист.
Тъй като и двамата все още поддържахме „артистичното ниво” на нашия разговор; и тъй като на мен ми беше пределно ясно, че той е бил избрал точно тази форма на разговор, за да може зад нея и чрез нея да казва и да чуе иначе неприемливи и недопустими за казване неща, аз реших „да продължа в същия дух”.
Тогава му казах: „Вашите думи, разбира се, нямаха характера на „предложение”, но ще се престоря, че съм ги бил схванал като „предложение” и ще Ви отговоря, че го „отхвърлям”; а го „отхвърлям”, тъй като ми е пределно ясно, че както в Румъния, така и в България никой не би могъл да направи нищо за бъдещото демократизиране на страната, ако преди това и там и тук не дебаркира Шестият американски флот, който да прогони вече половинвековното окопаване на Трети Украински фронт”.
„– Но, нали виждате, че в Румъния демокрацията вече е в ход!” – абсолютно невъзмутимо ми каза той.
„-Може и да съм зле с очите, но онова, което аз видях е, че тамошният съд действуваше по същия начин, по който и тукашният, когато ме осъди мен преди шест години! А това не е правосъдие!” – бяха моите думи.
После, му казах, че преди всичко съм юрист, и поради това за мен не съществуват понятията “комунист” или „фашист”, и че като такъв считам, че всеки може да бъде какъвто си иска, стига да не нарушава нечии права и да не се превърне в “престъпник”. Ако, обаче, некой от престъпниците случайно е и комунист, то той само ще спечели, тъй като за разлика от неговите съпартийци, които мен доскоро ме държаха при изключително жестоки затворнически условия, аз ще направя така, че всички хотели, включително и този, в който в момента се намираме, да бъдат изпразнени и превърнати в луксозни затвори, предназначени само за такива престъпници, които едновременно с това са и комунисти.
„ – Разбрах! – каза той. – Вие сте привърженик на тезата за отговорността, та макар и да е символична. А готов ли сте да простите?”
„ – Разбира се! – отвърнах аз. – Но само ако престъпникът преди това се е покаял и публично е поискал прошка от жертвите и от обществото!”.
„ – А вярвате ли, че разкаянието и поискването на прошка е възможно?” – отново ме попита той.
„ – Не! – казах аз. – Ако това беше възможно, то проведеният само преди неколко дни ХІV конгрес на БКП трябваше да завърши с масови лични покаяния и саморазтуряне на партията; а той, както знаете, завърши дори без една капка отказ от престъпното минало и с камуфлажна смяна на името”.
После говорихме още малко – бих казал, напълно незначителни неща – през което време проумях, че видният американец въобще не е доволен от моя отговор, а съзнанието ми трескаво работеше „на втора писта” и търсеше отговор на въпроса: „-Защо той не остана доволен от моя, напълно безупречен от юридическо и хуманистично гледище, отговор?”.
И тъй като бех категорично убеден, че не е възможно официалната американска стратегия да е насочена към несъобразено с правото отношение към „падналите от властта комунисти”, просто осъзнах, че тя е насочена срещу самото Право, най-главният елемент на който е Отговорността.
За да стигна до този извод, впрочем, ми помогна едно напълно случайно, но доста важно за мен обстоятелство. Неколко години преди това бех гледал некакъв американски филм, отнасящ се за следвоенна Япония, в който сюжетът бе изграден върху това, че след капитулацията на т. нар. „японски милитаризъм” американската окупационна власт не само възложи извършването на демилитаризацията именно на своите доскорошни противници – милитаристите, не само не защити от избиване и репресии онези японци, които по време на войната беха техни естествени съюзници, но дори разконспирира некои от своите най-видни агенти и даде възможност на „демилитаризиращите се милитаристи” да ги убият. Трябва да призная, че след като гледах този филм, бех толкова силно потресен, че в буквалния смисъл на думата душата ми бе болна почти цяла година.
