Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
В английския печат „царството” на Симеон Втори често пъти бе наричано „виртуалната българска монархия”, която бе характеризирана така: българите обичат Симеон, без да са монархисти; те предпочитат да си имат „неофициален цар” – нещо като „лоялен към Републиката почетен гражданин”, нещо като влиятелен адвокат пред света или висш съветник и лидер на нацията; чиято функция се свежда преди всичко или дори единствено до това – да помага на България да преодолява изолацията си и да обезпечава на примитивното мислене усещането за наличие на патерналистична личност, към която винаги могат да се отнасят със зле прикрито незачитане, но към която винаги могат да се обърнат за решаването на всичките им възникнали проблеми.
Всъщност: „Кой и какъв е Симеон Втори?”
А. Когато на 13 януари 1933 г. на българския цар Борис Трети се родило първото дете – Мария-Луиза, почти цялото българско население било останало очевидно разочаровано, понеже един такъв факт същностно противоречал на неговите здраво вкоренени фолклорни архетипи за Цар и Престолонаследник. Тъй като, обаче, раждането на второто дете се забавило повече от четири години, из София плъзнали злоради клюки, че Царят е импотентен.
На 16 юни 1937 г. 101 топови гърмежи от Слатинския редут оповестили раждането на престолонаследника. Съгласно писмените спомени на съвременниците, народът тръпнел и броил до 22-я гърмеж, защото ако царското бебе е момиче, салютите трябвало да бъдат само 21; а на 22-я салют населението започнало да си хвърля шапките от радост.
Престолонаследникът бил кръстен на Симеон Първи Велики, който, съгласно византийската православна доктрина, бил дал „Златния век в културата и политиката на България”; така Престолонаследникът официално бил наречен „Княз Търновски”, и по-точно – „Княз Симеон Търновски”.
Когато на 28 август 1943 г. Цар Борис Трети умрял мистериозно, шестгодишният Престолонаследник официално се възкачил на Трона (Престола) под името Симеон Втори, Цар на българите (обърнете внимание: не „Цар на България”!), и чрез т. нар. Регентски съвет властвувал в продължение на три години , като както тогава, така и до днес, никога не е бил коронясван.
На 16 септември 1946 г., когато бил едва на деветгодишна възраст, той бил принуден да емигрира заедно с майка си, сестра си и леля си, а само броени часове след пристигането им в Истанбул те се били отправили с кораб за Александрия в Египет. Там всичките членове на семейството му живели пет години, а самият Симеон Втори бил ученик в най-големия колеж в Северна Африка – „Виктория колидж”, където именно перфектно научил английски език.
Заради училището на малкия цар майката решила да заминат в Испания, където семейството било настанено във вилата, в която Царят живее и днес. В Мадрид той завършил „Колеж дьо Франс”; после, през 1958 г. заминал в САЩ и постъпил като кадет във военната академия „Вали Фордж” („Valley Forge Military Academy and College”), базирана в град Уейн, щата Пенсилвания, в която бил записан с името Симеон Рилски, и която завършил през 1959 г., придобивайки военното звание „младши лейтенант”.
В деня на пълнолетието си на 16 юни 1955 г. Цар Симеон Втори прочел в Мадрид Прокламация, в която се казва: „Аз не абдикирах от българския престол. Поради това и по силата на Търновската конституция аз и сега съм обвързан от тежката мисия, предопределена ми от Провидението”.
На 10 август 1961 г. царицата-майка обявила годежа на Симеон Втори с Маргарита Гомес-Асебо и Сехуела – испанка, родена на 6 януари 1935 г., с 2 години по-възрастна от него – втората по богатство жена в Мадрид, наследила милиони; пет месеци по-късно, на 21 януари 1962 г., е сватбата, която се е състояла в руската православна църква „Света Варвара” във Вевей, Швейцария. Щастливите младоженци били венчани от митрополит Андрей – глава на Българската православна църква за Америка и Австралия . Тъй като бракът бил „благословен” лично от самия държавен глава генералисимус Франко, в испанските медии преобладавали възторжените отзиви; в „дядовата” Италия вестниците демонстрирали двойна стратегия: от една страна се радвали, че синът на техната принцеса и българска царица Йоанна си бил избрал „симпатична и богата булка”, но в същото време били недоволни от нейния „прост и незначителен произход”. Всичките медии в Англия, Франция и Швеция „с пълен глас” тръбели, че това е „Брак по сметка”, охотно цитирали официалните самопризнания пред медиите на самия младоженец от преди една година, че „Единствената ми цел в живата е богата жена!” и подчертавали, че по онова време Маргарита Гомес Асебо наистина е била най-богатата „кандидат-булка” в Испания .
Впрочем, истинската „война” на Симеон Втори по повод и във връзка с неговия годеж и брак е била съвсем не с медиите, а с неговите близки, пред които той поддържал и обосновавал тезата, че „не е ловец на зестри”, а е „истински влюбен млад мъж”. Най-напред възроптала сестра му Мария Луиза, която през 1957 г. си била избрала за жених човек от простолюдието, но срещу брака й пръв се бил противопоставил именно той – брат й, който я бил упрекнал, че „такава сватба ще навреди на династията”; след което тя, по настояване на брат си и в интерес на династията, се оженила за германски херцог с кралска кръв – когото, впрочем, съвсем не харесвала. Категоричен противник на този брак е бил и неговият вуйчо – Умберто Втори, главата на италианската кралска фамилия – пред когото племеникът, макар и все още да е бил имал зад гърба си само неколко семестри обучение в Юридическия факултет на Мадридския университет , се проявил като „превъзходен юрист”, като му прочел Търновската Конституция и брилянтно обосновал тезата, че съгласно този именно задължителен за него „правен документ”, той бил имал правото да се ожени за „момиче от народа”.
Истински шедьовър на неговото лукавсство, обаче, е била идеята му да бъде създаден т. нар. „Фронт на модерните крале”, в който да участвуват той, гръцкият престолонаследник Константин, норвежкият крал Харалд и италиянският престолонаследник (и негов братовчед) Виктор Емануил, които също така вече си били избрали девойки с незнатен произход. Впрочем, тази идея той бил застъпил единствено пред братовчед си, от когото искал в замяна да убеди членовете на Савойската фамилия да се примирят с неговия избор. По този именно повод италианският седмичник „Де Оре” посочил, че ако той би бил така хитър и на бойното поле, би бил страхотен генерал.
Б. Срещи с български политици и журналисти
Първият български журналист, интервюирал Симеон Втори, е бил Йосиф Давидов – тогавашен кореспондент на Българската телеграфна агенция (БТА) в Мадрид. Самото събитие станало на 29 януари 1990 г., а интервюто е публикувано във в-к „Отечествен фронт” на 2 февруари 1990 г. и е озаглавено „Благоразумие и търпимост, зрелост и толерантност”. Интервюто официално е било поискано и възложено от Главния редактор на вестника Любен Генов, мотивацията на който е била обоснована като желание „за разрушаване на едно табу”. Наскоро в същия вестник е публикувано още едно царско интервю – на Бригита Йосифова с Царица Маргарита.
По време на дейността на т.нар. „Национална политическа „Кръгла маса” беха проведени много митинги, сред които на 15 февруари 1990 г. и митинг в Михайловград, предишното име на който е било Фердинанд. Тогава аз, Янко Янков-Вельовски, произнесох реч, в която направих три „предложения”, по повод на които бех изключително бурно освиркан три пъти. Първото бе да се преименува града, тъй като сегашното му име е позорящо, защото е име на един от зловещите комунистически лидери; бех освиркан, защото за всички присъствуващи комунизмът продължаваше да бъде „най-висшият човешки идеал”; второто ми предложение бе да се върне старото име на града Кутловица; по този повод ме освиркаха, защото името било селско, а те били граждани; третото предложение бе да се формира обществена нагласа за завръщането на Симеон Втори в Родината и за избирането му за Президент на България (каквато официална държавна длъжност фактически действуващата комунистическа „Конституция” все още не допускаше); по този повод освиркването ми бе най-силно и най-интензивно, защото по непростим начин обиждах техните твърди републикански и комунистически възгледи и нагласи. Още на другия ден ми се обади по телефона Секретарят на посолството на САЩ Маршал Харис, с когото веднага се срещнахме; той ми каза, че тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на нейния комунистически български клан, и че тази стратегия, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент.
През март 1990 г. бе осъществено второто силно представяне на Царя пред българите – в най-гледаната програма „Всяка Неделя” на Българската Национална телевизия (БНТ) било излъчено специалното интервю на Кеворк Кеворкян с Негово Величество Цар Симеон Втори.
През април, а после през август, септември и октомври 1990 г. пребивавах в град Мюнхен в Германия, където бях опериран от тумор, получен от третирането ми с химикали по време на престоя ми в затвора; там почти непрекъснато до мен бе бившият български царски офицер Стефан Маринов – бивш личен съветник на Симеон Втори в първите години на емиграцията му, после отрекъл се и в продължение на 18 години прекъснал всякакви контакти с него, но преди няколко години възстановил контактите „по интензивно настояване на американците и германците” и „в името на бъдещото демократизиране на България”. Той просто ме „засипа” със специфична информация за личността на последния български Цар и най-вече относно неговите връзки със съветската КГБ и българската ДС, както и за плановете на западните политически сили за неговото използуване в хода на политическите промени „след ерата на Горбачов”. Благодарение на тази информация и, разбира се, благодарение на моето специфицно професионално мислене, при всички станали по-късно събития аз просто превъзходно разбирах невъзможността да бъде водена автентична политическа дейност в България както поради кретенското политическо мислене на българската населенческа маса, така и поради виртуозното политическо използуване на това обстоятелство не само от комунистическите политически манипулатори, но и от корумпираната част на управляващия западен елит.
В началото на 1991 г. българските депутати и политически лидери Стефан Савов и Ахмед Доган посетили Цар Симеон Втори в Мадрид.
През май 1992 г. Президентът Желю Желев и Цар Сиеон Втори се срещнали и разговаряли в мадридския хотел „Риц”, с което завършила „ерата на журналистическия интерес към Царя” и започнала „ерата на интереса на политиците”.
По време на Олимпиадата в Барселона през 1992 г. тогавашният Премиер Филип Димитров, съпругата му Елена, Венцислав Димитров и Александър Йорданов, както и спортни звезди и шефове, обядвали заедно със Симеон Втори.
През август 1992 г. българските медии съобщиха, че на заседание на т. нар. „Клуб Билдерберг”, състояло се в началото на годината в курортното градче Евиан във Франция, е било взето решение Западът да подкрепи по енергичен начин усилията на Симеон Втори за завръщането му в България.
Най-голямата и най-пъстроцветната навалица около Симеон Втори е била по време на бала на Августин Пейчинов в Манхантън на 6 декември 1992 г., където са били: Георги Пирински, Стоян Ганев, Михаил Неделчев, Янаки Стоилов, Елена Поптодорова, Диана Дамянова, Александър Томов, Чавдар Кюранов, Атанас Папаризов, Невена Коканова, Теодоси Спасов, Йълдъз Ибрахимова, Мила Георгиева, Георги Данаилов, Стефан Цанев, Соломон Паси, Петър Константинов, Стефан Груев, Жорж Ганчев, Кръстю Петков.
През 1993 г. Желю Желев и Симеон Втори се срещнали отново – този път в Брюксел.
През 1994 г. синдикалният лидер Константин Тренчев посетил Мадрид, а Филип Димитров и приближените му „случайно” се срещнали със Симеон Втори в един музей в Солун.
През 1995 г. софийският кмет Александър Янчулев се срещнал със Симеон Втори в Мадрид, където бил на посещение за „кръщаване” на улица. През ноември 1995 г. аудиенция при Симеон Втори били получили външният министър (генерал от ДС) Любен Гоцев и Гиньо Ганев; после Л. Гоцев отрече да е участвувал в такава среща, но от Мадрид го опровергаха. На 23 ноември 1995 г. депутатът Кристиян Кръстев и Председателят на Ротари-клуб Асен Ошанов лично занесли поканата на 101 интелектуалци до Царя да посети България.
