По една нова-стара тема.
Преди няколко месеца полицаите стачкуваха заради ниските си заплати и премиерът лично са ангажира да увеличи парите им за възнаграждение със скромната сума от 100 млн. Преди няколко дена музикантите от БНР стачкуваха заради далеч по-ниските си заплати (минималната заплата за един оркестрант с висше образование в Радиото е 570 лв). Сумата, изчислена като увеличение от синдикатите и поискана с протести под прозорците на Министерски съвет, беше около 1 млн. лева. Отговорът на правителството беше, че бюджетът е закон и не може да се мени хей така; вместо това музикантите получиха обещание да ги обособят от радиото в самостоятелен институт и да минат на делегиран бюджет. Така ами! Къде са полицаите, къде са музикантите, нерде Стамбол, нерде Ямбол! Пък и оркестрантите въобще не можаха да се издигнат до височайшото съчувствие и разбиране на премиера, те едвам се добраха до ръководителите на парламентарни комисии, по култура и медии – Вежди Рашидов и Менда Стоянова, по бюджет и финанси. А те, съгласете се, нямат пълномощия да раздават току така сухи пари.
Обичайният аргумент, с който се предложи откъсването на три оркестъра и два хора от шапката на радиото, беше, че тази свърх-разрастност на културни тела, синекури и интелигентни хрантутници, е наследство от соц-а, затова и цялата тази работа трябва най-накрая да се прекрати и да мине на здравословен „пазарен“ принцип. Т.е. даваш им там едни пари, да се самоуправляват и доиздържат в пазарни условия, сами с радиото или с други договори да сключват, за концерти, за записи, за каквото искат. И повече не се занимаваш с тях, да оцеляват.
Този аргумент винаги е бил псевдо-пазарен и антикултурен, но в случая с оркестрите е особено вреден. Той пренебрегва това, че във всички страни от ЕС, и дори във всички страни от Западните Балкани, към националните медии има оркестри и те имат стратегически културни функции. В Германия оркестри има и дори към радиата на отделните Bundesländer-и, а към сръбските национални радио и телевизия има цели седем музикални формации. Почти същото важи за Испания, Португалия, Франция, Италия… да не изброявам всички, но важи и за бившите социалистически страни, членове на ЕС. Макар българският симфоничен оркестър към радиото да възниква през 1948 г., въпросните музикални ансамбли към медиите съвсем не са социалистически приумици и синекури – в Букурещ такива оркестри към радиото има от 1928 г., в Белград – от 1937 и пр. Т.е. това са наистина национално-стратегически културни институти. Освен с концертната си и звукозаписна дейност, с която обслужват текущо медиите, освен че обикновено са световно известни и им гостуват прочути диригенти, певци, инструменталисти, те имат и друга ключова задача: да подкрепят и развиват националната музика, авторска и фолклорна, да изпълняват и записват композиции на национални композитори.
Предложението да се обособи самостоятелен институт на делегиран бюджет е рисково, дори опасно. Не само, че делегираните бюджети водят до тотална комерсиализация на културните политики, а тя влече след себе си диктат на масовия вкус (това го усетихме по репертоара на вече делегираните театри). Според специалисти, подобно „автономизиране“ ще доведе до това, че музикалните формации към БНР (Симфоничният оркестър, Big Band-а, оркестъра за народна музика, смесения хор, детския радиохор, към които има и други по-малки състави) ще станат чужди на радиото тела и към тях ще се отнасят като към гости в предишния си дом, а понякога и като към не винаги желани партньори. Те ще изпадат от управленските приоритети на радио-институцията, което ражда несигурност. Вече, казват музикантите, ще бъдем навлеци, външни тела. Няма да имат пряк достъп до добре оборудвана зала, а всички договори, които имат с външни институции – например този със зала „България“ – също ще трябва бъдат преразгледани. На мен, обаче, освен тези сериозни технически трудности, едно друго нещо ми се вижда далеч по-важно: поради ситуацията на риск и неизвестност, както и при ниските заплати, настоящето текучество ще се усили и тези оркестри може и да не просъществуват. Така ще се разпадне една създавана десетилетия концентрация на музикално майсторство, професионализъм и експертиза, екипна оркестрантска работа: това няма да може да бъде възстановено, разпаднат оркестър не може да бъде „възроден“. Ще бъде загубен национален културен капитал.
Не, че всички неща в радиото вървят добре. Клюките казват, че вътрешното разпределение на парите от настоящето ръководство на БНР съвсем не е справедливо и че топ-журналисти получават в пъти повече от обикновените оркестранти. Макар че между „журналистическите звезди“, както е известно, има едни, дето свирят на чужди, руски цигулки… Музикантите се оплакват и това, че по отношение на музиката БНР не изпълнява културно-стратегическата си задача – да излъчва българска музика, да дава аудио-пространство на български композитори, да записва и пази националното музикално наследство.
Цялата тази работа е само пример на провала на културните политики, с който се характеризира ерата на Вежди Рашидов и неговите следовници. Тя ще бъде запомнена с „пазарната“ комерсиализация на театри и ликвидацията на оркестри в страната (от 35 на 15), но за сметка на това – с обсипването на древна България с гробове на вампири, таласъми и русалки, с бутафорни крепости („реставрирани“ с европейски пари), които никой не посещава (то няма и добри пътища до тях). С катастрофално остаряла музейна политика. С лошо изпълнена консервация на руините в Ларгото на София, с грандомански изложби в Париж и български «Лувъри», за сметка на недофинансиране на библиотеки и читалища, за сметка на пълно отсъствие на политика в областта на книгата, четенето и книгоиздаването. С неспазеното обещание бюджетният дял за култура да достигне до 1% (в предизборната си платформа ГЕРБ изрично се ангажира с това и после тихичко забрави обещанието си).
Нещата продължават при наследника на Вежди, министъра на културата Боил Банов. Културната програма на председателството започна със скандали и съмнения за корупционни схеми около ремонта на НДК, продължи с смътен конкурс за представящи България културни проекти, обявен за невъзможно къс срок. Избраните проекти предизвикаха нов скандал, защото представяха българската култура по начин, който породи насмешки сред експертите в културния сектор (една журналистка ги нарече «Сапунени мехури, хляб и рози»). На официалната среща на министър Банов с културните министри на АСЕМ се размениха общи, пожелателни фрази, но България заяви намерението си да интегрира Китай (!) към културния диалог и европейските ценности. Всъщност не беше обсъден нито един истински проблем от типа на отсъстващата «културна душа» на Европа, нарастващия евроскептицизъм, атаката срещу европейските ценности и надигащата се национал-популистка вълна.
Наскоро министър Банов обяви последното си намерение и то, очаквано, е в областа, която най-много възбужда българските култур-администратори: строителство, инвестиции и културно наследство. Трябва да се преразгледа статута на «паметници на културата» с временен, неясен статут «за сведение», които чакат да бъдат определени паметници ли са или не от няколко десетилетия (а как ли да го дочакат, след като експертния състав на НИНКН, Националния институт за недвижимо културно наследство, беше сведен от 1000 на 40 специалисти!). Обектите, които ще бъдат преразгледани, са цифром и словом 25 хиляди! Можем само да се досещаме за далаверата, която дебне зад това число…
Но надеждата ни за българската култура е другаде. След като на полицаите им увеличиха заплатите (а те, знаете, заедно с охранителите са много, твърде много), те най-накрая ще имат пари за театър и опера: със сигурност ще напълнят залите, ще спасят положението. А библиотеките от своя страна вече закупуват поне по стотина бройки от най-новото издание на „Винету“, правят оборот. Като цяло културата консумира все повече рози за килими, сапунени мехури за впечатляване на ЕС, стиропор за крепости… Така че нищо не е загубено, истинското пазарно битие на българската култура предстои.
Проф. Александър Кьосев
