Спас Райкин, „Принос към историята на Българския Национален Фронт в емиграция“

„Това писмо излезе много дълго. По него вече работя повече от два  месеца. Това не е изключение в моята дългогодишна  кореспонденция по политически въпроси.  Аз нямах намерение  да се разпростирам толкова нашироко, но тъй като аз го писах на прекъсвания и от време на време се изправях пред различни въпроси, а може би за това, че ми се струва това да е последното писмо в моята политическа кариера, поради напредналата ми възръст, с прекрачването на  90-тата година,  реших да го оставя така, както е, освен да прибавя няколко думи за текущото положение в България.“

С този абзац започват заключителните бележки на писмо на проф. Спас Райкин до Георги Спасов, зам. председател на Българския национален фронт и представител на тази организация в България, и чрез него – до всички, които са ръководили или ръководят БНФ. Писмото на проф. Райкин има, в някакъв смисъл, и характер на монография. Текстът е назован „Принос към исторята на Българския Национален фронт в емиграция. Политически и идеологически насоки – 1955-2013“. Той ни беше изпратен от проф. Райкин за публикация.

Може би по някои от темите и събитията, засегнати в текста, биха се намерили опоненти на това, което Спас Райкин разказва, споделя, цитира и пр. Вероятно ще се намерят теми, събития или тълкувания, по които може да се полемизира. Но написаното от проф. Райкин е свидетелство, така или иначе, на участник и очевидец, дал всичко от себе за идеите и ценностите, за които се е борил, в името на една останала винаги жива любов, отговорност и привързаност към българския народ и към България. В името на един народ и една страна, която мнозина български български емигранти обичат и милеят до последния си дъх, колкото и различни да са понякога техните виждания, убеждения и житейски пътища. Защото поколенията се сменят, политическите режими, в България поне – също, но е добре да има памет за това, което изявени личности от българската емиграция са правили, за препятствията, през които са минали, за начина, по който са оценявали политическите и обществени обстоятелства. За това, което оставят след себе си.

.

 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

.

ПРИНОС  КЪМ ИСТОРИЯТА  НА

БЪЛГАРСКИЯ  НАЦИОНАЛЕН ФРОНТ

В ЕМИГРАЦИЯ

Политически и идеологически  насоки

1955-2013

СПАС  Т.  РАЙКИН

*

СЪДЪРЖАНИЕ

1.  Увод

2.  Д-р Калин Койчев и Спас Райкин  издигнаха БНФ като водеща сила в емиграция

3.  Възхвала на моя принос в историята на БНФ от днешното ръководство (2013 г.)

4.  За политическото манифесто  на днешното ръководство на БНФ в защита на фашизма и нацизма като идеология на организацията

5.   Политическото манифесто на БНФ (2013 г.) против парламентарната многопартийна демокрация

6.  Иван Дочев и моето мнение за БНФ  като политическа партия

7.  Българският Нациинален Съвет (БНС). Преговорите ни с американските служби за подпомагане на БНС и легитимиране на БНФ.  Финалният отказ на тези служби

8.  За една вражеска дефиниция на легионерското движение: „Богаташки копелета“

9.  За моята политическа и идеологическа ориентация в емиграция

10.  Анализ на политическата система в демократична България след 10 ноември 1989 г.

11.  Дясната клика в БНФ  против Спас Райкин. Моята оставка и оттегляне от БНФ. 12 април 1964 г.

12.  Дочев извършва преврат във Върховното управление  на БНФ.  Разцепление на БНФ

13.  Акцията на Чикаго – А. Дърводелски, Г. Лазаров et. al. против Спас Райкин

14.  Протестантизъм в програмата на днешния БНФ. Враждебна декларация против Българската православна църква

15.  Заключителни бележки

16.  Наградата ми с медал „Иван Вазов“ от българското  правителство.  Висока оценка на дейността ми  в емиграция

*****

1.  УВОД

17 АВГУСТ  2013 г.

Г-н Георги  Спасов

Заместник-Председател на  БНФ

Представител на БНФ в България

Ул. Алабак  21

Град БЕЛОВО 4470

БЪЛГАРИЯ

Др.  г.  Спасов,

Това дълго писмо  аз отправям по-скоро до други, не лично до вас, но тъй като Вие сте сега редактор на „Борба“,  то чрез вас  аз се обръщам към всички онези, които водят организацията от 1964 г. насам – живи и умрели.  Макар и вън от БНФ, аз никога не съм престанал да имам  дълбоки чувства  за неговата съдба – да се възхищавам от неговия забележителен  успех от  времената, когато аз и д-р Калин Койчев  го водихме под сянката на Дочев и Паприков, и да съжалявам за неговия уклон  по пътищата на една пропаднала политика, до неговия печален край  в последни дни.

Първо искам да ви благодаря,  че ми изпращате „Борба“.  Макар аз да се оттеглих от организацията  през м. април 1964 г. –  по остри различия  върху  политиката, възприета от  БНФ  и  публично прокламирана  в  „Борба“ под редакцията на Иван Дочев и Георги Паприков – аз продължих  да  поддържам  приятелски  връзки с тях за следващите три десетилетия.  Моите 13 тома,  публикувани под заглавие  „Български Национален Фронт“,  ще удостоверят това.  Разривът, който се случи  между мене и Дочев след  1990 г.,  пак стана  поради остри различия между мене и него по църковния въпрос.  Той застана на страната на най-проносираните владици като слуги  на комунистическия режим – Пимен, Панкратий и Калиник. И мерзост на мрзостите: Дочев отиде да се фотографира с разколника Пимен.

Десетилетия, още с прекрачването на границата в 1951 г., та до края на Схизмата в БПЦ,  аз  публично ги развенчавах  по страниците на „Борба“  –  когато бях редактор – 1956-1962 г., и на „Свободно Земеделско знаме“, 1978-1991 г. – също като редактор.  Моята борба против схизмата беше отразена в десетки статии в българската преса, в повече от петдесет издания – 1992 -2002 г.  Моята архива от  105 тома,  приета за съхранение от Hoover Institution, Stanford University,  California, съдържа всички тези материали.  За вас изглежда като моята дейност в изграждането на БНФ  не съществува, вие се опитвате да я изтриете от историята на органицията – 1955 г. до 1964 г. – но тя е документирана в моята серия „Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век“, 20 тома – 2000-2011 – са  запазени по библиотеки и архиви, и когато, и ако някой в бъдеще се заеме да  пише историята на нашето емигрантско движение, все ще открие  имена и събития, които Вие днес се опитвате  да затриете.

2.  Д-Р  КАЛИН КОЙЧЕВ И СПАС РАЙКИН

ИЗДИГНАХА БНФ КАТО ВОДЕЩА

СИЛА В ЕМИГРАЦИЯ

Що се касае до мене, аз още считам тези години –  1955-1964 – за  връх на политическата ми изява и връх на  политическата изява на БНФ.  Четете „Борба“  по време на моето редакторство  и сравнявайте дейността на организацията през тези години с всичко, каквото е било направено преди  Първия конгрес  в 1956 г.  Иван  Дочев, в статия във  вашата „Борба,“   юли 2012 г., стр. 3, не си е спомнил тази важна дата и вместо 1956 г. е посочил 1953 г. и след 1963 г.,  и ще  видите  кой и как е направил БНФ  водеща сила в емиграция. Същата грешка – 1953-1956 е повторена в брошурата „Ние и утрешна свободна България,“ издание на Български Национален Фронт, януари, 1988, стр. 11, с увод от Дочев,  вероятно писана от д-р Николай Алтънков и разпратена от него с писмо до мене от 28 март 1988 г., по него време Президент на БНФ. Друга грешка в същата брошура е датата на Втория конгрес – посочена като 1957 г., когато всъщност този конгрес се състоя в 1958 г. Аз бях на тези конгреси, аз изнесох доклада на Политическия секретарият на БНФ на Първия конгрес.  (Вж. том 5,  стр. 373-423 от „Политическо пътешествие…“.) Д-р Калин Койчев и Спас Райкин издигнаха БНФ на челно място всред българската емиграция,  макар че Дочев и неговите наследници  са заличили десет години от историята на БНФ, 1956 – 1966 – годините, в които д-р Калин Койчив и Спас Райкин изградиха организацията от Първия до Седмия конгрес. Но аз съм  доволен, че Вие  косвено,  без да споменавате имената ни,  безименно сте  възхвалили  нашата дейност.

3. ВЪЗХВАЛА  НА  МОЯТ ПРИНОС

В ИСТОРИЯТА НА БНФ ОТ ДНЕШНОТО

МУ РЪКОВОДСТВО – 2013 г.

Аз си спомням, че неотдавна бяхте  възкресили  за почит нашата Вашингтонска Декларация,  приетa от Седмия конгрес  на 31 март 1963 г.  Автор на тази  Вашингтонска Декларация беше Спас Райкин.  Аз бих се оттеглил от БНФ в 1962 г., когато днешният ваш председател, с една малка група от Чикаго, писменно ми отвори война (Вж. за това том 8, „Политическо пътешествие…“,  стр. 339-362), но Дочев и Паприков ме защитиха и аз се задържах, за да прокарам  тази  Декларация на следващия конгрес, в която изложих Програмата на БНФ  за бъдеща България.  Аз и досега я считам за един от най-важните документи за времето си на моята цяла политическа дейност и съм доволен, че вие сте я задържали като  документ на БНФ. (Вж. по тази декларация том 9, стр. 199-240.  Текстът на Вашингтонската Декларация е на стр. 232-233.) Второ признание на моята дейност на страниците  на вашата „Борба“  аз чета  в бр. „Ноември 2012“, стр. 2., в едно извлечение от  Протокол на заседанието на  ЦУС на БНФ на 28 септември  2012 г.  По средата на страницата се чете:

 Председателят на БНФ, А.Д…. запозна присътствуващите със съвместно изработения с Гашо Спасов – зам. председател на БНФ и негов  представител в България – проекто-план за бъдещата дейност  на Фронта във и извън България.  По проекто Плана станаха разисквания и мненията се обединиха, като се прие:

–  Основните цели и дейност на организацията както до сега, така и в бъдеще, остават непроменени, както са записани в приетата  през 1956 г. и действаща повече от 60 години програма. Прие се също да бъде създадена  работна група, която да осъвремени известни текстове на Устава които са загубили актуалнастта си.

Във  втория § става дума за  приетите от  Първия конгрес на БНФ  резолюции и устав – декември, 1956 г.  Аз  публикувах  в „Борба“  материалите по този конгрес (Том 5,  „Политическо пътешествие… „,  „Български  Национален  Фронт,   1“  стр. 353-434)  – репортаж  за конгреса,  конгресните резолюции,  политическия доклад, изнесен от мене – стр- 373-422, и приетият от конгреса Устав, който се използва дори досега.  Всички тези материали бяха приготвени от мене,  преди да отида на конгреса:  Резолюциите, Устава и Политическия  доклад.  Аз ги препрочетох и ако трябва, отново ще се приподпиша под тях.  Във Втория §  се говори за Програма.  В тези документи няма изричен отдел „Програма“, но член  3 на устава,  подсекция 11,  озаглавена  „Програмни начала“,  отговаря отлично на концепцията за  „Програма“. Във вашия „Протокол на Заседание на Централния Управителен Съвет на БНФ“ („Борба“  11/2012, стр. 2) се чете:

ОСНОВНИТЕ ЦЕЛИ И ДЕЙНОСТ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА КАКТО ДО СЕГА, ТАКА И В БЪДЕЩЕ  ОСТАВАТ  НЕПРОМЕНЕНИ, КАКТО СА ЗАПИСАНИ В ПРИЕТАТА  ПРЕЗ 1956 Г. И ДЕЙСТВАЩА ПОВЕЧЕ ОТ  60  ГОДИНИ ПРОГРАМА.

Автор  на тази програма  беше  Спас Райкин!

Все за целите на  споменатата „Програма“  отговаря и член 4, подсекция 11,  „Цели и задачи.“  Целият Устав е моя разработка на един хвърчащ лист, даден ми от Дочев, където на страница и половина бяха нахвърлени някои елементарни  принципи.

По този Устав   се  гради и действа организацията за 60 години.  От време на време  в него се внасяха козметични промени,  но аз съм доволен, че и сега той още  се зачита,  като се подчертават неговите програмни начала, цели и задачи.  Нека добавя тук, че д-р Калин Койчев  нае специален  автобус и събра 49 души от Ню Йорк и ни заведе на този конгрес.

4.  ЗА  ПОЛИТИЧЕСКОТО МАНИФЕСТО

НА ДНЕШНОТО РЪКОВОДСТВО НА БНФ В ЗАЩИТА

 НА ФАШИЗМА И НАЦИЗМА

КАТО ИДЕОЛОГИЯ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА

Това, което ме подтикна да ви пиша това писмо, е  поместеното на последната страница на броя  на „Борба“  „Май 2013“, неподписано от никого  Манифесто, под заглавие  „Национално единство,  основни идейни  принципи“ и с дребни букви  обяснено:  „Този документ не е политическа програма, а основополагаща идеологическа рамка на нашия мироглед“.  На края обаче,  с черни букви е добавено:   „Горе написаните  идейни принципи са основополагащи и ще бъдат водещи във всичките ни бъдещи действия“.  В това Манифесто са развити  политически идеи, подобни на онези, които ми наложиха да се оттегля от организацията в 1964 г.  Трябва да добавя, че тук  тези идеи са представени като да са преписани от наръчници за изучаване на идеологията  на фашизма и нацизма.  Аз бих искал да вярвам, че това е станало  по непознаване идеологията на фашизма и нацизма, а не  като съзнателно  възкресяване на тези мъртви  политически  системи.  Нека забележа тук, че в споменатата брощура на  д-р Алтънков,  „Ние и утрешна свободна България“, се развиват идеи точно обратно на тези, представени в посоченото Манифесто. На стр. 43 той пише:

…Ние не се съмняваме, че народът ни ще избере демократически режим, като единствената алтернатива на безправието и терора.  Рамките на демокрацията, формата и характера на нейните представителни органи, както и необходимостта от известни ограничения и уговорки при прилагането на демократичните начала: това ще бъдат главните въпроси за разискване и бъдещите политически партии, ще се различават една от друга изключително по отношението си към така набелязаните проблеми, приемайки обаче безпрекословно демократичното  начало като единствено възможна система за управление  и хармоничен  живот.

Този текст е под името на Иван Дочев в увода на брошурата. Сравнете го с тектовете на вашето Манифесто  и ни отговорете, какво се пише под имприматората на Дочев и какво се  пише от неговите наследници-водачи  в  днешната „Борба“.  Това, което Алтънков е казал под имприматурата на Дочев, е същото онова, което аз  преди десетилетия проповядвах от страниците на „Борба.“

Нека цитирам  няколко пасажа  от вашето Манифесто:

1.  Форма на управление.

(А) България е страната на българския народ. Следователно водещата роля и правото да ръководи държавата принадлежи на този народ.

(Б) Ние искаме силна централизирана държавна власт, съсредоточена в ръцете на достойни и отговорни към съдбата на нацията българи.

(В) Ние отхвърляме сегашната многопартийна парламентарна  демокрация като форма на управление,  която е компрометирана,  не кореспондира с манталитета и историческите нужди на българския народ и като такава се явява вредна за съдбините му.

(Г) Политическите партии, вместо да водят национално отговорна  политика, обслужват теснопартийни интереси и разделят българската нация. Затова ние искаме разтурване на всички политически партии и всички организации, подкопаващи устоите на българската държава и общество.

(Д) Ние сме за работещо Народно събрание, съставено от професионалисти, избирани на регионален принцип и от компетентни в своята област представители на отделните съсловия и професии.

Общо взето, по всички тези точки  лесно може да се разпознае фразеологията на фашизма, практикуван буквално  в по-голямата си част от фашизма на Мусолини  и нацизма на  Хитлер.  С точка А се изключват от участие в политическите процеси  български граждани от небългарски етнически  произход.  Ако на тази точка не се даде такова тълкувание, тя губи всякакъв смисъл, бидейки просто излишна тавтология.  В точка Б  се разчитат две  политически концепции:  „силна централизирана държавна власт“   и „достойни и отговорни към съдбата на нацията българи“.  И двете тези концепции съставляват  оновните  принципи  на една политическа диктатура.  По тази формулировка,  управлението  на страната е концентрирано  в няколко ръце на „достойни и отговорни личности.“   Но кой решава  кои са тези „достойни“ и „отговорни“  личности?  Те могат да изпъкнат като една военна клика, която извършва преврат (1934 г. 19 май), те могат да бъдат  политици, получили болшинство в избори и след това  обявили се за най-достойните и най-отговорните държавници, които разтурят политическите партии и стават пожизнени диктатори  (Мусолини и Хитлер).

5.  ПОЛИТИЧЕСКОТО МАНИФЕСТО

НА БНФ (2013 Г.)  ПРОТИВ ПАРЛАМЕНТАРНАТА

МНОГОПАРТИЙНА ДЕМОКРАЦИЯ

В точка  В вие  декларирате, че отхвърляте „сегашната многопартийна парламентарна демокрация“  и обосновавате  тази ваша позиция с аргумента, че тя била компрометирана,  че тя не кореспондирала с манталитета и историческите нужди на българския народ, и така  била  вредна за съдбините му.  С такива аргумнти си служиха Хитлер и Мусолини при потъпкването на демокрацията в Италия и Германия.  С такива аргументи си служиха и нашите профашистки организации:  СБНЛ, „Ратник“, „Отец Паисий,“  „Кубрат“ и др.

По техен път ли вървите днес,  когато  историята мина през тях като валяк,  унищожи ги, а днес  тяхното име и философия се споменават с презрение?  Аз не съм запознат с 293-те политически партии в България, за да  зная към кого да ги причисля. Откъде пък авторът на тази декларация на принципи извади  и този аргумент с „манталитета“ на българския народ? Аз не зная кой и кога е дефинирал манталитета на българския народ и за какво се говори тук.

В точка Г вие  продължавате да атакувате политическите партии, понеже те:   а. не водят национално отговорна политика, б. обслужват тясно-партийни интереси, в.  разделят българската нация.  Всички тези възражения са предмет на дискусия. „Национално оттоворна политика“ се схваща от отделните партии  по различен начин. Политическите партии са отсенка на общественото мнение – така, както то взема организирана  форма. Вие изглежда искате да наложите на българския народ вашите идеи по този въпрос. Политическите партии наистина обслужват интересите на своите избиратели, а това са  групи от граждани, които имат различни  интереси.  Едни са интересите на земеделците, други са интересите на  работниците,  на капиталистите,  и т.н.  и т.н.  Това са естествените подразделения на модерното общество и политическите партии отразяват различието на техните интереси.   Вие искате разтурянето на всички  партии и организации,  понеже  те подкопавали  устоите на българската държава и общество.  Това само показва, че вие никога не сте  се докоснали до  елементарните  принципи на науката социология, за да разберете нормалните  процеси, които протичат в съвременното общество.

6.  ИВАН ДОЧЕВ  И МОЕТО МНЕНИЕ

ЗА  БНФ КАТО  ПОЛИТИЧЕСКА

ПАРТИЯ

Вие сте ученици и последователи на Иван Дочев.  Нека ви покажа как той гледаше на този въпрос и да видите дали вие не сте се отклонили от неговия път.  Първо,  когато аз бях в ръководството на БНФ,  аз ратувах за едно всестранно обединение на българската емиграция.  Аз и д-р Калин Койчев  прокарахме тази идея като спечелихме на наша страна водителя на земеделците гичевисти и с други лица основахме  Българския Национален Съвет.  По това Време Иван Дочев и Георги Паприков бяха върховното ръководство на БНФ.  Ние  основахме БНС и включихме в него БНФ като основна  негова съставна част с тяхно благословение.  По всичко това можете да прочетете в том 7  на моето „Политическо пътешествие …“, стр. 251-270.  (Вж. също  том 8,  стр. 481-496).

Нека ви цитирам и  гледището на Иван Дочев  за  превръщането на БНФ  от политическа организация  в политическа партия  –  точно обратно на онова, което вие с тази декларация искате да направите:

Дочев до Райкин

2 януари 1966 г.

Драги Спасе, 

….. Като се видяхме в Ню Йорк, отново аз повдигнах въпроса за изработването на декларацията, с която да се оповести, че ние имаме намерение да участваме в политическия живот на утрешна свободна България като политическа партия.  Ти сам ми каза, че твоето мнение е било, че БНФ е трябвало още в 1960 г. да се обяви за Партия.  Аз мисля, че е по-добре сега, тъй като някои въпроси се изясниха по-добре. Тъй като аз мисля,  че не бива да се протака повече въпроса и подготовката трябва  да започне,  моля те да ми пратиш твоето мнение преди края на януари, или ако няма да ти е възможно, да ме уведомиш веднага, за да не разчитам и да имам време да подредя нещата, тъй като през март най-късно тази декларация ще се публикува.  (Том 9,  стр. 511)

Моето мнение за  превръщането на  БНФ в  политическа партия  датира  още от Първия конгрес,  декември 1956 г.  Аз бях приготвил предварително резолюциите на този конгрес.  В оригиналния текст аз бях  включил дълъг параграф  в секцията   „Положението в България“,  в който се начертаваше  нашата програма за всестранната ни политика в освободена България.  Д-р Койчев ме посъветва да изпусна този §,  понеже засегнатите въпроси бяха предмет на специална декларация.  Аз го послушах,  но при публикуването на тази  резолюция  в  том  5 на моето „Политическо пътешествие…“, реших все пак да поместя  този § в  скоби, със  съответното обяснение, че той не беше  „представен  за включване в резолюцията“.  Този § започва с думите „БНФ държи веднага след освобождението на България….“  и завършва:  „Възстановяване на пълна неограничена свобода на българските граждани да се организират в политически партии“.

До това убеждение аз бях дошел  още в  България –  без да съм знаел нищо за създаването на БНФ в чужбина –  по време на  събитията от 1946-47 г. Аз съм се занимал с този въпрос в дълга статия  в том 6 на моето „Политическо пътешествие…“.  (Не съм отбелязал кога и къде е публикувана, ако е била публикувана, но е писана във втората половина на 1959 г., след разцепването на  БНФ на Дочевисти и Статевисти.  Там аз полемизирам с д-р Вълчев  –  член на вече разпадналото се тричленно ръководство на БНФ (Дочев – Статев – Вълчев), където последният  развива тезата за  безпартийност – същата теза и същите аргументи, цитирани в разглеждания документ.  Там аз съм дал израз на  мнението си по този въпрас:  Аз  „виждах нещата  в бъдещето в съвсем друга светлина. Аз виждах във Фронта зародиша на една измежду много други партии, с оформена идеология, дори променена до там, че да се слее с моите разбирания  за БЗНС“. (Вж.  „Задгранична България“  и „Един Завет“; том 6, стр.  279  – 275-289.)  По-нататък аз съм  повторил тази идея:  „Аз се надявах, че с моята логика, с моите необорими аргументи и при повеленията на деня, щях да пресъздам БНФ и го направя легитимна българска партия“.  (Стр. 289). В този дух и с такова разбиране аз съставих Устава на  БНФ, приет от Първия конгрес на 24 декември 1956 г. Може да прочетете моите заключителни мисли след публикуването на документите, приети на Първия конгрес.  (Том  5. стр. 433-434)

7.  БЪЛГАРСКИЯТ  НАЦИОНАЛЕН СЪВЕТ.

ПРЕГОВОРИТЕ НИ С АМЕРИКАНСКИТЕ 

СЛУЖБИ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА БНС

 И ЛЕГИТИМИРАНЕ НА БНФ.  ФИНАЛНИЯТ

ОТКАЗ НА ТЕЗИ СЛУЖБИ

Тук ще вметна една допълнителна  бележка.  След създаването на Българския Национален Съвет,  Тончо Тенев,  Калин Койчев и аз се опитахме,  с името на  БНС,  да убеждаваме  американските служби  – от  Държавния департамент до  „Свободна Европа“, че сме  демократическа организация,  с водещо минало в борбата с комунизма и че, наравно с други български емигратски организации, бихме желали да бъдем материално подпомогнати, за да продължим  дейността си. След дълги разговори с  представителя на „Свободна Европа“, на нас се отказа формално такава подкрепа. (Отказът бе адресиран до Тончо Тенев, датиран 25 юли 1962.  Аз не съм публикувал този отказ, може би бях загубил копието или писмото, а може би то да е в архивите ми, сега в Hoover Institution, но този отговор се споменава в много други документи, особено в мое писмо от 4 август 1962 г. до Хорас Хендерсон, делегата на „Свободна Европа“, с  когото  преговаряхме, но изглежда не съм изпратил това писмо. (Вж. том 9,  стр. 100). С нашата акция ние, без да  казваме това, търсихме политическо признание от  Америка и легитимност на нашата организация.

Така ние не получихме нито подкрепа, нито  признание, че водим борба с комунизма.  Защо ние получихме този отказ? Това стана ясно  от една публикация на „Св. Европа“, където се сочеше поименно Иван Дочев: „който е бил водач на  про-нацистките легионери в България през Втората световна война“. (Вж. том 9, „Политическо пътешествие…“, стр. 408.)  Така или иначе, този отказ доведе до хлътването на  Тончо Тенев и Калин Койчев по комунистическа линия, с убеждението, че комунизмът няма да падне, Америка няма да ни подкрепи, но поне така би могло да се  помогне  на наши хора да бъдат пуснати от затворите.  С това и цялата наша политика с БНС завърши и, за  разлика от тях,  аз, братът на Тончо Тенев, Жечо,  и Христо Коновски се обявихме за  „Временен Секретарият на  БЗНС „Димитър Гичев“  и започнахме да издаваме списанието  „Свободно Земеделско  Знаме“ (1977-1991).  (Вж. повече по тези въпроси в:

–  Том 7,  БНС,  Меморандум до Президент Кеннеди, стр 465, началото на януари 1961 г.;

–  Том 8,  Меморандум до Джон Ричардсон, Президент, Комитет „Свободна Европа“,  стр. 171-181, 14 септември 1961 г.;  Меморандум до Джон Ричардсон, 29 май, 1961, стр. 99;

––  ДОКЛАД.  Опити на БНС да установи отношения на сътрудничество с правителството на САЩ чрез комитета „Свободна Европа“,  стр. 481-496.

–   Том   9.  БНС.  Писмо до  Джон Ричардсон,  Президент,  „Свободна Европа,“  22 април 1962 г.  стр. 25.  Вж. Бележка на края.

––   БНС,  Пресконференция, 10 май 1962, стр. 37-61.

––   БНФ,  Дебати на  ЦУС,  БНФ,  2 септември 1962, стр.  Реч на Калин Койчев,  стр. 113.

––  БНФ.  Дебати, реч на Спас Райкин, стр. 123-136.

––  „Защо БНФ се провали политически?  Сп. „Източна Европа“, издавано  от „Свободна Европа“, стр. 408.

–    Том 10.  Писмо,  Хендерсон до Тенев, Койчев, Райкин, 18 януари 1962 г.  стр. 40.

––– „Аферата  Райкин  VS Пенчев („Свободна Европа“) стр. 43

8.  ЗА ЕДНА ВРАЖЕСКА ДЕФИНИЦИЯ НА ЛЕГИОНЕРСКОТО ДВИЖЕНИЕ:

„БОГАТАШКИ КОПЕЛЕТА“

Нека кажа няколко думи за моето легионерско минало в България, за да поставя всичко в  контекста на разглежданите събития. Преди да постъпя в семинарията – аз не бях чул думата легионер. Когато казах  на приятеля ми комунист, че отивам в семинарията, той,  гимназист в Пловдив,  някак си с недоволство, отговори:  „Там всички са легионери“. Запитах го:  „Какви са тези легионери?“. Неговият отговор беше:  „Богаташки копелета“.  Това ми стигаше да определя отношението си към Легиона за дълго време.  Аз бях преживял до този момент в неописуема беднота, та с богаташки копелета ще си имам работа?  Две години след завършване на прогимназията в 1937 г. аз бях махленски овчар и говедар.  Аз скоро разбрах, че Йовчо беше прав в това, че всички в семинарията бях легонери – с малки изключения.

Седмица-две след пристигането ми, легонерските водачи свикаха класно събрание, държаха речи, назначиха временно ръководство на класния легион и оставиха който желае да се запише член.  Почти всички в класа се записаха, освен аз и четирима други съкласници. Всяка седмица легионерите в класа имаха събрание в класната стая, а ние останалите се криехме по разни кюшета да четем или на разговор. Така премина нашето време  до началото на учебната година 1943-1944.

Скоро това остана без значение.  Ние установихме  приятелства с много легионери  и никой не ни натискаше да се присъединим.  Повечето от тях се бяха изморили по събранията им и да слушат отегчителните речи  на „водачите“. Но всички следваха предписаните им ритуали: да носят легионерската значка – червен кръг, пресечен със счупена стрела; като излезем в града и срещнат непознат легионер със значка, да го поздравяват с вдигната по хитлеристки ръка и поздрав „За България“. Веднъж на месеца целият Легион в сименарията  се строяваше в две колони, една отляво, другата срещу нея отдясно,  „водачът“ и неговите помощници маршируваха пред едната, после пред другата колона,  козирувайки по войнишки. Като  свърши този преглед, водачът поздравяваше:  „За България!“.  Целия легион отговаряше:  „За нея ний живеем!“. След това водачът държеше реч и разпущаше легионерите.  Речите бяха в патриотичен дух, но винаги свързвани с  възхвали за хитлеристка Германия и фашистка Италия.

В семинарията имаше  две други организации –  въздържателно дружество,  където аз членувах, и един философски кръжок,  воден от един пето- или шестокласник, Атанас Гащев от Широка лъка, родното място на софийския Митрополит Стефан.  В края на учебната 1942-43 г. внезапно от семинарията бяха изключени шест водещи студенти, начело с високоизявилия се като философ-ремкеанец Гащев.  Това ни смрази.  Очевидно те бяха се проявили политически по някакъв начин.  Те бяха  против Легиона.  Но какво стана и как стана,  изключването им не беше одобрено от Св. Синод – воден от Митрополит Стефан –  добре известен като опонент на прогерманската политика на Цар Борис – и те се върнаха в семинарията.

Още с връщането ни през септември 1943 г., в семинарията се заговори, че предстои чистка всред студентското тяло и тази чистка ще помете тези от нас, които  не бяха легионери.  Нашият класен водач, Янко Боев от Асеновтрад, мой много добър приятел, с когото  свободно беседвахме по всички въпроси, които ни интересуваха,  дойде при мене и ме посъветва да стана член на Легиона, защото се подготвяло  нещо, което може да ме засегне.  При моето положение,  когато аз едва се държах на краката си финансово и баща ми с унижение просеше пари от лелите ми да ме издържа (първата година, по средата на октомври ме  изгониха за недоплатена такса и аз пеша отидох до Зелениково, и с мъка наблюдавах как Тати тръгна да проси пари, за да ме върне в семинарията), какво щях да правя ако ме изключеха? Така аз през октомври 1943 г. станах член на  класния легион. Скоро аз бях възнаграден: легионерите  бяха решили да превземат въздържателното дружество и го направиха. Мене избраха за председател.  Като такъв аз  получих  пишущата машина, която се случи да задържа година и половина или повече, и научих  печатане с два пръста, което никога не можах да променя.  Не минаха две или три седмици, американците бомбардираха Пловдив, на следващия ден ни разпуснаха за безсрочна ваканция…  която продължи до пролетта на 1945 г.  С това се свърши и моето формално членство в легиона, то трая  две до три седмици, никога да не бъде възстановено при събитията, развили се през септември 1944 г., когато комунистите дойдоха на власт.

Но моето кратко членство не остана без последствия. И без него аз вече имах добре очертан  политически  профил.  Аз вече бях на 20 године,  бях достатъчно чел,  от 14 годишна възраст бях започнал да чета ежедневно вестниците, от времената на  италиянската война в Абисиния и испанската гражданска война, още от десетгодишна възраст бях надъхан с идеи на български национализъм, с остър нюх за международна  правда и неправда,  през двете години, 1937 и 1938, когато  овчарувах и говедарувах,  преобръщах  читалищната библиотека и носех заедно с хляба си и по две-три книги и постоянно четях,  още от второ отделение се бях запознал с християнството  като социална философия, с толстоизма,  после с анархизма и бях погълнал до корици идеята за кооперативизма.  Спомням си как 15-годишен четох реферат в читалището при претъпкан салон за Роберт  Оуен и Шулце Делич.

Като постъпих в семинарията, аз бях вече  оформил  мирогледа си по  ключовите въпроси  на  тогавашната политика,  но нямах  определено  място във водещите движения – комунизъм, фашизъм, нацизъм.  Аз жадувах за  социални и политически реформи, и  не преставах да търся  начините за  осъществяване на един ред в света където щеше да царува всеобща справедливост, мир и  човечност между хората.  По него време  в България бе установен безпартиен режим и моето мислене не отиваше  против  и извън рамките на този режим.  За политически партии аз не знаех нищо, нито пък мислих за създаването на такава.  Аз влязох в семинарията без предубеденост в една или друга политическа кауза.  Там аз се сблъсках с Легиона, но спомена за „богаташките копелета“  не ме оставяше лесно.  Само когато станах член и ми дадоха няколко брошурки  да чета, аз бях впечатлен от легионерската програма по селския въпрос.  Идеите ми допаднаха  и аз не  съжалавах за членството си. По-късно се оказа, че тези брошурки са били преписани от  идеологията на БЗНС, която прегърнах и държа и до сега.

Като семинарист, по време на безсрочната отпуска аз се сближих – по инструкции от семинарията – да  участвувам в неделното богослужение и да подавам книжката си за подпис от свещеника при връщане  в семинарията. Но за зла сполука по него време комунистическата партия водеше  безпощадна борба с църквата.  Така аз се намерих  в кръстосания огън  между свещеника и  комунистите. Като научиха пък, че аз съм станал легионер – това ме свърши. Аз си спечелих смъртни врагове измежду  средношколците в селото. То е дълга история, за да я описвам тук,  но ще спомена, че през месец юли 1944 г. селото ни беше окупирано от  комунистическите партизани.  На път за митинга, който те свикаха, аз бях засрешат на улицата от  трима партизани  със шмайзери, насочени в лицето ми.  Аз  си помислих, че там щяха да ме застрелят.  Аз се взирах в дулото на шмайзера с такава мисъл.  Бях арестуван и подкаран с вързани зад гърба ми ръце. Като влязоха в една къща да  събират хляб и сирене, аз използувах един момент насаме с водителя им от нашето село и му казах: „Георги, аз не съм това, за което ме смятате.  Питайте Йовчо, той ще ви каже“.  Йовчо беше комунист, с когото другарувах, и само той знаеше истинските ми чувства и възгледи. Веднъж, като му излагах виждането ми по селския въпрос, той ме изслуша и  след кратка пауза, ми проговори:  „Ти си земеделец“. Георги ми развърза ръцете и ме изпрати на митинга.  На края на този митинг Йовчо ме намери и развълнувано ми каза:  „Хайде да  вървим с тях, да станем партизани“. Аз, още разтреперан и със спомен на насочения в лицето ми шмайзер, отклоних, но след дни разбрах, че са го разпитвали за мене и той им е казал, че аз наистина не съм това, за което ме бяха помислили в село.  Това стана на 21 юли 1943 г.

На 9-ти септември комунистите взеха властта и от там започна  друга страница  в моя живот:  да се преструвам и да се пазя да не попадна отново в това положение.  Но шило в торба не стои.  Аз повярвах на комунистите, че ще установят демократично многопартийно управление в страната.  Водеща партия в тяхната коалиция, след комунистите, беше БЗНС  на Никола Петков.  На 26 октомври аз поисках и бях приет за член на БЗНС.  Оказа се, че върналият се от Запад земеделски водач д-р Г. М. Димитров също като мен е вярвал, че се установява демокрация в България, тръгна да прави митинги из България да възстанови някогашната сила на БЗНС и го опълчи срещу комунистическата партия.  Той възглави БЗНС в съюз с комунистите.  Минаха – не минаха два месеца и той беше обявен за враг и трябваше да се спасява в английската легация, и после прехвърлен като дипломатически багаж в закован сандък.  Но заедно с това, и аз се оказах  на мушката на комунистите,  и след дълги перипетии в комунистическата каторга като трудовак, аз избягах с двама приятели трудоваци от Балчик, до Пловдив с влака от Варна, после въоръжени с карабини, основахме партизанска група в Родопите и след 44 дни партизанство, преминахме границата в Гърция.

Нека тук добавя и това,  че скоро след 9.09.1944 г., през м. октомври,  е била издадена заповед  от  Върховното ръководство на СБНЛ (Дочев)  от чужбина до легионерите в България да навлизат масово в БЗНС.  Аз не бях чул за тази заповед, когато на 26 октомври  бях приет за член на БЗНС в моето село.  Сам, по моя преценка, аз  взех това решение.  Аз  бях  разучил  БЗНС  и бях дошел до заключение, че  селската програма на Легиона и тази на БЗНС  бяха почти еднакви. Аз вече споменах, че Дочев е преписал тази програма от земеделски публикации.  Спомням си, също така, че преди 9.09. в дискусия с личен приятел комунист, Йовчо, като му излагах моите разбирания по селския въпрос, в рамките на СБНЛ, но без да споменавам това, той внимателно ме изслуша и забеляза: „Ти си земеделец“. (Йовчо стана партизанин и беше убит при Страцин на 13 октомври 1944 г.)  Това ме привлече, да стана земеделец през октомври 1944 г. –  не заповедта от чужбина.  Когато ме арестуваха през декември и ме смазаха от бой, искаха да им кажа  кой ми е дал заповед да ставам  земеделец. Напразно аз ги уверявах, че не съм знаел за никаква заповед от когото и да било, че това беше моето лично убеждение и решение.

9.  ЗА МОЯТА ПОЛИТИЧЕСКА И

ИДЕОЛОГИЧЕСКА

ОРИЕНТАЦИЯ В ЕМИГРАЦИЯ

Когато прекрачих границата на 19 юни 1951 г., аз не бягах като легионер, не бягах като завербуван от чужди разузнавателни служби, не бягах като престъпник, търсен от законите, нито пък бягах като член на някаква конспирация на политически оперативи.  Аз бягах от страх, че при комунистите жив нямаше да остана.  Още в първите дни на престоя ми в приемния център за бежанци в  Драма, аз се ориентирах по политическото положение в емиграция:  Всред емиграцията си бяха извоювали водещи позиции две политически движения:  това на д-р Г. М. Димитров – Българския национален комитет и това на  Иван Дочев – Българския национален фронт.  За движението на Димитров аз научих, че защитавало Преврата на 9.09.44 г.  Това беше достатъчно да ме възмути.  Аз бях преживял 9.09.44 г. и го считах за политическа отрова, за причина на най-голямото злощастие на българския народ.  За движението на Дочев, легионерите в България – аз бях вече запознат с него. Аз не считах, че неговите увлечения по фашизма и нацизма в България бяха сериозна политика – и като му давах кредит за  безкомпромисната борба с комунизма, считах, че то можеше, при дадените исторически условия, да се освободи от това политическо бреме.  Но до пристигането ми в Америка, 30 юни 1954 г., и до края на 1955 г.,  останах вън от това движение, освен, че  когато и където станеше дума, аз защитавах  това движение.

Аз влязох в БНФ  в края на 1954 г.  Д-р Калин Койчев ме въведе в организацията.  Той рапозна способностите ми и през 1955 г.  аз се бях издигнал така, че на мене се повери редакторството на „Борба“. Когато свикахме Първия конгрес на организацията в Торонто, на мен се падна честта да изнеса Доклада на политическия секретарият на БНФ. Аз изработих и докладвах пред Първия конгрес устава на организацията, по който БНФ  се ръководи и досега, и рзолюциите на всички конгреси  до напускането ми на организацията в 1964 г.  От всички  документи, излезли от моето перо,  които аз ценя най- много, и в което се очертава моята  цялостна политическа философия, беше  резолюцията, с която БНФ  осъди новосъставеното Временно Задгранично Представитеилство, назначено от Цар Симеон в 1958 г. В тази резолюции,  публикувана в  „Политическо пътешествие…“, том 7, стр.  71,  озаглавена „Историческа резолюция на БНФ – 6 септември 1959  г.“ – която бе  представена от мен и приета без изменения,  се постулира:

5.  Така препоръчаната  на Негово  Величество  „база“   на Временното  Българско Представителство (Препоръчана от Христо Статев и Полковник Костов: ……. „(4) „Представителството да бъде преди всичко  надпартийно и да не се поставя  в организационна или програмна зависимост от досегашните  емигрантски  формации или от политическите партии на миналото“ и „в неговия състав да влизат лица от всички класи, професии, бивши членове на политически партии, членове на сегашни организации, комитети и групи, членове на научни и културни институции, на смесени  местни дружества от българи и чужденци и др, но не като формални представители на дадени организации, а само като отделни лица) е публично отрицание на приноса на българските политичеки организации и партии в народната освободителна борба, както и отрицание на българските политически партии и организации в настояще и в миналото като органи на общественото мнение.

6. (Препоръчаната база) е в основно противоречие с демократичните принципи на Търновската конституция като поставя ръководството на българската освободителна борба, в лицето на ВБП, в ръцете на една група лица, които по свое усмотроение, не по усмотроението на демократичните български политически организации и партии, представляващи политически мислещата българска емиграция, решават българските политически въпроси в емиграция.

Аз винаги съм считал и още считам този документ за едно от най-важните ми публични изяви. Аз, с всичката си скромност, не мога да не предположа, че тази моя резолюция доведе до политическия крах на тази  злополучна инициатива на цар Симеон. Няма защо да цитирам повече  документи от архивите на  БНФ за отношението на организацията  към политическите партии.  През  десетте години  в историята на  БНФ  –  1955-1965  (години, които вие заличавате от историята на организацията) – БНФ считаше  партиите като основа на  демокрацията.  В днешно време, във всички демократични страни,  партиите са основната клетка на  демократичния организъм в управлението на свободния свят.  Няма страна в света, която да се третира като демокрация, чиято политическа система не се изгражда  върху основите на многопартийно управление.  Та вие ли сега ще се препоръчате като алтернатива на парламентарната демокрация?  Това, което цар Симеон направи, воден от Христо Стьтев и дворцовите полковници, беше връщане към додеветосептемврийския безпартиен режим  на неговия  баща, който завърши с катастрофа за България.

Това, което се декларира в цитираното Манифесто на органзацията ви, е документ на  отстъпление от БНФ и буквално  връщане на организацията към  идеологията на фашизма и нацизма.  За това  може само да се съжалява. Тази идеология на организацията погреба политически  БНФ. (Вж. по-горе, стр.  10,  § „Тук ще вметна…“, ред 9-10. Вж. също така добавените места за по-нататъшно четене,  стр. 12, третата бележка отдолу.) Посоченият тук цитат потвърди подозрението ми защо ни се отказа признание от Америка, защо опитите на БНФ за сътрудничество в освободителната борба пропаднаха. Вас ви няма никъде на политическия хоризонт в България. Причината е Иван Дочев, неговото минало, което Геметовците развяха като черно знаме пред очите на американците, когато ние се мъчехме да ги убеждаваме, че не сме така лоши. (Вж.  том 9, стр.588.)

Аз не зная дали вие сте регистрирани като партия или организация, но със сигурност предполагам, че не сте регистрирани въобще в България. Това, че въпросният документ на последната страница на „Борба“ не е подписан от никого, сочи, че това е редакционна статия и изразява политиката и идеологията на организацията.  В този документ по-горе се казва:  „Ние създаваме политическа организация с цел участие в избори и вземане на цялата власт в България.“ . Така постъпи Хитлер. Той взема властта с избори и месеци след това забрани всички политически партии в Германия. Проста логика води към заключение, че ако тази ваша програма се осъществи, в рамките на посоченото отрицание на политическите партии, България ще осъмне под  властта на вашата организация  като спечелите изборите.  Точно това стана с Германия в 1933 г.  Оказа се обаче, че от 1989 г. досега  вие не сте  направили нито стъпка за осъществяване на тази програма и всичките ви  усилия са се свели само до издаването на едно луксозно списание, в което се предъвкват остарели приказки за един вече несъществуващ свят.  Сега правите разучавания как да превърнете тази организация във фондация, където да си крият парите тези, които ви финансират, за да избягнат плащане на данъци.  Това ваше намерение е изоставяне на политическия характер на БНФ и абдикация от ролята, която БНФ по начало си бе поставил да играе в историята на България.  Това също показва, че вие сте се отказали да работите за България и търсите да се скриете зад някаква фондация – далече от политическия свят в България.

10.  АНАЛИЗ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА

 СИСТЕМА

В ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ СЛЕД

10 НОЕМВРИ 1989 Г.

Вашите аргументи против многопартийната демокрация – така, както се практикува в България в наши дни, се потвърждават от резултатите от неотдавнашните избори – 12 май 2013 г. и общата регистрация на партиите. Тя  се изроди в  многодетна майка на 193 или 293 политически партии – не си спомням числото им – но то е или eдното, или другото. Иван Дочев ги преброи да са 347. (Вж. Иван Дочев, „Моят Завет“, стр. 84). Това е достатъчно в подкрепа на аргумента ви, че партийната система разделяла народа. Как и защо България достигна до това положение? То показва, че в България има 193 или 293 кандидати  да възглавят управлението на страната, че в България се състезават за власт 193, 293 или 347 политически партийни доктрини и водачи на партии. Това също показва, че на българския политически хоризонт няма всепризнати политически партии и политически личности.

За да елиминират това стадо от самопровъзгласили се водачи,  няколко управленски групи се съгласиха да изключат от  управлението на страната всички партии, които не получат най-малко 4%  в изборите.  В последните избори са участвували само 40 партии и коалиции.  Стотината и повече регистрирани партии не са поставили кандидатури.  Само четири партии минаха 4% от електората.  ГЕРБ (Какъв безсмислен акроним! „Граждани за европейско развитие на България“!),  БСП (превъплъщение на комунистическата партия),  Турската партия в България и групата националисти около Волен Сидеров. Колко богоизбрани спасители на България останаха зад затворената с 4%  мярка!  С тази формула се изключиха от управлението на България близо един милион  „граждани“.

Един анализ на електоралните резултати  говори много за  режимите в страната след 1989 г.  Тези резултати показват, че  бившата комунистическа партия БКП, преименувала се в Българска социалистическа партия (БСП) след 1989 г., се е установила твърдо като  постоянна лява политическа партия.  Както и да се развиват политическите процеси отсега нататък, тя ще се задържи като втора алтернатива за управлението на България – кога сама, кога в коалиция с турците.  Тя трябваше да бъде поставена вън от законите след 11/10/89 г., но освободителите ни изглежда се погодиха с Андрей Луканов във Вашингтон през месец август 1989 г. и я оставиха да води политическото хоро в София. Нейната днешна  програма и идеология е  програмата и идеологията на старата БРСДП – от която се отцепи като Тесни социалисти в 1903 г. – с тази само разлика, че тя не се освободи от наследството на Тесните социалисти, преродили се като комунисти в 1919 г. и, исторически,  пое отговорност за човешките злодеяния и икономическия преврат, довел до днешната агония на умираща България.  Тя досега отказва да се  дистанцира от БКП като осъди политиката й от 1923 г. до 1989 г. – като политика на тесните социалисти –  и не се обяви за наследница на старата БРСДП. Тя погълна останките от другото крило на БРСДП – широките социалисти. Ако беше осъдила тесняческата БКП,  тя би се освободила от непростимите грехове  на поколението на Георги Димитров и Васил Коларов и би се наредила в строя на българските демократически партии.

Второ заключение от анализа на изборните резултати е провалът на антикомунистическите среди да се обединят в една  дясна политическа сила и се противопоставят на БСП.  В тези среди цари анархия,  егоцентризъм, идеологическа и политическа безпътица и подчинение на  българските интереси  на чуждестранни фактори, които традиционно са били против българската национална кауза. Това се вижда от резултатите на изборите от 12 май тази, 2013 г.  Регистрирани  гласоподаватели за тези избори  са 6 919 280. От тях само 3 541 745  са гласували;  3 377 535  не са отишли до урните.  Гласувалите са надвишили негласувалите  само със 164 210.  Това показва, че половината избиратели в България са бойкотирали изборите,  или пък  са отказали от апатия да си направят труда да гласуват, загубили доверие в системата.  Както и да се обяснява това, заключението  може да бъде само едно:  половината от  българските избиратели са загубили вяра в демокрацията в България. Във вашето Манифесто „Национално единство“  думата демокрация  – без да са употребени други деривативни форми – е употребена само веднъж:  „Ние отхвърляме  сегашната  многопартийна парламентарна  демокрация.“.

Трите партии, които създадоха  правителството – БСП, ДПС, и АТАКА,  получиха общо 1 661 488  гласа.  Опозицията получи – (ГЕРБ) – 1 081 605 гласа.  Така, от 6 919 280, само 1 661 488  подкрепят правителството на Орешарски  –  942 561 комунисти и 400 466  турци.  Да не говорим за 258 481 атакисти.  Правителството стана възможно само защото АТАКА  им даде един глас, за да създадат кворум.  Това може би изяде главата им за следващите избори.  Но какво стана, и защо ГЕРБ  не можа  да бие съюза между комунисти и турци?  Най-лесното обяснение е това, че  освен четирите партии, в изборите се разпиляха  гласовете  на пропадналите да надхвърлят 4% гласоподаватели –  общо 859 102. Първо, изборната система е така нагласена, че 859 102  избиратели да не бъдат представени в парламента.  Второ, партийни кандидати на малки партии наивно са очаквали да получат необходимите гласове, вместо да застанат като един блок с очевиднното вишегласие на ГЕРБ и предотвратят връщането на комунистите на власт. Къде бяхте вие да издигнете глас против тази възможност?  Трето,  големите партии не са се представили във форма да  привлекат по-малките партии.  Между загубилите  представление в  Народното Събрание са  партии с внушителен  брой гласове, но все са останали под фамозните 4 % : „Национален Фронт за спасение на България“ – 131 169;  „Демократи за силна България“ –  103 638;  „Движение България  на гражданите“ – 115 190;  „Център Свобода и Достоинство“ – 57 619; „Съюз на демократичните сили“ –  48 681;  „Ред, законност и справедливост“ – 59 145;  ВМРО – Българско национално движение – 66 803;   „Лидер“ –  61 482;  „Глас народен“ – 47 419.  Няма да споменаване  останалите 25,  партии получили по-малко гласове.  Ако тези 859 102 гласа бяха отишли към най-силно представената  партия на ГЕРБ,  то нито комунисти, нито турци или атакисти биха  дори се доближили до властта.

Но какво представлява ГЕРБ, за да привлече толкова много гласове  извън своята орбита?  Неговото единствено преимущество беше, че  създаде единствената надеждна опозиция на комунистическата партия.  Избирателите, които съзнаха политическата граматика на изборите, предпочетоха  ГЕРБ  пред всички  самовлюбени  стотици дребни политици.  Иначе ГЕРБ нямаше никаква идеология, с която да привлече  електората.  Прочети този акроним:  „Граждани за европейско развитие на България“  и му предай каквото и да било тълкувание, и тогава виж доколко той отразява специфичните политически очаквания на българина.  Да се маймунски подражава на Европа, да се прави партия под лозунг за „европейско развитие“ не е идеология за държавна политика. която да стопли сърцето на българина и го  повика на барикадите  да се бори за собствените си интереси.  Този акроним е бягство от  отговор на тежките предизвикателства, които стоят пред българския народ.  В Америка на това се казва pie in the sky –  баница в облаците.  Когато българският избирател се изправи пред урната и се видя принуден да гласува или за комунистическата партия, или за „баницата в облаците“ – като не искаше  да  потъне в  небитието с дребосъците, разпилени по политическото поле  – той пусна бюлетината си за „баницата в облаците“.  Така погина българската демокрация на 12 май.  Волен Сидеров избра да бъде един от гробокопачите на тази демокрация.

Нека погледнем пак към ГЕРБ. Това е акроним  за „Граждани за Европейско Развитие на  България“ –  на английски   „Citizens for European Development of Bulgaria“. Това име не ни дава никаква идея за политическата, икономическата, социалната или  културната  програма на тази партия,  специално как тя засяга физическите,  икономическите, политическите, социалните и историческите  интереси на българкия гражданин и селянин. Гласувалите за ГЕРБ  над един милион граждани изглежда като са нямали друг избор,  за да не допуснат победа на  комунистическата партия, са предпочели да гласуват за  партията на Бойко Борисов – лоша или добра.  Но 859 100  не са се ратревожили от това, че като не гласуват за ГЕРБ, те фактически подпомагат БСП и турците да дойдат на власт, както и стана.  Така, косвено, те са гласували за Комунистическо-турската коалиция. Комунистите и турците образуваха правителството  с липсата на един глас, който им бе даден от „Атака“.  Правителството на Орешарски  така има подкрепата на 1 608 461 срещу  5 310 819.  Та такава е демокрацията на днешното правителство.

Сега научаваме, че  ГЕРБ предлагал да се намали бариерата на 3%. Защо българските политици все така лесно оставят вратичката отворена за лишаване на  български граждани от представителство в Народното събрание?  Защо не  възприемат една всецяла пропорционална система, където след като се преброят всички действитени гласове, тоталното число се раздели на 240 – числото на народните представители –  и така, като се получи един национален делител,  всеки кандидат в една избирателна колегия, получил гласове, равни на тоз делител, да отиде в парламента? Сумата от всички неупотребени гласове, от всички избирателни околии, да се подложи на същия национален делител, и доколкото пъти този делител се нанася във финалния сбор на неизползвани гласове, толкова мандата да се дадат на партията, за която се правят тези изчисления. Една компютърна програма, съответно заредена, ще даде финалните резултати за секунди.  Само така  ще намери приложение всяка значителна отсенка на общественото мнение и се осъществи основната идея на демокрацията. С такава една система може лесно да се  понижи апатията и засили интереса към  изборите.  Иначе, все ще бъдат изключени от представяне в парламента значително число граждани.

За имената на останалите политически партии – събрали 859 100 гласа,  е безполезно да се говори.  Те може да се сведат до   дузини еднородни  фракции, други дузини до политически безсмислия, трета група дузини от партии на амбициозни със самолюбието си  „призвани“ водачи.  Най-после трябва да се спомене и неизброимото число на имитации на стари  български партии. Най-голямо разочарование иде от това, че днешните партийни лидери си нямат представа за политическите си предшественици в стара, предкомунистическа България, когато на политическото поле израстнаха  държавни мъже  с исторически незаличими имена –  Стефан Стамболов, д-р Константин Стоилов, Драган Цанков,  Васил Радославов, Александър Стамболийски, Никола Мушанов,  Александър Малинов,  Александър Цанков,  Богдан Филов,  Иван Багрянов,  Кръстю Пастухов,  Георги Кьосеиванов.  Нека прибавя тук Никола Петков и Димитър Гичев. Ние не виждаме нито един от  държавниците ни от 1989 г. досега да се мери по величина от тези великани, строители на Третата българска държава. Нашите стари политически партии имаха здрави идеологически подставки и политичекси имена, изразяващи политически идеологии. Днешните политически ръководители на България  – от 1989 г. до днес –  представляват едно бягство от историята на Третата българска държава и въобще от историята на хилядилетната българска държава.  В тези хилядилетия,  тя е имала да постигне апогея на българския творчески дух, и времена на  национален упадък.  Днешното положение на България е на дъното на подобни упадъци.

Прочети имената на днешните  347 партии и си прави заключение за кризата на българската политическа сцена. От нямане  къде да гласуват, за да предотвратят масово гласуване за комунистите, един милион и нещо гласуваха за Бойко Борисов. Другият избор беше да гласуват за комунистите и турците.  Сравни това със старите БЗНС,  Демократическа партия,  Радикална партия,  Либерална партия, Народна партия или Безпартиен режим.  Или пък с  347-те партии.  Аз имам имената само на 46 от новите партии. Измежду тях:  „Българска пролет“ – 4 097 гласа,  „Национално  патриотично движение“ – 3239 гласа, „Средна Европейска класа“ – 3 532 гласа, „Християн-социален съюз“ – 1,687 гласа.  Ще илезе, че всяка от тези партии има кандидати за президент и за министър-председател.

Нека направим една обща рекапитулация на електоралните статистики и какво това говори за  бъларската посткомунистическа демокрация в 2013 г.:

Регистрирани  гласоподаватели….  6 919 280

Гласували на 12 май ……………………  3 541 745

Не гласували  на 12 май……………….  3 377 535

Представени в  Парламента:

БСП (Коалиция)  ……………………   942 541

ГЕРБ …………………………………… 1 081 605

ДПС……………………………………..    400 466

АТАКА…………………………………    258 481

ТОТАЛ   2 683 093

Непредставени в парламента:

Регистрирани ………………………    6 919 280

Представени………………………..    2 683 093

НЕПРЕДСТАВЕНИ                                  4 236 187

ТОТАЛ  6 919 280

Такава е изборната система в България и такава е и нейната демокрация.  Аз не обвинявам вашия БНФ.  Виновници за това са  политическите  групи и партии, които дойдоха на власт в 1989 г. и влязоха в съюз с БКП. Тяхното първо решение беше да изключат от членство в СДС всякакви политически партии, които бяха вън от тази коалиция.  Втората им задача беше да изключат политическата емиграция с конституцията от 1991 г., да узаконят това изключване като предвидиха, че за участие в политическите процеси беше необходимо гражданите да са живели в България най-малко пет последователни години. Те станаха коалиционни партньори на БСП, но отказаха  на българската политическа емиграция да участва в тези процеси.  Тази емиграция, която води открита борба за освобождението на България, се лиши от правото да се включи в изграждането на демократична България. Тези решения на наследниците на Живков от БКП и СДС изключиха  политическата емиграция – а това значи и вашия БНФ – от участие в нейния политически живот.

Обективно погледнато,  българската общественост в 1989 г.  беше комунизирана. Комунизирани бяха  и всички общественици, които водят България днес – правителства и партии. Те израстнаха като такива (порастнаха от люлката до днешните им кресла)  в едно всестранно комунистическо обкръжение. Онези, които бяха преживели комунистическия терор от 1944 до 1954 г.,  в 1989 г. бяха повечето в гробищата или немощни пенсионери.  На първия  антикомунистически митинг след 11/10  се събраха едва 50 000 – вероятно числото беше преувеличено – когато София трябваше да излъчи поне 300 000.  Аз не зная  колко излязоха на такива митинги в провинцията. На един митинг пред „Св. Александър Невски“ Желю Желев завърши речта си като призова присътстващите да се разотидат по домовете си – „За да не загубим това, което сме постигнали“. Е ли за чудене, че сега, 23 години след онези събития,  БСП събира де близо милион, де повече от милион гласове?

Това, което мога да кажа за вас е, че вие не се  появихте никъде като политическа сила. Сега му беше времето вие да излезете на политическото поле и да работите за единен фронт против комунистическата партия. Вас ви нямаше никъде. Вие  се интересувахте как да превърнете БНФ в някаква фондация. Много се писа за легионерите,  но те бяха представени като политическа чума. Чух, че когато Дочев се появил в  коридорите на „Дондуков“ 1 да търси среща с   министър-председателя на България от СДС, последният го  изхвърлил като парцал  от коридорите на министерския съвет.

11.  ДЯСНАТА  КЛИКА В  БНФ

ПРОТИВ  СПАС  РАЙКИН. МОЯТА

ОСТАВКА И ОТТЕГЛЯНЕ

ОТ БНФ.  12 АПРИЛ

1964 Г.

Когато аз полагах къртовски усилия да реабилитирам националистите  в БНФ и ги  поведа в пътищата към демокрацията,  групата от Чикаго, на която вие сте наследници, излезе открито да пее химни на  фашизма и нацизма от страниците на „Борба“  –  под редакцията на Иван Дочев и Георги Паприков. Аз мигновено се оттеглих от БНФ. (Вж.  том 9,  стр.405-409, 411-423. ) Сега, като следя новините от България с продължилите вече 36 дена протести и виждам, че ви няма никъде в българската политика, не мога да не си помисля, че групата от Чикаго закопа политически БНФ и сега търси да си построи надгробен паметник, на който да се запише  „Фондация“,  не политическа партия „Български нацонален фронт“. Вие сте вън от политическия живот на България. Жалко, че  организацията не тръгна по пътя, по който аз я водех, и не можа да намери  друг като  Иван Дочев или  като Калин Койчев, за да я включи в  политическите процеси, които се развиха след 1989 г. Всички вие, които още се кичете с нейното име, сте фактически  носители на ковчега и към света на забвението.

Тук му е мястото да спомена историята с моето оттегляне от БНФ. С моята оставка на 12 април 1964 г. аз реагирах на една статия в „Борба“, под редакцията на  Иван Дочев и Георги Паприков.  Тази статия беше подписана с псевдоним  „Борис Приморски“ – открит на мене от Георги  Паприков като инж. Георги Лазаров.  Статията беше озаглавена  „До Кога“ (Вж. том 9,  тр. 406-407) и завършваше с един пасаж, който се оказа възхвала на доброволците на Източния фронт на страната на Хитлер като борци за Свобода. Нека цитирам този пасаж буквално:

….Хрушчов и котерията му не са забравили, че през последната война половин милион доброволци от цяла Европа, наречени от  Запада „Колаборатори“, се биха на Източния фронт, и че всеки трети от тях остави костите си по руските степи.  Те не бяха догматици (sic?) – Те се пожертвуваха  за свободата на народите си.   (Вж.  том 9, стр. 407)

Аз веднага отправих следното писмо до  Иван  Дочев с копия до Паприков и Койчев:

Спас Т. Райкин

Рио Гранд Колеж

Охайо

 12 април 1964 г.

Драги Д-р Дочев: 

В последния брой на „Борба“, орган на ЦУС на БНФ, са публикувани материали и съобщения, които правят по-нататъшното ми участие в ЦУС и членувяне в организацията абсолютно невъзможно и с настоящето ви поднасам оставката си от ЦУС,  Председателството на клона в Ню Йорк, представителството ми в Българския Национален Съвет от стрaна на БНФ и от членството ми в организацията.

Аз направих всички усилия да разбера какви върховни интереси се обслужват и какви страшни нужди налагат публикуването статията на Приморски – което изглежда е псевдоним – както и ред други материали.  Тези материали съдържат декларации, които са в пълно противоречие с устава, с програмата и с тактиката на организацията и представляват един радикален завой в нейния политически курс, който води към неизбежно самоубийство. Надявам се, че организацията не може да изисква от членовете си да следват такъв погромаджийски курс и да бъдат публично  идентифицирани с фантастични, необмислени и провокаторски  изявления.  Противниците на организацията няма да закъснеят да обявят „Борба“ за орган на фашистка и нацистка пропаганда и да обосноват тезата  си с цитата от последния й брой.

Аз правя тези констатации и подавам оставката си с най-голямо съжаление и розочарование, но споменатите декларации в „Борба“ не ми оставят никакъв друг избор.

Дължа да те уверя обаче, че запазвам най-добри приятелски чувства към тебе и към всеки член на ЦУС и организацията, но се надявам, че вие ще намерите  начини и пътища да коригирате създаденото положение. (Пак там, стр. 405)

С поздрав: (п)  Спас Т. Райкин

Дочев не прие оставката ми, но тя си остана валидна. Това беше краят на моята активност в БНФ.  Последваха писма от него и Паприков, с които ме убеждаваха, че съм погрешно изтълкувал статията, но в аргументите си завършиха с потвърждаване тезата на  Лазаров –  че доброволците в подкрепа на Хитлер били борци за свобода.  Дочев устно ми изрази надеждата си, че аз няма да основавам втори  БНФ, за което аз го уверих, че нямам  намерения да правя това. Аз устоях на думата си. (По този въпрос вж.  том 9,  „Пътешествие….“, стр.  405-424.)

Още от самото ми влизане в емигрантската политика аз си спечелих яростни врагове.  По настояване и посредничество  на д-р Калин Койчев, аз станах  член   на Американо-българската лига.  По него време  в лигата се бореха за контрол на нейното ръководство  БНФ  и  една фракция, водена от чиновници на „Свободна Европа“. На един Конгрес  на Лигата Койчев ме номинира  за редактор на списанието на организацията, „The League“,   преименувано от мене по-после на  „American-Bulgarian Review“, против кандидата на другата партия от „Свободна Европа“ – стария дипломат Никола Балабанов  (един селски босяк срещу международен български дипломат-аристократ). Преди избора се даде кратък отдих. Инж. Цанко Цанков от нашата група научава плановете на другата група и бързо ни съобщава, че те планували да анулират моята номинация на основа на това, че не съм имал една година членство.  Мигновено нашата група реши и номинира инж. Стефан Басленков, с вътрешно разбиране, че ако аз бих бил дисквалифициран и ако успеехме да изберем Басленков, аз щях да редактирам списанието, под негово име и като негов помощник. Така и стана.

Басленков спечели избора с един глас. Така ние победихме кандидата на „Свободна Европа“. „Свободна Еврипа“ подкрепяше своите чиновници, членове на Лигата, за да я използва  като свой  инструмент за прокарване американската пропаганда между българите и да си натрупа кредити  пред по-големите си началства за успехи в ръководенето на българското обществено мнение в емиграция.  Аз предпочитах Лигата да остане независима българска организация при защитаване на българските интереси – не да става маша на една или друга чуждестранна организация, свързана с чуждестранни тайни служби.  Моите опоненти бяха заложили интересите на България в ръцете на американските служби. Тези служби изключваха в отношенията си с българскитие емигрантски организации БНФ като партньор в борбата с комунизма. Така аз си спечелих  мощни врагове  в  тази борба между БНФ и партията на свободноевропейците – по-нататък,  и с техните покровители – агенти в американските тайни служби.

В редакционния съвет на „Американ Българиан Ревю“ се поведоха остри борби, на които аз безпощадно атакувах  другата група – все чиновници  в „Свободна Европа“, и все бивши дипломати на комунистическото правителство,  останки от додеветосептемврийския режим, останали на служба при комунистите за месеци или години след 9/9/44 г.  Като неин водач сега изпъкна д-р Любен Делинешев, член на Комитета по редактирането на АБР,  за когото се твърдеше, че бил  свързан с Виенското пронацистко Правителство на проф. Александър Цанков в края на войната. (За моите  борби с Лигата вж. том  5, глава „Политическо кръщение“, стр. 8-172.  За повече подробности по моя конфликт с Делинешев вж. Спас Т. Райкин,    „Политически проблеми пред българската общественост в чужбина“, том 2,  стр. 492-502; и в том 5, „Политическо пътешествие…“, стр. 141-169.  В двата случая е поместено моето писмо до Делинешев /той беше американизирал името си с Л. Делин/ под заглавие: „До един професор Акомодационист“, съответно на стр. 496  и 157. В това писмо аз най-добре давам израз на политическия ми профил в емиграция.)

Делинешев поиска редакционен съвет от шест души, в който да влезе  Балабанов. Понеже Басленков беше болен, аз го представлявах на редакционнитеи заседания.  Ние  настоявахме за трима души  и  докато острите дебати продължаваха, ние успяхме да издадем два броя.  Но по време на репликите по събранията на Лигата, аз влизах в остри пререкания с противниците, понеже политическите полюси зад нашите позиции бяха непримирими. Те се свеждаха  до непримирим антикомунизъм, представлявам от мене,  и гъвкав антикомунизъм, който аз нарекох акомодационизъм.  В един случай аз бях нападнал Балабанов  с обвинението, че ръцете му били опръскани с българска кръв – алюзия за службата му на комунистическата власт като български амбасадор в Турция.  По-късно, при една среща, той ядовито ми го напомни.  Аз му отговорих като му напомних за дипломатическата му служба в Цариград след 9.09.44 г.,  че той беше  български  амбасадор на комунистическото Правителство  по време на червения терор, месеците след 9 септември,  когато хиляди българи бяха жестоко убити без съд  и без вина.

При друг случай,  когато аз представих за приемане в членство на Лигата шест наскоро дошли емигранти от Гърция,  служили като горяни в американските служби,  нашите противници скочиха против  предложението ми, с аргументи, че много се бързало с приемане на новодошли емигранти. Те се страхуваха, че с приемането на тези кандидати силата на БНФ в Лигата би се увеличила и те биха загубили влиянието си.  Тези кандидати още в  Европа се бяха свързали с БНФ.

Аз възразих с остро порицание, че те, нашата опозиция, не се стесняваха да споделят членството си с хора като Боян Чуканов,  бивш чиновник в  българската  комунистическа легация и съпругата му  – бивша кореспондентка на „Работническо дело“,  но отказват членство на младежи, които са се борили с оръжие в ръка  против комунизма в България.  Боян Чуканов  се разлюти от репликата ми и със стиснати юмруци се насочи към мене, готов за побой.  Той бе възпрян, а аз напуснах  заседанието.  Без мене те ме  изключили от Лигата условно –  с  условие, че  идващият конгрес  трябвало да одобри  изключването ми.

Аз отидох на конгреса,  изнесох доклада на Басленков, явих се пред някаква комисия по изключването ми.  Там отсъдиха, че трябва да се извиня пред местната организация за държането ми.  Д-р Обрешков ме покани да направя това, аз  му написах писмо в отговор на поканата, но не го изпратих и така изключването ми  се утвърди.  (За моите приключения в Лигата  вж. том 5,  избрани заглавия стр. 11-169.  Писмото ми до Проф.  Делинешев, стр.  157-162.)

В същото това време  аз се бях издигнал  в ръководството на БНФ и се бях заел  с редактирането на „Борба“  и яростно разобличавах  нагожденците с комунизма.  Дебатите бяха много остри. Всъщност борбата беше между БНФ и акомодистката група, поддържана от „Свободна Европа“.

Но враждите в Лигата се пренесоха в БНФ, където опоненти на Дочев, от обкръжението на Статев, изковаха обвинението, че аз съм разединявал българската национална емиграция. Паприков, в кореспонденция с Любен Христов, който го ковеше против мене, пое инициативата да обединява националната емиграция. Любен Христов, с когото аз бях скъсал връзки, но който е бил готвен да замести Статев в ,говарящето се по онова време бъдещо Царско Представителство, изпъкна като водещ фактор всред българската национална емиграция извън БНФ. Едно обединение на Лигарите и БНФ би било триумф на обединената национална емиграция. Но за да се постигне това, БНФ трябваше да направи завой в политиката си като възприеме политиката на акомодационизъм – в паралел с политиката на „Свободна Европа“. Но против тази политика се беше изявил Спас Райкин. БНФ трябваше до го отстрани от ръководството си… Дочев и Паприков се хванаха в тази клопка и  Райкин трябваше до се пожертвува на втория конгрес, като в същото време се демонстрира пред целия свят обединението на националната емиграция и отстраняването на Райкин от позициите му на влияние върху политиката на БНФ.  Но всички тези тайни съглашения между Паприков и Любен Христов (Иван Дочев нямаше никога да се противопостави на Паприков)  бяха неизвестни на мене.  Аз си нямах и най-малка идея за  плановете  за публичното манифестиране  на обединението мужду БНФ и Лигата,  което фактически беше победа за „Свободна  Европа“. Така се стигна до Втория конгрес на БНФ – март, 1958 г.

Но часове преди откриването на  Конгреса Иван Дочев свика едно общо публично събрание, на което делегати  и членове имаха свобода да изкажат мненията си по дейността и политиката на организацията.  Тук ще цитирам  част по спомените си за  това заседание:

……. Паприков председателствуваше…  Скоро всичко се завъртя около борбите  всред националната емиграциця и ролята, която „Борба“ играеше за разпалването им.  Един след друг говорителите се силиха да доказват колко зле сме представяли организацията, без някъде да се конкретизират за кого ставаше дума. Аз чувствувах, че всички стрели бяха насочени против мене, но нито можех да отговоря, нито имаше какво да кажа за националистите вън от организацията. За това говори Калин надълго и нашироко – на това събрание и по много други подобни случаи.  Атаките бяха така силни, така многобройни и така язвителни,  че аз слушах безмълвен и чувствувах като че ли земята се разтваряше под краката ми да ме погълне.  Положението беше така тягостно за мене, че всеки момент ми се искаше да скоча и да напусна събранието, но мисълта, че с това бих се предал без бой, ме възпираше. Това не беше оше заседание на конгреса и аз имах възможността да изляза от това положение. Но ще призная, че никога не бях се почувствувал така ударен, както по време на това събрание. Аз не чух от никого една дума в защита на политиката ми, освен лъвската борба на Калин да оспорва много от твърденията на противниците ни, които се отнасяха до мене.  Дочев никога не зае ясна позиция.

Та аз  не отговорих на провокациите по мой адрес. Аз се чувствувах като куче, което от всякъде замерваха с камъни, а то, беззащитно, се свиваше на мястото си без дори да може да излае и се озъби на нападателите си.  Всички речи, които последваха, бяха насочени против моята политика, провеждана на страниците на „Борба“, а „Борба“ – това бях аз. Всички  говорители осъждаха моите остри критики на Царя и царския дворец, моите критики на Митрополит Андрей и църковната му политика,  моите атаки по адрес на режимите от преди 9.09.44 г., моите свади с ръководството на АБЛ, моите възгледи по ключови събития в историята на Третото българско царство, особено политиката на цар Фердинанд. Най-силното обвинение, което се ширеше,  беше, че „Борба“, а това бях аз, била причината за разединението на националните сили, че кавгата с групата на Любен Христов и борбата със „Свободна Европа“ пречела на единството на антикомунистическия фронт….  Много от говорителите искаха сближение с моите противници.  Мнозина се бяха уловили за тази стръв.  Всичко това се свеждаше до елиминирането на Спас Райкин.  Те се страхуваха от мене и търсеха начин да ме отстранят от организацията и от обществения живот. (Вж. том 6, стр. 440-441.)

Минути преди да поканим гостите  на Конгресния банкет,  който аз се бях приготвил да  ръководя,   Койчев ми съобщи, че аз няма да бъда Master of ceremonies, което беше станало моя престижна длъжност,  че тази задача е поверена на Диминтър (Мики) Димитров, член на  Царското Временно Представителство под егидата на Статев. За Мики Димитров, както го наричахме, се знаеше, че в Германия е бил съден за кражба (аз имах копие от присъдата), но той се беше промъкнал в средите на Статев и Любен Христов, и членството му в БНФ беше неизвестно.  Аз бях изненадан, аз бях обиден и се почувствах публично унизен. На въпроса ми защо се постъпва така, Калин ми се сопна сконфузено и ми отговори:  „Така искат отгоре!“.  „От горе“ бяха Паприков и Дочев. Аз не попитах повече, но се почувствах  поразен и обезоръжен. Аз глeдах как главната маса се заемаше от почетните  гости, водени от Христо Статев, следван от Любен Христов, д-р Обрешков и Мики Димитров, заставащ зад микрофона.  Аз  разбрах, че бях пожертвуван от  Паприков и Дочев, дори и от Калин Койчев, в интерес на съглашението на БНФ  и АБЛ, а зад тях „Свободна Европа“ и американските тайни служби, които ръководеха американската политика по каузата на поробените народи.  Това, което ме срази в момента (седнал на една странична маса със семейството на Иван Гълъбов) беше публичното ми дезавуиране от организацията. Тогава, когато аз имах най-голяма нужда от публична подкрепа (в сянката на събранието описано по-горе) от страна на БНФ против бясната кампания против мене, тази подкрепа ми се отказа.  Още по лошо: това беше забиване нож в гърба ми.

На главната маса седнаха водещи личности от  АБЛ, „Свободна Европа“ и статевисти.  Между тях бяха д-р Паприков и д-р Иван Дочев. Аз се бях свил на една странична в залата маса. Аз се чувствувах като потънал в земята.  Никога аз не бях преживявал такова унижение.  Аз бях седнал всред общата публика, докато враговете ми ликуваха. По едно време зад мене мина Никола Байкушев и с висок глас, за да го чуя, се изсмя с думите „Салто мортале“. За мене това значеше „Ти си свършен“. По едно време Калин дойде при мене да иска царското поздравление, да се чете от Мики Димитров.  Двамата преобърнахме папките в чантата ми, но не го намерихме. Намерихме миналогодишното писмо и Калин го взе със себе си. После те го чели, без да обясняват кога е било изпратено. Те помислили, че го крия.  Дойде Дочев  и ме покани за частен разговор. При входа на залата разговорът ни взе остра разправа. Аз го порицах в предателство към мене за всичко, каквото бях направил за тях, и напускам организацията.  Не помня целия разговор.  Аз си тръгнах  придружен от съпругата ми, която веднага ме беше последвала след поканата на Дочев.  Дочев извика след мене:“Върви си!  И без тебе можем!“. (Тези драматични събития са описани в Спомените ми  в том  6,  стр. 262-264.)

Нека тук добавя, че когато  напуснах  залата, аз оставих под стола си  десетина папки с документация. Чантата ми остана  в залата. След тържеството Калин я прибрал,  разровил папките и намерил злополучното писмо от Царя.  Вероятно при възбуждението ми –  моето и на Калин –  не сме го забелязали.

Тази вечер аз бях решил да не се връщам във Фронта. На сутринта ми дойде друг ум:  аз ще се върна на заседанието. Ще остана в организацията и  ще се разправя с всички, които бяха ме унижили така горчиво.  Върнах се, не говорих с Дочев, не се приближих до него. Нито пък той дойде при мене, но се държеше така, като че ли нищо не беше се случило.  Аз участвах активно и спокойно в дискусиите.  Аз докладвах резолюциите и отговорих на всички зададеви ми въпроси. Какво се беше случило и на тях да си променят мнението и да не ме изгоняг от заседанието?  За това не  зная нищо, но след конгреса последваха събития, които  са били вече  в зародиш по време на тържеството.

12.  ДОЧЕВ ИЗВЪРШВА ПРЕВРАТ

ВЪВ ВЪРХОВНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА БНФ.

РАЗЦЕПЛЕНИЕ НА БНФ

Тези събития  засягаха върховното тричленно ръководство на БНФ – Статев,  Вълчев, Дочев.  Кога и как се беше създало това Върховно тричленно ръководство, не е ясно.  То просто съществуваше.  След конгреса аз се оттеглих по основателни причини  от редактирането на „Борба“ и то премина временно в ръцете на Дочев.  Аз бях записал тежка програма  в Колумбийския университет, като в същото време  бях на пълна работа. Авторите трябваше сами да си печатат статиите.  Иван Дочев се възползва от това положение и през м. юли издаде следконгресния брой на  „Борба“.  В този брой той напечата мaтериали, които, взети заедно, звучаха като преврат във върховното ръководство на БНФ.  В една бележка той съобщава, че на 15 и 16 май 1958 г., два месеца и половина след Втория конгрес, Върховното  тричленно ръководство е имало  заседание.  Нищо повече не се съобщаваше с какво са се занимавали – освен с бъдещата дейност на организацията и какво са решили.  В същия брой има кратка бележка – „Официално съобщение“  от Дочев, с която обяснява, че в тричленното ръководство съставящите го  „съгласно устава, както до сега, така и в бъдеще, имат равни права и задължения“  и „взема своите решения и действува само в общо съгласие на сътавляващите го членове.“  Това показва, че в Болоня се е проявила тенденцията на някои  от  членовете да  действат като глава на тройката, на което Дочев се е противопоставил.  Дочев издава  две окръжни, публикувани в същия брой на „Борба“ – едното кратко, с което съобщава че в „канцеларията на ЦУС са се получили оригиналните писма  на Д-р Д. Вълчев от 10 юли 1958 г., и на Д-р Иван Дочев от 20 юли с.г., и двамата членове на върховното ръководство на организацията, с които уведомяват, първият си подава оставката като член на ВР, и вторият, че при създаденото положение той отказва да работи във ВР само с останалия един член (Статев), при което положение върховното ръководство преустановява своята дейност.“  На 21 юли Дочев издава трето разширено окръжно, където, като повтаря  текста на второто, прибавя допълнителни нареждания до „Управителните съвети и членовете на клоновете на БНФ във всички страни“ и подписва това окръжно с името  „Централен управителен съвет на Бълрския Национален Фронт за Америка и Канада“. Най-фрапиращите декларации на Дочев в тези документи гласят:

Централният управителен съвет на Българският национален фронт в Америка и Канада, като се позовава на обстоятелството, че той е УС  на най-големия клон на организацията и че е избран  от конгреса, състоял се на първи и втори март на конгреса в Ню Йорк, с решението на който конгрес, чрез писмени декларации се солидаризираха всички и всички останали клонове  на организацията, се счита задължен и в правото си в такъв един момент да интервенира и да вземе инициативата да бъдат сондирани клоновете на организацията какво да се прави в бъдеще.

 С настоящето ни окръжно ние ви уведомяваме за това наше решение и ви поканваме в срок не по-късно от 1 септември 1958 г. да изпратите на адрес Ing. A. Gandersky … вашетомнение по въпроса…  Едновременно с това, в писмото, което ни пишете по този въпрос, потвърдете, че вие давате мандат на нашия ЦУС да вземе решение, за да бъде то валидно и за цялата организация.  Ще се счита, че онези клонове, които не се обадят  до определения срок, мълчаливо се съгласяват и солидаризират с решенията, които нашия ЦУС ще вземе….  Тъй като Върховното ръководство е преустановило дейността си, в същото това време никой няма право да действува от негово име. …. (Вж. том 6, стр. 315-316.)

Всички тези  разпореждания  бяха лични изхвърляния на Дочев.  Аз бях член на ЦУС и не си спомням нито да е имало  писмена консултация между нас по тези въпроси, нито сме имали заседания с кворуми и протоколи.  Това беше своеволие на Дочев и преврат в организацията. Това отвори вратите за вътрешни борби.   В Торонто образуваха контраорганизация под егидата на Статев.  В Ню Йорк се стигна до една драматична борба, където Калин с лъжа и измама насрочи събранието в един украински дом в една стая, а отправи нашите хора към друга стая и когато статевистите разбраха номера, Калин заключи вратата на неговото събрание, статевистите ни намериха, задумкаха по вратата, водени от председателя на клона Димитър Ников, но си отидоха да си направят собствен клон.  На конференция в Ниагара Фолс, траяла от 4.00 часа следобед, непрекъснато до 10 часа сутринта, се размениха остри пререкания, се разгледаха много предложения, но не се  постигна никакво съгласие.  Ради Славов водеше статевистите. Многократно той настояваше щото организацията да се подчини на „Главата“,  на  Статев, на което аз го апострофирах, че ако им е толкова мила тази глава, нека я турят под мишницата си и  напуснат събранието. (Пак там, стр. 324-325)

Така се стигна до Третия конгрес  в 1959 г. Дочевите разпореждания не хванаха място, но разцепиха организацията и тя все пак се събра на този конгрес и се опита да възстанови единството.  Вместо това,  резцеплението взе формална форма.  Там,  в хотел Билтимор, се разигра една политическа драма, която няма друга подобна на нея в българската история.  На този конгрес се сблъскаха две политически  течения  в емиграция – това на независимите български националисти, които не продаваха отечеството си на чужди интереси,  и това на  политическите сили заложили съдбата на България в ръцете на американските  си  работодатели, не по-различни от  комунистическите слуги на Съветския съюз.  Дочев и Статев стояха начело на тези две движения. Ние бяхме подготвили конгреса  като величествена манифестация на българския национализъм.  Аз ръководих банкетната програма.  Ние поставихме на главната маса Митрополит Андрей, глава на Българската православна църква, и редица бележити представители на американската общественост.  Ние бяхме си осигурили мнозинство от делегати, легитимирани със сини делегатски карти.  Първото заседание премина без засечки. Изнесоха се служебните обичайни доклади. То беше последвано от  банкет, на който говориха  поканени чужди говорители. Последва „веселата част“, водена от  американски музикален оркестър.  По средата на  развихрените танци, при препълнен салон,  Калин се провря до мене и ми пришушна, че в съседна малка стая ще се състои съвещание на  главните ръководители на  БНФ, начело със Статев, Дочев,  Паприков, Калин Койчев, Ради Славов, Господин Господинов,  Димитър Бахаров  и делегати от Канада.  Като се затвори вратата, Статев започна да говори  за  новосъздаденото Временно Задгранично Представителство на цар Симеон, възглавявано от него.  След кратки обяснения, той  се постави на  разположение да отговори на въпроси, които  ни интересуваха.   Аз пръв взех думата и спокойно запитах:

„Г-н Статев, вие създадохте Временното Царско представителство. Можете ли да ни обясните защо в него не включихте  Председателя на нашата организация в Америка Д-р Иван Дочев?“

Този мой въпрос  се оказа запалител на бомбата, която  разцепи БНФ. Господин Господинов и Ради Славов избухнаха в бурен протест, че такъв въпрос  може да се задава на Христо Статев.  Ради скокна срещу мене и с размахване пръст в лицето ми крещеше истерично някакви заплахи. Те сърдито тръгнаха и  напуснаха събранието, последвани от останалите статевисти и от самия Статев.

На другия ден това разцепление се метериализира.  След първото утринно заседание всички делегати бяха поканени да отидат на ърква за молебен. Калин Койчев, останал да урежда въпроси с хотела, като се завръща в залата,  намира  половината столове обърнати назад и пред тях поставена маса за председателство.  Той разбира какво се е подготвяло, веднага връща обърнатите столове към официалната председателска маса и разваля  втората председателска маса. Според неговата версия,  която аз никога не оспорих и никога не го запитах по този въпрос, той повикал полицията, поискал от тях да поставят на вратата на заседателната зала един полицай, който да не допуска делегати без делегатски карти, понеже се очаквало да избухне опасен скандал. Сега това ми се струва да е било опашата лъжа. Години след това, премислайки този въпрос, аз дойдох до заключение, че той е поискал  от хотела един техен гард – в униформа, приличаща на полицай –   хотелска униформа за хотелски гардове –  да застане до него на вратата и под негова заповед да допуска в залата само  делегати с  делегатски карти.

Така или иначе, този номер мина. При такъв радикален обрат на нещата, когато и полицията се беще намесила, кой би протестирал? Почти всички делегати бяха вече в залата, освен ескортите на Статев.  Паприков забави откриването на заседанието в очакване  уж на делегатите, а то било и за пристигането на Статев.  Всички погледи бяха насочени към вратата, където беше „полицаят“ и  Калин със списъка на делегатите.  Докато се чакаше идването на Статев,  аз бях застанал по средата на залата, десетина метра зад наредените столове, на около 15 метра от Калин и полицая на вратата. Покрай прозорците от лявата  ми страна, по средата на наредените столове се беше събрало ръководството на канадската делегация.  В един момент  от тях се отдели инж. Станьо Ненов и дойде при мене.  Поведе се следния кратък разговор:

–  Райкин,  как ти харесва това?

–  Не ми харесва никак! –  Отговорих аз.

–  Всичко ше се оправи,  продължи той, „ако Дочев се оттегли и изберем друг председател“.

Аз го погледнах в очите и твърдо му отговорих:

–  Сега ще изберем Дочев, а после ще видим какво ще правим!

–  Тогава, няма какво да говорим!  – възрази той.

–  Наистина, няма какво да говорим – потвърдих аз.

Тази група  се  беше отличила  с най-жестоките изказвания против мене.

Като пристигна Статев,  „полицаят“ и Калин не го допуснаха в залата, понеже той нямаше делегатска карта. Дочев и Паприков отчаяно викаха на Калин да го пусне. Калин не слушаше никого. Той  подшушваше на полицая.  Залата беше настръхнала.  Очите на всички бяха вковани в драматичната сцена, развиваща се на входната врата. Ескортите на Статева крещяха срещу Калин.  Стъписан от случилото се, Статев се обърна и си тръгна назад, последван от ескортите си.  Паприков откри заседанието и даде думата на виден статевист от Канада.  Последният направи някакво предложение и поиска то да бъде гласувано. То бе отхвърлено с 35 на 12 гласа.  Говорителят захвърли делегатската си карта на пода. Последваха го всички статевисти, захвърлиха картите си и напуснаха залата. Аз събрах картите, пазих ги десетки години, но по някое време ги унищожих.  Трябваше да ги запазя, но ми се стори, че понеже бях отдавна напуснал организацията, беше безпредметно да ги държа.

Конгресът приключен, организацията разцепена, аз бях останал  незасегнат, отново в стихията си и „Борба“ отново в ръцете ми, в много по-остър тон.  Аз се  заех се да се разправя с враговете си, най-вече с развенчаването на главния водач на партията на „Свободна Европа“ – Любен Христов.  Приятел  хърватин,  Анте Дошин, беше открил, че същият този Любен Христов  беше агент на „Българска Роза“ в София, за продажба на розово масло в Америка. Не знам как, до мене достигна копие от писмо на „Българска  роза“  до компанията на Христов.  Аз го публикувах в специален Бюлетин… и това май накара Любен Христов да се пресели в Канада.  Така завърши моят двубой с Христов.  Но това само озлоби съответните партии.  В БНФ беше вече насадена клеветата, че аз съм причината за разединението на емиграцията, и специално на БНФ.

13.  АКЦИЯТА НА  ЧИКАГО –

А. ДЪРВОДЕЛСКИ, Г. ЛАЗАРОВ  ET. AL.

ПРОТИВ  РАЙКИН

Но кампанията против мене не стихна.  Старата кампания против мене беше спечелила влияние в известни среди на нашето членство и на емиграцията. Всички, които се надяваха да получат служба в „Свободна Европа“, намериха за удобно да се нахвърлят против мене и да обработват всякакъв вид слухове, с които да ме изгонят от организацията. Ядрото на тази група беше в Чикаго.  В началото на 1962 г.  аз получих едно  любезно писмо от група членове  на чикагската организация.  То беше подписано от най-видните членове  на БНФ в този град:  Александър Дърводелски, Георги Лазаров,  В. Мечкарски,  Г. Б. Йорданов, И. Хайгъров,   П. Д. Фотев и И. Маслов.  Паприков не беше подписал писмото, но и той, макар да беше останал отвън, споделяше частно изнесените нападки против мене.  Следва текстът на това писмо:

Чикаго, 5 януарий  1962 г.

До г-н Председателя на ЦУС на БНФ

Д-р  Иван Дочев

Канада

Преписи до:

Г-н Д-р  Г. И. Паприков

Г-н Д-р Калин Койчев

Г-н  Спас Райкин

Др. Д-р  Дочев,

С настъпването на новата 1962 г., ние, долуподписаните лица, си позволяваме да обърнем вниманието на УС на БНФ върху някои точки, които смятаме, че са от особена важност в дейността на организацията.

Целта на настоящето изложение не е да изтъкне редицата похвални прояви на БНФ,  като доброто организиране на конгресите, редовното издаване на списание „Борба“, инициативата, поета от г. Боздуганов (Паприков) за съставяне списък на избитите от комунистическата власт български граждани, великолепното уреждане на българския павилион при есенната изложба в Чекаго и др.

Целта ни е да посочим някои значителни недостатъци, които застрашават да нанесат, ако още не са нанесли, непоправими вреди на борбата на българската национална емиграция.

Ние намираме, че управата на БНФ, в редовете на която организация се числим от години, не провежда винаги предначертаната си уставна линия.  В много случаи главната цел на организацията остава на заден план, като сили и енергия се изразходват за неща, които не само не допринасят, но дори вредят на националното дело.

Ето някои факти:

I.  Съюзното списание „Борба“ често дава място на статии, които са от нивото на такива от булевардни списания.  Вместо да бъде трибуна в борбата срещу поробителите на отечетвото ни, то се занимава с интриги относно отделни незначителни личности в емиграция, като с това понижава нивото и осезателно накърнява целостта на организацията.

II. Като резултат на липсата на тактичност във воденето на организацията, вместо постигане на една от целите – обединение на всички национални сили за борба срещу болшевизма, тъкмо противното  настъпи – разцепление в самите наши среди.

Ние сме на мнение, че:

1.   Нападки и критични изказвания във връзка с Н. В.  Цар Симеон II,  не могат да бъдат в никакъв случай от полза в борбата за свободата в България, напротив, служат само за повод за разцепление на националните сили, което не означава нищо друго, освен наливане вода във воденицата на враговете ни.

2.  Нападките срещу Негово Преосвещенство Андрей Велички, който е доказан български националист и искрен наш приятел, го отдалечиха от нашите среди. Това също само радва враговете ни.

3.  Дългогодишното отрицателно становище на БНФ към Македонските патриотически организации е в ущърб на общата борба и не отговаря на традиционните сърдечни братски отнощения, които съществуваха между националните движения и македонските  организации в царството.

4.  Като най-трагично явление в живота на националната емиграция трябва да се отбележат непреставащите и изострящи се взаимни нападки между двете крила на БНФ;  че се стигна до разкол в БНФ е достатъчно жалко; че не се търси база за примирение и обединение е обаче престъпление към национална България.  Как може да се намери разбирателство с хора от политически групироовки с убеждения, много по-различни от нашите, например с г-н Тончо Тенев, а с хората, с които настоящите членове на ЦУС на БНФ седяха до скоро на една маса от 1944 г. насам, да не може?  В желанието  за уязвяване на „противната“ страна, се стига до парадокса да отричаме горчиви истини, истини, които са от глобално значение – и с това засягат и българската нация, свободата на българския народ.  Касае се за статията „Безподобна провокация“ (писана от мене против провокаторска статия от Статев против САЩ – б.а.) в брой 3/21 1961 г. на  „Борба“, в отговор на уводната статия на вестник „Един завет“,  подписана от СТ.  Статията на СТ.,  според нашето мнение, е реакция на тази политика, която докара България под болшевишка власт, и чието продължение застрашава и останалия свободен свят.  Писания от рода на „Безподобна провокация“ нямат място в „Борба“.  Мястото им е в преса от рода на геметовската.

5.  Лъжата и нечестността оскверняват винаги най-светлото и най-чисто начинание. Затова лицата, застанали начело на едно народно движение, трябва да се отличават със своята честност и готовност да отстояват истината.  Съобщения като това основаване на организация със 70,000 последователи – Български Национaлeн Съвет (погрешно предаване на интервю от дописника на Ню Йорк Таймс) –  такива за обединяване  на несъществуващи  организации или дописки за многочислеността на несъществващи клонове не само, че не допринасят никаква полза, но ни карат да гледаме скептично на всичко.

Загрижени от съществуващите отношения на отделните членовe емигранти към нашата организация и политическия живот изобщо, причинено, от една страна, от изискванията на всекидневието, от друга, от настъпилите събития в българската емиграция, ние смятаме, че гореизложеното би трябвало да бъде подложено на сериозно разглеждане от отговорните лица в БНФ, за да се намери път за излизане от задънената улица, в която навлезе националната емиграция.

В противен случай ние никога не ще можем да дадем на отечеството това, което то очаква от нас.

С почит:   Г. Лазаров

В.  Мечкарски

А. Дърводелски

Г. Б. Йорданов

И. Хайгъров

П. Д. Фотев

И. Маслев

Иван Дочев се опита да замаже работата с едно писмо  от 5 януари, в пет страници –  заместено с такова от 25-ти същия месец, от девет страници.  Но от всички извъртания и жонгльорства не излезе нищо. Аз имам много да кажа по тези писма, но това само ще отежни писмото ми.  Цялата работа замря и моето положение в  ЦУС не беше покътнато.  (Вж. том  8, стр. 339-361.)

.

.

14.  ПРОТЕСТАНТИЗЪМ

В  ПРОГРАМАТА НА ДНЕШНИЯ БНФ.

ВРАЖДЕБНА ДЕКЛАРАЦИЯ

 ПРОТИВ БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА.

.

В страницата,  която вече цитирах с  вашата декларация за „Национално единство“,  има един параграф, след  подзаглавие „4. Религия“, съдържащ заявлението:

„Българската нация е разделена на различни вероизповедания и затова държавата не може да има специално отношение към нито една религиозна общност. Наш дълг е да обединим всички българи под едно знаме – без оглед на тяхната религия.“

За незапознатите с въпроса повидимому тази декларация звучи като правилно отношение между църква и държава. За запознатите  с въпроса  тази декларация е израз на  борбата на неправославните протестантски деноминации против конституционното признаване на Българската православна църква. Нека подчертая, че когато някой пристигне от чужбина да внася нова, небългарска религия, сред българския народ, той идва да цепи единството на българите, манифестирано в тяхната традиционна религия – източното православие. Маститият Търновски митрополит Климент – член на Белградскятя легия ня Раковски и именит български писател (Васил Друмев) даде съвсем кратка дефиниция на тази истина: „Има православие – има български народ; няма православие – няма български народ.“

Българската конституция от 13 юли 1991 г., чл. 13(3) постановява: „Традиционната религия в Република България е източно православното вероизповедание.“. Против това постановление  не само на конституцията от 1991 г. но и на всички български конституции, започвайки с Търновската конституция от 1878 г., се опълчиха всички чуждестранни вероизповедания, които бяха дошли от вън да прозелитират българския народ.  Това постановление на конституцията от 1991 г. давало предпочитание на Българската Православна Църква и така нарушавало принципа на разделение на църквата от държавата. Еrgo, да се премахне този член на конституцията и така да се отрече предимството на БПЦ над чуждестранните вероизповедания. Така, горната декларация  на „Национално единство“  е атака  против БП Църква и българската история. Българските Народни представители  в 1991 г., така както всички конституционни постановления от освобождението на България до този ден, са отдавали чест на БПЦ и на източното православие. Не е необходимо да посочваме, че българската култура и българската история от средата на 9-я век до ден днешен са пропити с духа, с бита  и ценностите на източното православие.  Нито протестантизмът, нито католицизмът са играли някаква значителна роля в създаването и развитието на българския народ.  Те са вносна чужда стока в България от след 1989 г.

От времената  на легионерското движение,  и от създаването на БНФ в 1947 г.,  та до  днешен ден,  постановлението на чл. 13(3)  е било неизменна догма  на всяко българско национално движение.  Цитираната  декларация на „Национално единство“  е отстъпление на днешното ръководство на БНФ от традициите на  БНФ. Чл. 13(3) е  историческо и фактическо признание  ролята на  БПЦ  в историята на българския народ и историята на българската култура за повече от едно хилядолетие – без с  това да дават и най-малко предпочитание на БПЦ сред другите вероизповедания в България.  Сега, чужди пришълци  в България, искат да се затрие в паметта на българина ролята на  БПЦ в неговата  история и култура, да се заличат имената на  Св. св. Кирила и Методия, на Св. Климент Охридски, на Св. Патриарх Евтимий, на Паисия Хилендарски, на Софрония, на Дякона Игнатий  под името Левски, на Екзарха Антима и Екзарха Йосифа… На тази  примка са се хванали авторите на  „Национално единство“. Това не може да се обясни иначе, освен с подозрението, че тези автори сами са протестанти или католици – или пък неграмотни по проблемите на българското национално съзнание,  най-малкото незапознати със същността на този спор.  Та дотам се е изродил  Българският Национален Фронт, на който аз бях посветил десет години в началото на моя емигратски живот.  Ако вие поддържате тезата на „Национално единство“, то вие сте отпаднали от  историческия БНФ.

15.  ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ

Това писмо излезе много дълго. По него вече работя повече от два месеца. Това не е  изключение в моята дългогодишна  кореспонденция по политически въпроси. Аз нямах намерение  да се разпростирам толкова нашироко, но тъй като аз го писах на прекъсвания и от време на време се изправях пред различни  въпроси, а може би за това, че ми се струва това да е последното писмо в моята политическа кариера, поради  напредналата ми възръст, с прекрачването на  90-тата година,  реших  да го оставя така, както е, освен да прибавя няколко думи за текущото положение в България.

Първо, нека забележа, че  вие сте вън  от политическата  игра и освен публикуването на „Борба“, нямате друга политическа изява. Вие сте последният умаломощен звън на мощната едно време камбана на БНФ.

Политическите играчи на българската сцена днес всички са възпитаници на комунистическите школи и макар да са се  потурчили в антикомунизъм и демокрация,  са оставили  комунистическата змия да се вие в краката им.  Тези играчи са се така объркали,  че оставиха  комунистическата партия и  турската партия да вземат властта.  Както и да се извъртат работите, комунистите и турците дойдоха на власт по пътя на  установените  по традиция и конституция принципи и правила на демократични избори. Сега,  загубили изборите,  обърканите наши политици масово протестират и искат нови избори.  Аз не виждам вие да участвувате като политическо движение  в тези протести, макар поединично всеки от вас може да се реди някъде по барикадите.  Но демократически и конституционно те, правителството на Орешарски, са законно на власт.  Те могат да бъдат свалени от власт само ако Народното Събрание им гласува недоверие, не с улични демонтрации и протести.

Някой трябва да убеди Волен Сидеров  да  оттгели подкрепата си от правителството и  режима на комунистическо-турската  партия с един парламентарен глас на недоверие, което ще накара Орешарски да падне.  В такъв случай, ако  ГЕРБ и  Волен Сидеров  откажат да съставят ново правителство,  Президентът отново ще  назначи  временно правителство и насрочи нови избори. Така ще се реши целият въпрос. От там нататък остава  щото разпръснатият електорат да се обедини около една кратка програма и спечели с огромно болшинство изборите.  Аз не вярвам, че този сценарий ще се разиграе, но той е единствения законен път, за да се излезе от тази криза.

.

16.  НАГРАДАТА  МИ С МЕДАЛ

„ИВАН ВАЗОВ“ ОТ БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО – ВИСОКА ОЦЕНКА

НА ДЕЙНОСТА МИ В ЕМИГРАЦИЯ

Нека завърша с това, че моята обществена дейност в емиграция, от деня в който прекрачих границата на 19 юни 1951 г.,  след 44-дневно  горянство  в Родопите с карабина на рамо и бомби в джобовете, до днешен ден, беше високо оценена от България.  В потвърждние на това тук ще цитирам  двата съответни документа:

РЕПУБЛИКА  БЪЛГАРИЯ

ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ  ЗА БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА

удостоява

Проф.  Спас Т. Райкин, САЩ

за всеотдайна дългогодишна

научна, общественополитическа и литературна дейност

в защита на българския патриотичен дух и

демократични ценности

както и по случай  неговия 90-годишен юбилей

С ПАМЕТНИЯ МЕДАЛ „ИВАН ВАЗОВ“

Председател:  Росен Иванов

гр.  София

7 октомври 2012 г.

По този случай ще цитирам  и поздравителното писмо  от българския посланик във Ващингтон,   Елена Поптодорова:

ПОСОЛСТВО НА РЕПУБЛИКА

БЪЛГАРИЯ

ВАШИНГТОН – ПОСЛАНИК

                                                                            18 ноември 2012 г.

УВАЖАЕМИ  ПРОФЕСОР  РАЙКИН,

За  мен е чест и удоволствие  да Ви поздравя по случай 90-годишния Ви  юбилей.

В този тържествен момент бих искала да изразя уважение към всеобхватната  Ви литературна и политическа дейност, която указва важно  духовно влияние както върху българската общност в САЩ, така и върху обществения и политически живот в България.  Голямо внимание заслужава  и дългогодишната Ви академична дейност като преподавател по история и политически науки  в различни университети в САЩ. Многобройните Ви публикации и книги са свидетелство за важни моменти от историята на нашата страна и ще останат като ценно наследство за бъдещите поколения.

Вашият забележителен живот е пример за това как макар и далече от България  е възможно да се работи неуморно и всеотдайно за нея. Безкористната Ви обич към родината е взъхновение за българите по света и образец за родолюбие и патриотизъм.

Позволете ми да Ви  пожелая здраве, лично щастие и успехи.  Честит празник!

Подпис:  (Елена Поптодорова)

ПРОФЕСОР  СПАС РАЙКИН

1910   CHIPPERFIELD  ДР.

STROUDSBURG,  PA  18360

*

С това  приключвам моят анализ на политическите събития в БНФ, свързани със  злополучната  декларация в  „Борба,“  с която се прави опит да се възкресят пропадналите идеи на фашизма и нацизма.  Жалките останки от  преуспяващия някогашен Български Национален Фронт приличат на печално шествие на отхвърлени от историята корабокрушенци.  Може би по-подобаващо е сравнението им с онзи японски войник, който се крил  из филипинските гори тилилейски от страх да не бъде заловен от американците, като още не можал да узнае, че войната е била приключена преди четиридесет години.

*

Аз бих желал да ви пожелая, както и на БНФ, успех в българската политика, макар да не виждам там жара и посвещението, които ние имахме и с които работехме от 1955 до 1964  година.  Но лично на Вас пожелавам  всичко  най-добро, докато носите факела, наследен от нашите времена, все с надеждата, че този факел може отново да попадне в по-здрави ръце и възкреси организацията за нов живот.

С   уважение:  Спас Т.  Райкин