Иво Инджев
http://ivo.bg
В неделния 12 юли този задочен въпрос отново демонстрира своята актуалност в едно предаване на държавното радио чрез сервилността и нищонеказването на водещия, поднесено обаче като някаква форма на микрофонна мъдрост.
Чеснто казано, срам ме хвана за професията да слушам баналностите на водещия в телефонното му интервю с победителя на изборите Бойко Борисов. Отгоре на всичко повечето обаждания от студиото изобщо не бяха формулирани като въпроси, а бяха някакви подмятания по списък („а бюджета“, „а гласуването с карти“ и т.н.)
Не беше много отдавна времето, когато с Борисов като събседник опитният интервюиращ можеше да покаже превъзходство в познанията за политиката. А и самият Борисов нямаше претенции – правеше в неподражаемия му стил, обезоръжаващи признания в това отношение.
Обичаше да се застрахова със самоирония от рода на „аз съм малък“. Именно в предаването „В десетката“, на което бях домакин, той изтърси знаменитото си определение на вътрешната политиката „като изпражнение в целофан“.
Борисов обаче порасна. По метода проба – грешка добави към останалото си самочувствие и увереността на политик. На въпроса ми защо реши все пак да разопакова онова нещо от целофана му той ми каза в студиото, че това се налага, ако иска да постигне нещо. И го постигна.
Ето че опитният вече в политиката Борисов буквално си играе като котка с мишка с дългогодишен водещ на предаване в националния ефир. Но не само защото той, партийният водач, е претърпял развитие. А и също така не само, защото срещу себе си има желаещ да се съгласява с него журналист.
Тъжната истина е, че картинката беше илюстрация на застоя и дори регреса на българската журналистика, която има крещяща нужда от промяна в крак с времето.
Не е важно името на водещия – въпросът не е личен. По-лошото е, че по-скоро е представителен за положението в лагера на „господарите на микрофона“.
Ако не беше трагично, щеше да е комично подаването на отговори от страна на водещия на „Неделя 150“ към Бойко Борисов с надежда той да се съгласи. А когато това не личеше достатъчно ясно, говорещият в студиото непрекъснато изтъкваше, че лично той е съгласен , и че казаното от събеседника е важно.
Особено абсурдно изглеждаше това поведение в случаите, когато Борисов (който и в това отношение е „дръпнал”, вече не се кара откровено на журналиста, само леко го вкарва в правия път и намира начин да го направи с някоя шега), отхвърляше предварителните тези на водещия, който тутакси си сменяше мнението в унисон с победителя на изборите.
Кулминацията някак естествено настъпи в края на предаването. Водещият изпадна в противоречие със себе си. Най –напред се разграничи от „младите репортерки”, които питали по 15 пъти за имена на министри, но той нямало да постъпи така. После все пак помоли да му кажат поне едно ново име, защото имало конкуренция.
Впрочем, запазена марка на упоритото питане за едно и също нещо никак не е белег на младостта и неопитността в нашата журналистика – тъкмо обратното, тя е запазена марка на друг опитен разпитващ в националния ефир.
Но и тази смешка бледнее пред финалната. За капак водещият реши да предложи още един предпоставен отговор с тезата си колко било важно бъдещият финансов министър да се разбира със социалния в същия кабинет. На което получи любезен шут в зъбите.
Абсолютно основателно бъдещият премиер го репликира през смях с азбучната истина, че финансовият министър НЕ трябва да се разбира с останалите министри. И като за хора, които чуват това за пръв път, даде пример с казармата: финансовият министър трябва да е като старшината в, който да казва, че „в склада няма”.
Водещият мигновено се съгласи и с това, но в желанието си да подсили ефекта от откритието си колко не е бил прав да си мисли друго, промърмори нещо за собствената си тежка казарма (т.е. разбира ги тези неща) и призова на помощ повечето слушатели, които също разбирали, защото също са служили.
Това вече си беше направо глупаво, като се знае, че едва ли може да се очаква повечето слушатели да са именно мъже над определена възраст, което би изключило основния електорален корпус на Борисов, жените, към които той в същото предаване направи огромен реверанс, но леко смутеният водещ не схвана намека.
Ако това жалко състояние на българската журналистика остане на власт, въпреки смяната на властта, очакванията ни за по-добро бъдеще на българската демокрация ще си останат излъгани независимо от това кой е и какъв се кани да бъде новият силен човек в държавата.
Защото се оказва, че Борисов е в състояние да се научи да общува с медиите (дори и да е лицемерен, показва разбиране за необходимостта от развитие), докато медиите нищо ново не са научили. А повечето от хората научават от медиите онова, които самите медии не са научили. Абсурдът е налице и докато не бъде преобърнат наопаки нищо добро не ни чака.
