Яна Младенова е родена в средата на лятото на 1992 г. Учи макроикономика в УНСС, но е бъдещ икономист единствено по образование, не и по призвание. Живо се интересува от политика, международни отношения, книги и кино, стараейки се да обгръща всичко с думи.
Приема се като дете на свободата и едновременно с това се надява винаги да се чувства изцяло свободна, и поне отчасти дете. Представяме ви нейна публикация от 9 юни в Вanitza.net
Идеологията Запад
На възрастта, на която заминавам на студентска бригада в Америка, родителите ми са могли единствено да недоволстват срещу забранените пътувания зад границите на комунистическа България. Да недоволстват, но все пак внимателно, тихичко, не пред непознати.
Моето израстване е малко по-различно.
Първото съзнателно усещане, което помня, е за пътуване. Ранно ставане. Гадене. Филия хляб и кренвирш. Отново гадене. От единствената си екскурзия в детската градина почти мога да чуя ритмичното пуфтене на нощния влак София – Бургас. Леглата бяга двуетажни и приличаха на панери за хляб. Не исках да отида до тоалетната – изглеждаше ми като черна дупка. Госпожа Пешева ме мажеше с крем ”Здраве” всеки ден по специална заръка на мама. Къде сме били – не знам, но имаше басейн. За колко време? Нямам идея. Добре ли си изкарах? Според госпожа Пешева – невероятно.
Петнадесетина години по-късно вече съм обиколила голяма част от Европа единствено с личната си карта и стягам 22,7-килограмовия куфар, подготвен за прелитане на един океан разстояние. Майка ми почти ме избутва до летището. Моите очи са влажни от сълзи, а нейните – от вълнение. Прегръдката й е кратка. Иска й се по-бързо да се кача на самолета. Като че ли още с първата си стъпка на ескалатора към изхода, вече ще съм стигнала там, където тя никога не е успяла да отиде – отвъд рамките на режима.
За четири месеца на Източното крайбрежие чувам средно по трима души на месец гръмко да обявяват, че не възнамеряват да се връщат в България, защото “За к’во?!”. Тук са опитали мекото на хляба. Печелят по две хиляди и петстотин долара на месец, нищо, че по осем часа на ден мият мръсни съдове, а след това още по осем събират чаршафи. Но си заслужава.
Мърлявите чинии изплащат екскурзията до Ниагара и те изтласкват до Статуята на свободата. Аз не оставам по-назад. Събирам долари в празната кутия от новите маратонки Найк и планирам Вашингтон. Едно око и едно сърце обаче съм приковала в Скайп. Говоря с приятели в София. Тях ги тресат протести, мен ме тресе носталгия. Следя новините. Протестът ДАНСwithme тече с пълна сила, а аз се мъча от разстояние да се почувствам част от целия обществен бунт.
От онези средно трима на месец, по двама наистина останаха в Америка. Зарити са в мръсни съдове и в долари.
Аз отдавна съм в София, а само след броени дни ще отбележим година от #ДАНСwithme.
Скоро ме очаква друго пътуване. Отново на запад. Майка ми отново няма да плаче на летището. Не, че не е ревлива натура по принцип. С недомлъкви и откъслечни коментари ме подканва – ако мога, да замина в чужбина завинаги! Да сбъдне чрез мен мечтата си, да опита така стриктно забраняваното пътуване към онази идеология Запада. Аз обаче не желая сега да изживявам комунистически неизживяното. Железните завеси отдавна са свалени от прозорците ни със западно изложение. Моят личен душевен бунт надига друг лозунг.
На мен ми се остава! Тук. В България. В тази разкъсвана и калпаво закърпвана България. В България, в чийто хълбок са се впили лакомите челюсти на цяла сурия държавници. В България на общонародната апатия. В България на трагикомичните анонси. В България, дори и заедно с онези 10.66%, гласували за Бареков. В тази България, на която й трябва побутване отвътре, за да може най-накрая да “прехóди” до една по-качествена своя версия. В моята. Във вашата България. В България, в която без срам и без страх да отгледаме децата си. В България, която би си заслужавала поне малко сълзи на летището.
