Анализ за случващото се в БСП от един недисциплиниран неин партиец, но пък от най-дисциплинираните, с най-малко отсъствия, български депутати (вече бивш). След тези негови думи, познавайки историята и характера на «столетницата» не е трудно да предвидим ,че скоро ще бъде и бивш партиец. Революциите изяждат децата си, а БСП най-достойните. За това стават все по-малко и дано… все по-добри.
25 Юли 2009
Колонката на Иво Атанасов в „Дума“
Неведнъж съм доказвал, че ме няма във вътрешнопартийните битки. Предпочитам даже и тях да ги няма. Всичко да е тихичко, мирничко, спокойничко. Без напрежения и скандали. Преобладаващата част от членовете на партията са като мен. И сега, в тежките следизборни дни, жадуват всичко да върви кротко, па макар и постарому. Да забравим различните си мнения, да не влизаме в противоборства и да не правим каквито и да е движения – нито резки, нито дори плавни. Да сме добри помежду си.
Само че колкото сме по-добрички, толкова сме по-малко. По-нисък брой избиратели сме имали само на евровота преди две години, когато самоцелното обновление на БСП катастрофира. Сегашният ръководен екип, към който причислявам и себе си, тъй като в първите лидерски месеци на Станишев бях за известно време в Изпълнителното бюро, пое партията при 17 процента в изборите през 2001 г. и я върна на същото ниво. Това сме могли, това сме сторили. И тук няма никакво значение дали участието ни в управлението е било успешно, или не. Колкото и да сме критични, не бива да си затваряме очите пред постижения, каквито никое предишно правителство не е имало. Но какво от това? Избори се печелят не с успехи, а с доверие. А доверието към БСП е стопено. Разочарованието от нас е огромно. Не сме приятни на голяма част от избирателите, не ни искат. А хубост насила не става. Да разчитаме, че след някоя година ще ни заобичат в състава, в който сме сега – сплотени и добрички, означава да сме безпочвени мераклии.
Следователно промени са необходими, дори неизбежни, ако мислим не за себе си, а за партията и за свързаните с нея идеи и социални слоеве. Дали обаче ще се случат? След погрома на евровота през 2007 г. цялото Изпълнително бюро подаде оставка. После всички вкупом бяха преизбрани, с изключение на трима, при това – далеч не най-виновните. Оказа се, че оставките са театрални. Сега и такива няма. Щяло да бъде предателство, ако някой се оттегли, нямало алтернатива и какви ли не още води се носят през девет кладенци, та от десетия. Ето го новото лице на кариеризма – от нас по-добри няма, на кого да оставим партията, не можем да избягаме в най-тежкия момент.
Не искам ничии оставки, защото знам, че най-безболезнено е тези, които са олицетворение на разочарованието, да си тръгнат сами. Така сцеплението в партията не се подлага на изпитание. Когато преди време поех ръководството на БСП в Кюстендил, местната организация беше около средата на таблицата по постигания в изборите процент. Заедно с другарите постепенно я доведох до поредица от блестящи успехи, а на два пъти – дори до първо място в страната. На последните кметски избори обаче претърпяхме провал. В политиката невинаги може да се побеждава, а и вината за загубата очевадно не беше моя. Никой не ми поиска оставката, защото всички бяха наясно с причините, но и някой да беше настоял, можех да си осигуря подкрепата на повечето основни организации, както сега прави висшето ни ръководство. В партия като нашата, повечето от чиито членове гледат да си спестят главоболията, човек, ако няма вътрешна мярка, може да остане и пожизнен председател.
Това изкушение е доста силно, а и моят път в политиката е изряден като на малцина други, но си запуших ушите за песните на сирените и се оттеглих от партийните постове. Ясно ми беше, че така излизам и от парламента, и от политиката, но го сторих. Защото почувствах, че доверието към мен е накърнено. Не това на избирателя, а на партийната централа. Ако от „Позитано“ ме бяха послушали, щяхме да си спестим поражението в кметските избори, но те предпочетоха други душеприказчици, което в крайна сметка ни тласна към загубата. Не можеше да се правя, че не забелязвам това или че то е незначително.
Подаването на оставка от който и да е член на сегашното ръководство предполага поне две неща: отговорност пред партията и лично достойнство. Аз доказах, че не поставям себе си над партията. Време е това да сторят и други. В противен случай ще бъдем все по-добрички помежду си, но все по-малко.
Източник: www.ivoatanasov.info
