Ся, ако обиколите добричките заведения, навсякъде ще ви кажат: „Той, докторът, е ербап момче, пие и не повръща“. Други ще отвърнат: „Този селянин ли, бе?“. „Хубаво момче, ама турче“ – ще изрекат трети. Идва ден и глупаците винаги се изпускат.
Ако срещнете ходжата, ще се оплаче, че в джамия не съм и припарвал. Е, аз си жуля ичкията и пред него, докато той пие кафе.
– Ходжа ефенди, гледай нататък – изричам сегиз-тогиз.
И, когато той отправи взор към градините небесни, удрям глътка от целебната течност. За да ми е чиста съвестта, че и неговата. Винаги съм коректен докрай.
– Един тоник – поръчвам на сервитьорките преди това. Но те знаят – видят ли ме с него, вътре да налеят джинче не пропускат.
– Да взема и аз ли да си поръчам тоник? – мечтае си понякога нашият. – Така ти светят очите след него.
– Сакън, ходжа ефенди.
Естествено, като седна с попа, такива скрупули нямам, и затова го уважавам много и него, а и той жули повече от мен. Само да не се налагаше и да го нося.
– Дядо попе, аз ги правя тези бебета, ти ги кръщаваш – изричам му понякога.
– А… аз мога и майките да кръщавам, моето момче.
– Ся, дядо попе…
– И бабите мога… Кажи хвала на Бога, моето момче – подсеща ме винаги.
Е, имал съм добри учители. Навремето, късоглед беше дядо вече, а тъкмо Шейтанът бе измислил сеир сандъка. Така викаше дядо на телевизора. Качваше се при вуйчо от време на време да позяпа какво се случва по широкия свят. Да, ама вуйчо и татко всяка вечер жулеха джанковица. Представяте ли си да го правят пред дядо? Ние, лапетиите, обикновено все бяхме дежурни на сундурмата. Видим ли, че идва дядо, веднага дотичвахме при двамата пияндурници. Нашите винаги бяха подготвени – държаха си чашите в една тепсия и като дойде дядо, я бутаха под леглото. Поздравяваше дядо, както си му е редът, придръпваше си един стол и се залепяше за телевизора. Седнеше ли той, никой повече не виждаше нищо, но сякаш ги интересуваше. Зазяпваше се дядо, наведен досущ до екрана, а пияниците зад него, сегиз-тогиз, придръпваха тепсията и удряха по някоя глътка. Приказката им постепенно ставаше все по-сладка, но дядо, заблеян по света, вкаран в дървения сандък от самия Шейтан, дори не ги чуваше. Така си вървяха нещата, само да не тръгнеха да се целуват на екрана. Тогава дядо се изнизваше лекичко. На сундурмата пускаше и по някоя псувня и повече не ги безпокоеше.
Да, ама една вечер двама си наляха питиета, както си бяха изтипосани в сандъка. Нашите пияници не забелязали този факт, точно в този момент бяха си придърпали тепсията и надигнали чашите.
– Брех, Шейтанът му с Шейтан – изпсува дядо по едно време. – Там пият, а миризмата тук.
Вуйчо и татко само дето не се задавиха.
Правеше се, че не знае, човечецът, за да не се чувстват неудобно пияниците. Ние през деня и без това го осведомявахме за пъклените им дела над тепсията.
Всъщност, един път и аз повърнах. Точно на стълбите пред Областна управа. Пихме цяла нощ и като тръгнах да се прибирам… Но, млад бях още тогава. Добре че не съм софиянец, а селянин. Представяте ли си, пиян залян до козирката да повърна пред Министерския съвет?
– Браво… Ербап момче – изрече, обаче, възрастен минувач. – Все съм искал да го направя и все не ме стискаше. Така и си остарях.
Ми, луди разни из нашия град. Да му имам мераците.
А… преди това, веднъж, мама се опитваше безуспешно да ме накара да повърна.
– Повърни, моето момче – изричаше през плач, навирайки си пръстите в гърлото ми. – Ще ти олекне.
Бях се разделил с голямата си любов и, естествено, това беше повод за напиване. Мислех, че ще умра тогава. Чак след време разбрах, че човек не умира толкова лесно. Когато иска, не умира. Умира, когато не иска. Когато най-много не му се живее – не умира. Доживее ли му се и изведнъж смъртта, гледаш я, на прага. И напиванията станаха безброй. Как иначе? След толкова много голяма любов в живота. Не ми беше ясно и как така ще повърнеш, и болката ще мине? Тя, болката, иде от сърцето, а повърнята от стомаха.
Мина много време оттогава. Научих се да убивам болката, без да се налага да повръщам. Научих се и на друго. И досега, докато ми изричат красиви слова, само да гледам в очите и да не изричам нищо. Те, нещата, сами се нареждат, а мълчанието убиец жесток е. Идва ден, лъжовната уста винаги замлъква сама и не се налага да повръщаш. Научих се и да различавам лъжата. Виждам я да прозира и зад най-тежките слова. Но мълча. Не казвам нищо, за да не се налага да се напивам и после да повръщам. Някой ден си тръгвам или оставям лъжата да си тръгне сама. Трупам я, трупам… и, когато най-накрая стане способна да ходи сама и пусне крака, пускам я и аз.
– Не съм пил, за да повръщам, мамо – изкрещях тогава. – И си махни пръстите от гърлото ми.
Да, но тати ме хвана и ме напъха в олука на Голямата чешма с главата надолу.
– Пикльо – крещеше през цялото време. – Знаеш ли какво си ти? Пикльо…
Та, затова се научих да бъда мъж, дори когато най-много ме боли, защото навремето бях пикльо. Каква ти демокрация тука?
Ох, за какво ви разправям всичко това сега? Забравих и за какво говорех. А… за красавиците.
– Той, докторът, види ли красива жена, краката му омекват – няма да пропуснат да кажат и някои.
И няма да са далеч от истината.
– Не се занимавайте с мен, краката ми омекват – предупреждавам ги винаги, но онези не мирясват.
Е, аз какво съм виновен тогава?
Без малко да пропусна милионите на фондацията. Най-трудно ми бе да открадна първия милион. После посвикнах. Затова продавам и цветя. Левче в касичката, левче в джоба. До обяд съм спечелил за джип. Примамвам прегърбени възрастни женички, за да мога да одрусам левчето от мизерния им джоб. Ама да, разбира се – фондацията ми издава и книгите. Няма защо да си го шушукате и да ми пращате хабер. Иначе, де щях да видя аз книги? Но забравяте нещо друго – фондацията дори ми пише книгите. Де се е чуло и видяло иначе, селянин книги да пише?
Та, свикнал съм да ме приказват. Дори се кефя като научавам толкова работи за себе си. Никога не е късно човек да се опознае. Особено, когато има толкова много приятели. Лошо е, когато не те приказват.
А… казах ли ви, че понякога сам пускам клюките?
Всъщност, аз се срещам с много хора. На ден навярно са десетки. Дните през седмицата все са недостатъчни и дори събота и неделя съм я на кафе, я на биричка.
Ох, пак се увлякох. Исках да кажа само, че отдавна съм като дядо. Уж си седя там, а сеир сандъкът всичко ми докладва.
Ама, не се притеснявайте изобщо. Аз, ако не бях луд, цветя ли щях да продавам? Я, посочете ми друг доктор да го прави! Седят си там и толкоз са важни. Режат матки, лекуват стерилитет с непонятни модерни технологии. Кардиохирургия… Ама, никакъв проблем. Веднага я стендче, я шънтче. Левкемия на детенцето? Ама никакъв проблем, също. То, детенцето ви без това… Парите ще ви вземат без свян.
Практикуват медицина от Шейтана сътворена.
Знаете ли?
Пикам ви на Шейтанската медицина. Когато се излекувате с модерни технологии, елате и ми кажете. Сайбърнайф, блу бийм… И още, и още… Той, Шейтанът е така – взима ви и последните мангизи, преди да ви прибере при себе си. Мога да излекувам аз душата ви, но ще ви напъхам с главата надолу в олука на Голямата чешма. Нали знаете, че не съм демократ?
Всъщност, пикането е малко.
Акам на Шейтанската ви медицина. Дефекирам, изхождам се, изхвърлям си екскрементите върху нея, сера и съчтисвам на нея…
Щом сте сигурни, че горе няма никой… Продължавайте.
Гореизброените неща ги правя и върху жалкия ви живот, скотодумци, а също и върху лъжите, демагогията на този свят, завистта, злобата, омразата и върху… върху… целия свят, подчинен на самия Сатана.
Ох, как ме накарахте да стана вулгарен!
– Грехота е да говориш така – щеше да каже дядо поп, ако ме беше чул сега.
– Грях, чоджум – щеше да изрече и ходжата.
– Ся, дядо попе… ходжа ефенди… – нямаше да им остана длъжен.
– Анатема…
– Сакън…
Да, и ненормален съм! Не си правете труда повече да го казвате. Нека златна каляска ви отведе в златен ковчег, там, където текат реки от мед. Да ви пресрещне самият Всевишен на прага.
– О, дете мое – да изрече Старецът с усмивка блага. – Носиш ми това, що цяла вечност употребих, за да създам, а ти за един живот събрал си всичко. Облак пратих. Прескача от нива в градина. Понякога градушка сипя. Но и тя, днес е тук, утре – там. Да, росата, дал съм аз на всички. Но… Хлябът на сиромаха, защо ми носиш ти от тленния си свят?
Спирам… Че още кой знае какви ще изприказвам. Тези, които трябва да чуят, без това и не четат.
Наистина… трябва да намаля караконджулското вино, май.
А бе, хора, внимавайте с тази тепсия! На сутринта заставате пред мен, че дори и ми се усмихвате. Ако не… поне Стареца не сквернете.
Шейтанска му работа.
Момент, звъни телефонът.
– Докторе, кога ще излезем някоя вечер, да пийнем по нещо?
– Винаги, когато успееш да ме хванеш свободен, красавице. Но нали знаеш, че ми омекват краката?
– Не ме плашиш.
Туй то…
Как да й кажа, че не я плаша, че вече аз се плаша?
– Благодаря за доверието – изричам, вместо това, и напъхвам тепсията под леглото на живота.
А бе, мамито му!
Това щеше да е достатъчно, вместо всичко казано дотук. Някой ден всеки ще се удави в собствената си лъжа. Дори в най-изкусната.
А утрото?
То винаги се ражда от тъмната пазва на нощта.
Хасан Ефраимов
