За „циганския Кеймбридж“, за едно английско училище в Лондон, в което учат 60 български деца от турски и ромски произход, но всъщност – за България
Малко преди Коледа в Българското училище „Иван Станчов” към Посолството в Лондон дойде г-н Анрю Скот от Greig City Academy с молба за съдействие. В тяхното английско училище имало 60 български деца (предимно от турски и ромски произход), с които изпитвали затруднения. Децата не били мотивирани да посещават редовно училището, не напредвали в учението, не можели да установят контакт с родителите, които не говорят английски. Това накарало г-н Скот, главен учител на учениците от 11 години, да потърси съдействие от Българското посолство. Нашият консул – г-жа Мария Ангелиева, заедно с г-н Васил Асенов – представител на Министерството на труда и социалните грижи, доведоха този истински загрижен преподавател при мен, за да решим заедно как да помогнем.
Говорихме дълго. Споделих учудването си от проблемите, защото нашите български ученици в Лондон (сред които имаме и деца от турски и ромски произход) ходят на английско училище, идват редовно и на българско при нас.
Предложих да посетим училището и направим премиера там пред децата и техните учители на документалния филм „Кеймбридж” – режисьор Елдора Трайкова. Филмът е спечелил до момента две големи международни награди на фестивали в Сърбия и Гърция, наградата на Община Пловдив на фестивала „Златен ритон” и Почетен диплом от София Филм Фест.
В него се разказва за ромското село Долни Цибър, Ломско (в Северозападна България, най-бедната част на Европейския съюз). И там – в училището, се учат успешно 200 ромски деца, мотивирани, говорещи чудесен български, мечтаещи да следват в Харвард.
Г-жа Трайкова трябваше да посети Лондон за премиерата на филма й в Българския културен институт, която се състоя на 18 януари, и веднага на следващия ден заедно с нея, г-жа Ангелиева и г-н Асенов се отправихме към Академия „Грейг”. Предварително помолих с нас да дойде и г-жа Милена Везенкова – директор на две български училища в Лондон, едното от които е в близост да училището на г-н Скот. В нейните училища се обучават около 600 ученици и близо половината от тях са с турски и ромски произход, някои даже не говорят български, но ходят на училище с голямо желание.
На входа на Академия „Грейг“ ни посрещнаха с внимание (забелязахме една голяма яхта, паркирана сред другите автомобили на паркинга). При влизане в училището виждаме бюст на Дейвид Грейг – успешен местен бизнесмен, който е направил фондация в памет на покойната си майка, и една голяма част от субсидирането на училището се дължи на тази фондация.
Поведоха ни към залата, в която трябваше да се срещнем с децата. Ахнахме! Голямо ДЪРЖАВНО училище, впечатляващи мащабни сгради, вървим по коридори, изпълнени с витрини, и в тях се виждат многобройни награди. Обясняват ни , че там се обучават 1000 ученици. Училището също се спонсорира от Англиканската църква и от доста други организации. Към него функционират 30 клуба за извънкласна дейност. Научаваме , че имат цяла флота – 7 лодки (сега си обяснихме яхтата на входа). Тренират кану, каяк, корабоплаване, колоездене и катерене в планински условия. Отборите им по волейбол за момчета и момичета печелят национални първенства. Отбор на училището е печелил през 2015 и 2016 г. националното състезание по роботика на Великобритания, а после са участвали на Световното първенство по роботика в Кентъки, САЩ. Те са едно от десетте британски училища, спечелили субсидия от Кралското дружество на аеронавтите и „Боинг,” за да проектират и построят действащ летателен тренажор за симулиране на полети на стойност под 500 паунда.
Как е възможно да не искаш да ходиш в такова училище!
Влизаме в голямата конферентна зала на училището и след малко започват да пристигат нашите българчета. Красиви, приятни деца, засмени, приветливи. Всички с хубави тъмносини униформи (а те, моля ви се, не си ги харесват. Е, и това си е ученически синдром). Личи възторгът им, че се срещат с българи. Започваме разговор: „Откъде сте?“. Оказва се, че са от Благоевград, пловдивските села, Кърджали, Варна. „От колко време сте тук, справяте ли се с английския, как ви посрещнаха в училището?“ Споделят, че в началото им е било доста трудно, другите ученици не са ги посрещнали много добре. Но после са се събрали в българска групичка и сега си общуват. Питах дали са редовни в училището – редовни били, но имало и доста нередовни. И всичките повтаряха, че искат да се завърнат в България. Видимо се радваха, че говорим на български, макар някои да имаха особен акцент.
Постепенно надойдоха близо 60 деца и г-н Смит ни покани да седнем по местата си. Запълниха се само предните редове (залата бе огромна).
Представиха ни и ме учуди как г-н Смит с много тих и спокоен глас успяваше да въдвори пълна тишина сред това възбудено царство от тийнейджъри. Как ли го прави, без да повишава глас? Поздравих децата с усмивка и разперени ръце. И първото, което казах бе: „Как ми се иска да стана ученичка в това училище и учител да ми е г-н Смит!”
Представихме г-жа Елдора Трайкова и казахме, че ще продължим разговора си след като изгледаме нейния филм за циганския Кеймбридж в България.
60 минути в залата бе пълна тишина и всички захласнати гледахме от Лондон – Долни Цибър. Учители с ромски произход, завършили висше и средно специално образование, избрали да се върнат в родното си село и да преподават на 200 мотивирани деца. Учат английски, празнуват заедно празници на 15 септември, на 24 май… От години за всички там образованието е най-важното. Поколения завършват най-малко основно, средно, висше образование. Баща не приема децата му да имат дори една петица в бележника в края на годината – иска и очаква само шестици. А иначе – животът е труден и беден… Няма течаща вода в домовете – източват я с помпи на двора. Бащите са на работа по чужбина, за да осигурят семействата си, децата често живеят само с баба и дядо, и е мъчително без родители… И познато, и непознато, защото в такива трудни условия да мечтаеш за Харвард и да го вярваш, че е възможно… – това със сигурност не се среща навсякъде. Но е факт. Повярвахме го и ние. И затова искахме да дойдем с този филм при нашите деца в това лондонско училище.
Филмът приключи и избухнаха овации. Личеше, че децата са вдъхновени. И започнахме разговора: с тях, с г-жа Трайкова и с всички нас.
Питаме: Кой иска да се върне в България? Всички вдигат ръце (може да има някой да не е вдигнал, но не го видях). Нашето послание е: България винаги ще бъде ваша, никой не може да ви я отнеме. Но сега имате поднесена наготово възможност да учите не в циганския Кеймбридж, а в истинския, ако решите , че искате и работите за това. И после ще имате избор – ще отидете там, където изберете, но светът ще е отворен за вас. Видяхте ли децата от Долни Цибър как живеят? За вас може да е трудно в чуждата страна, но със сигурност на тях им е по-трудно. А тук, в Лондон, вашите английски учители съдят за България по поведението ви. Гордеем се с вас, но бъдете такива, че да не се срамуваме.
Раздадох на децата знаменца с българския трибагреник. То беше радост, то беше еуфория. Но нямаше за всички. Оставих малко на г-н Смит и му казах да ги даде само на деца, които имат напредък в учението и идват редовно на училище. Обещах, че ще се върнем за проверка. От всякъде питат – кога?
Изведнъж момичетата предложиха: „Госпожо, хайде да изиграем едно хоро!”. Пуснахме музика и се хванахме. Първо повече момичетата, после заприиждаха и момчетата. Подскачаме и ние с г-жа Везенкова …ИИИИИ-иху! България, виждаш ли ни, чуваш ли ни? И тук сме си наши, обичащи.
А после децата казаха: „Да изпеем химна!”. Пускаме на компютъра музиката и на големия екран се появява трибагреникът ни. Пеем – малко фалшиво, но е заради буцата в гърлата…
А английските преподаватели наблюдават стъписано, но със сигурност развълнувани. Сигурно виждат, че пътят към тези деца минава през това да ги разберат, да се приближат до болката им и онова, което им липсва. Родината и коренът, от който насила са откъснати…
Не можем да се разделим с децата. Прегръщат ни, веят знаменцата, питат къде са нашите училища, обещават да учат, че и да дойдат при нас. Г-н Скот едвам ги успокоява, защото вън от тази зала не може да се излиза и да се шуми. Казва, че няма сега да им вземе телефоните (които щракаха непрекъснато в залата, за да заснемат хорото ни и как пеем химна), но ги предупреждава, че излязат ли от салона и не са ли ги прибрали – ще останат без тях.
Този ден беше незаменим. Незабравим.
България, чу ли ни, видя ли ни?
Затова го разказах…
Снежина Мечева,
директор на БУ „Иван Станчов” към Посолството в Лондон,
говорител на Асоциацията на българските училища в чужбина
Януари 2017 г., Лондон
