Този текст е дълъг и личен – обяснението ми в любов към Исус.
Има хора, които са убедени, че единственото доказателство за вярата е дали постиш. И много ще се изненадат, ако им кажеш, че самият Исус и учениците му не са постили. Има и по-взискателни – те включват в условието и изповядването.
Трети пък се изненадват, че и в православието има изповед. Дори са готови да спорят, че разликата между католицизма и православието е точно в това – че при нас нямало изповед. Неграмотност всякаква. Пречистени, в неделя ще отидат на църква да се причестят. Обикновено така го казват – причестихме се. Няма такава дума, разбира се. Думата е причастихме се, станахме част от Него, завърнахме се в неговата цялост, получихме правото да станем част от единството, към което принадлежим – при-част-ие.
С радост влизам в черквите; виж, с църквата съм в по-сложни отношения. Черквите са храм, църквата е общност, но и институция. Храмът те приютява, църквата те обсебва. Храмът ти казва, че всички сме едно. Църквата – всяка църква! – ти обяснява, че другите са по-лоши, по-неправи, с по-малък шанс пред портите на рая. Казва ти: „Покайте се, защото приближи царството небесно”, думи на Христос, двама евангелисти – Марко и Матей – ги цитират. Звучат като плесница. Ударени, хората навеждат глави. Тъжни и виновни, покаяни. Виновният човек е послушен и опасен. Той може да бъде манипулиран, но е и готов да манипулира. Ако опрощението е целта, той е готов да го постигне на всяка цена. Искаш ли да подчиниш един човек, кажи му, че е виновен. И ето го, готов на всяка хитрост, за да те подчини и той на себе си, като измъкне опрощение за вината.
Исус, когото познавам от евангелията, а не от проповедите, няма нищо общо с това. В нито един ред от нито едно евангелие Исус не казва на някого, че е виновен. Казва: „Кой съм аз, че да съдя”, казва: „Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък”, но никъде на никого не вменява чувство за вина. И се чудя, ако сега Исус се появи тук, влезе в една църква и види тези наведени, смръщени от вина лица, ще познае ли, че това са неговите последователи? А ние ще го познаем ли?
Евреите не го познаха. Били са толкова пристрастени към очакването на Месията, че не са познали пристигането му. Не сме ли и ние като тях? Не обичаме ли и ние очакването повече от случването – толкова много, че му пречим да се случи. Как се познава нещо, което не прилича на нищо до този момент? Живеем в света на Мойсей, това е светът на законодателя, на създателя на правилата. Мислим, че е достатъчно да спазваме правилата, за да бъде животът правилен, а ние – прави. И изведнъж се появява някой, който носи само един закон – законът на любовта. Син на дърводелец, неук, толкова необучен и неизкушен, че казва точно онова, което мисли. Не ни обвинява, не ни казва, че Бог иска от нас да сме съвършени.
Точно обратното: казва ни, че ние вече сме съвършени, няма как да е иначе, щом сме създадени от Бог. И, че Бог не очаква от нас нищо повече от това да бъдем самите себе си – такива, каквито ни е създал, съвършени. Да се обичаме, първо себе си. Защото иначе не можем да обичаме другите. И не очаква от нас да обичаме всички заедно, а всеки поотделно – ближния. Този някой казва: „Аз и Отец ми сме едно”. Само че как да повярваш, след като си представяш Отеца сърдит, гневен, контролиращ, наказващ. Представял си си гръм и мълнии, а виждаш някой, от когото зарастват раните на всички житейски гръмотевици и мълнии, някой, който те събужда, но и ти помага да заспиш. Трудно е да го познаеш. Както и на него би му било трудно да разпознае в лицемерно приведените глави своите последователи. Ще се разминем като непознати на входа на църквата, най-много да му подхвърлим монета, защото той ще изглежда като просяк сред нагиздените, нали се сещате?
И все пак, Той е казал: „Покайте се, защото идва царството небесно” – нали? Значи и за него е важно покаянието ни. Да, не само че го е казал, но дори с това той започнал своите проповеди, веднага щом излязъл от водите на река Йордан. Дотогава тези думи ги казва Йоан Кръстител. Само че по онова време да се покаеш съвсем не е значело да се разкаеш за стореното вчера, да съжаляваш, да изпитваш вина и да забиеш очи в земята, докато се чудиш как да изпросиш опрощение. Арамейската дума „тешувах“, която се превежда като „покайте се“, е означала „да се върнеш”, а също така и „отговор”. И тогава проповедта е: Върнете се, защото идва царството небесно. Да се върнат – къде? При себе си, при първоизвора, при този, който ги е създал, и да бъдат такива, каквито ги е създал. Върнете се – снемете от себе си всички лицемерия, всички дипломации, всички стратегии и тактики. Просто бъдете себе си. Бъдете отговор на Бога. Той ви е повикал съвършени, няма нужда да се отдалечавате от това. А, ако сте се отдалечили, покайте се – върнете се. Защото, когато дойде Царството небесно, ще ти бъде зададен само един въпрос: „Успя ли да бъдеш себе си?“. Не „Успя ли да се харесаш на другите?”, не „Успя ли да победиш другите и да ги направиш като себе си?”, не „Успя ли да се преструваш талантливо, да надхитряваш умно?”, а успя ли да бъдеш себе си. Такъв, какъвто си бил създаден – специален, уникален, единствен.
Най-човешкото в християнската религия е, че в нея не само човек търси Бога, а и Богът търси човека. Исус го търси по този начин, като го призовава да се върне към него в съвършения вид, в който е бил създаден – преди преструвките, преди маските, преди защитите. Така, както правят децата, които винаги се връщат вкъщи. Исус влиза в Йордан като дърводелец и излиза като проповедник. Неговата първа проповед е да бъдем себе си, през оставащите му три години до кръста той не иска от нас нищо повече, но и нищо по-малко от това да бъдем себе си. В нито един миг той не казва: „Бъдете като мен“. Той казва само: Ето аз съм такъв, а вие бъдете такива, каквито сте. Прекрасни сте в самата си същност, защото тя е божествена и няма как да не е прекрасна, не се отказвайте от нея, не я скривайте зад маски, защити и хитри ходове – това е първото, което има да ни каже синът Божи. Да ви звучи то страховито и заплашително, както звучи, когато идва от Църквата? Институцията никога няма да приеме това обяснение, защото то й отнема монопола върху вината. А как би оцеляла която и да е църква, без да насажда вина и без да търгува с опрощение?
Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата – казва Исус и така ми съобщава, че човекът е най-важното нещо. Забелязали ли сте, че в Библията винаги пише: „Исус каза и рече…”. Думите се изричат, но те също така и казват. Не е достатъчно, тоест, да чуеш думите, трябва да се вслушаш какво те ти казват и то най-често не е равнозначно на самите думи – трябва да се потъва в думите пласт след пласт, за да се стигне до истинския им смисъл. Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата. Съботата не може да те задължава как да я изживееш, тя не е по-важна от теб, тя не е по-близо до Бога от теб. Ти си най-важният. Ти, човекът. Ти трябва да си мерило за всичко и не е богоугоден оня, който не те поставя на върха на своята ценностна система. Не вярвай на такъв, той се е отдалечил от Бога.
Странно е, героят на най-продаваната в света книга е всъщност непознат. Толкова често, толкова много ни го обясняват пастори, падрета, попове, че ние се отказваме да го видим сами. Питали са ме какво иска да каже Исус с това, че на този, който има, ще му се додаде, а от този, който няма, ще се отнеме. Вярващите се стъписват пред тези думи на Божия син, нали на него, благия, прилича да подкрепи бедните, каква е тази жестокост? Защо е готов да даде още повече на вече имащия, на богатия? Богатия на какво – питам и виждам, че хората дори не са се сетили да се попитат какво всъщност ни казва Исус. А той ни казва, че ние сме създадени от Твореца със свободна воля. Ние избираме какво да притежаваме – упование, отчаяние, кураж, страх, надежда, безсилие… И от каквото имаме, това той ще ни додаде. На куражлията – още повече кураж. На отчаяния – по-дълбоко отчаяние. А от липсващото ще ни отнеме. Страхливият ще получи повече страх и още по-малко смелост. Това жестоко и несправедливо ли ви звучи? Не, то просто е обяснение на духовния закон, който носи Исус – не мъртвият Исус от иконите, а живият от представите ни, от размислите ни, от общуванията ни с него в тишината.
Тишината… Той е бил в сложни отношения с тишината. Пилат Понтийски би могъл да го потвърди. Представяте ли си, едно, едно-единствено изречение на Исус е било нужно на Пилат, за да го оправдае. Но той е отговорил на Пилат с тишина. Ако беше поне мъничко дипломат, поне ей толкова политик, Исус е можел да излезе от разпита на Пилат жив и здрав. Трябвало е просто да отговори. Но той е отговорил с тишина. И тя е била по-дълбока от бездната на каквито и да е думи. Пилат се е надвесил над нея, видял е себе си и цялата своя голяма империя безсилни пред този човек и е побеснял. Ние обикновено търсим смисъла на думите на Исус. Но той е бил осъден заради тишина. Колко пъти сте мислили за смисъла и силата на тишината?
Много пъти – отговарят обикновено хората, щом сме чували гласа на съвестта си, значи сме се вслушвали в тишината. Съвестта? – не е достатъчно. Юда е бил съвестен. Бил е човек с по-силно его от другите ученици. Може би защото е бил от по-богато семейство, в сравнение с простите рибари. Егото му е било голямо, затова и по-често потърпевшо от Исус. Идеален за предател. Но съвест е имал. Тя проговорила и той се обесил. Съвестта не е достатъчна. Това е било голямата разлика между Юда и Исус – единият е чувал в тишината своята съвест, а другият е разширявал в тишината своето съзнание. И е населявал цялата му огромна територия с любов. Не любов като противоположност на омразата. Любовта като противоположност на омразата съдържа омраза. А любов като липса на омраза. Вашата любов каква е? Оставям ви с тишината.
Веселина Седларска
