Еврочикаго продължава да помества на страниците си анализите и размислите на вече бившия депутат от БСП Иво Атанасов. Както споменахме и в предишната публикация, част от сегашното ръководството на БСП го смята за непослушен, за „черна овца“, независимо от факта, че кюстендилци многократно го преизбираха за техен представител в парламента. А там пък той е от най-дисциплинираните и с най-малко неизвинени отсъствия. На последните избори БСП го предложи за мажоритарен кандидат от Пазарджик и го извади от листата си в родния му Кюстендил. Както знаете ГЕРБ спечелиха 95% от мажоритарните места, а БСП нито едно. Прочетете предишния анализ публикуван тук: « Все по-добрички, но все по-малко » . С днешните си думи Иво Атанасов довършва своите размисли.
Точката над И-то
Иво Атанасов
01 Август 2009
В БСП всичко започва от върха – и самата партия, и промените в нея. От Бузлуджа тръгва началото й, а всички останали начала – от най-първата позиция в йерархията й.
Всяка година съм на историческата поляна под билото на Балкана, но никога – на трибуната, дори и когато в продължителния си депутатски период съм бил, така да се каже, правоимащ. Едва ли има смисъл да биеш толкова път, за да се натискаш за своята педя от пода на пренаселената сцена, да се дразниш от вип-маниерите на бързо повярвалите си нови звезди, от лицемерния нерядко възторг пред камерите и дори от по началнически тежкото дишане на неколцина странно големеещи се. Вместо да се дивиш от бодряческия смях, с който някои се силят да омаловажат и най-трудните дни от партийното битие, по-добре е да почувстваш пулса на поляната отсреща.
А тя, поляната, е неподправено възторжена и безкрайно благодарна, но… до време. Подвиква ти най-приятелски, докато се опитваш да си пробиеш път между насядалите групи от близки и далечни общини и области, спира те за автографи, настоява да се снима с теб. Стиска ти ръката, потупва те по рамото, удря те дружески по гърба, направо ти се хвърля на врата, прегръща те, целува те. Иска ти визитки, вкарва ти номера в паметта на джиесема си, урежда си срещи с теб, занимава те с проблеми. Кани те да седнеш при всеки, да споделиш онова, което си е донесъл. И ти опитваш безброй ракии – гроздови, сливови, кайсиеви и какви ли още не, от най-разнокалибрени шишета – и стъклени, и пластмасови, че и от дървени бърдучета. Отварят се разноцветни кутии, от които замезваш домати, краставици, сирене и докато се чудиш какво да правиш с остатъците от печените чушки, те ги вземат и, колкото и да ти е неудобно, ги стискат в ръцете си, та да не се мърси поляната. Както не искат да се цапа и партията. Сравнението е банално, но точно.
В това време на трибуната върви програма. Държат се речи, връчват се членски книжки, леят се песни. В един момент дори, зашеметен от ракиите и вниманието, ти се струва, че истинският връх е тук, на поляната, а не на сцената. Особено като чуеш подвиквания към официалните лица, повече или по-малко гневни реплики, тихо мърморене или звучни подсвирквания. Ако обаче и ти се включиш в критичните подмятания, в приглушеното или неприкритото недоволство, в идеята да оспориш авторитетите, камо ли пък да поискаш смени в отбора, недай си боже – на капитана му, поляната се настройва срещу теб, па макар и да си най-правият на света. Не ти е позволено да произнасяш онова, което тревожи поляната – нито на висок глас, нито дори под сурдинка. От теб се иска да бъдеш сред онези, на които тя вярва. Започнеш ли да й противоречиш в едно-друго, да я хвърляш в съмнения, да смущаваш фината й настройка, да разколебаваш отношението й към отделните имена в йерархията, поляната се чувства застрашена. Възприема те като човек, който върви срещу нея, усетът й за самосъхранение се активира и тя те изхвърля като чуждо тяло. Нищо, че години наред те е носила на ръце.
Тъкмо поради драгоценните особености на червената поляна промените в нашата партия са обречени да тръгват отгоре-надолу. Няма случай лидерът ни да е бил сменен в резултат на раздвижване в низините или пък след изглеждащото толкова просто на теория, но неприложимо на практика съревнование с друг кандидат. Винаги досега партийният шеф сам си е подавал оставката и едва след овакантяването на поста се е отваряла възможност за избор на нов. Така се случи даже и с Тодор Живков, колкото и срещу него да зрееше скрито натрупване на силите в част от елита. Ето как отговорността на лидера е по-голяма, отколкото на всеки член поотделно и на всички вкупом. Каквото и да направи, все ще се намери оправдание и дори ще му се прости. Който и да застане срещу му, поляната ще настръхне и ще го отлюспи. Ако е мераклия, може и да подобри рекорда на Тато от 35 години на върха. Поколенията ще се сменят, но Бузлуджа ще го посреща все така възторжено. Стига това да го удовлетворява.
Макар че отговорността на лидера, който и да е той, не е да печели доверието на червената поляна, то му е в кърпа вързано. А да разширява влиянието на партията в обществото, което далеч невинаги е пропорционално на бузлуджанските овации.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
И една снимка от днес от поляната:
браво
Храмът
Сергей Станишев
01 Август 2009
Събираме се всяка година на Бузлуджа, за да черпим сила от историята на партията, за да ползваме мъдростта на нашите предци, да преговаряме поуките от нашите успехи и нашите грешки. Тъкмо това е мястото, което ни зарежда с нова енергия. Това е нашето презареждане!
Днес да се презаредим с гордото ни наследство е особено нужно. Претърпяхме тежко политическо поражение. Народът каза тежката си дума и ни отреди ролята на опозиция. Загубихме избори, след като за първи път от началото на прехода изпълнихме успешен управленски мандат. Постигнахме немалко и нямаме причини да се срамуваме от каквото и да било, но не бяхме безгрешни.
Да, не се срамувам, защото работехме в името на голямата цел – България!
Колко сила трябва, за да се изправиш, знае само този, който е падал. Падали сме, ставали сме и пак сме побеждавали! БСП не се страхува от истинските политически битки! Защото онова, което причинява болка, ни прави по-мъдри и по-силни. Защото всичко, което правим, черпи смисъл от дръзновението на шепата светли люде, които преди 118 години са ни заредили с вярата, че отвъд делничните трудности, безпаричието, неравноправието и житейските драми има идеал. Има кауза. Има по-справедлив обществен строй и той може да бъде построен с човешки усилия. Затова сме силни – защото сме братя по вяра и по идеал!
Тази Бузлуджа не е лесна за мен. Доскоро носех цялата отговорност за управлението на държавата, нося отговорността и за изборната загуба. От отговорност не бягам. И лесния път за лично бягство няма да избирам. Не се срамувам да погледна в очите и работниците, и пенсионерите, и студентите, и майките, и децата. Защото повечето от нещата, които през 2005 година обещахме, сме изпълнили.
Защо тогава хората не ни гласуваха отново доверие? Защото допуснахме грешки и провали – в противодействието на корупцията и престъпността, в работата с европейските субсидии, в съдебната реформа. Това не зачерква постигнатото, но е важно, защото по него народът произнесе присъдата си.
Мога да обещая само едно: няма да допусна заради няколко лъжици с катран върху партията да се излее цяла кофа с помия.
Имаме много работа и трябва най-напред да я свършим в нашия си двор. Загубата извади на показ много слабости и неумения, които трябва да преодолеем. Трябва да видим, че някои забравиха какво е това партийна работа и как тя се върши всеотдайно. Да кажем на висок глас, че към нас се прилепиха и търтеи – с користни намерения заради облагите на властта.
Едно от добрите неща, които може да ни се случат в опозиция, е пречистването. Трябва да променим коренно отношението към организационната работа и към кадрите – така, че партията да стане по-боеспособна, по-мобилна, по-диалогична и с по-свежа кръв. За първи път толкова много млади наши другари се изградиха професионално като политици, администратори, експерти, държавници. Това е посоката на промяната. Такава презареждаща промяна трябва да се превърне в политика, в поредица от действия, които ще ни доведат до бъдещи изборни успехи.
От година на година виждам все повече озарени от младостта лица. Това е то знакът, че нашите идеи – свободата, солидарността, справедливостта, се пренасят във времето и вдъхновяват ново поколение.
Има и още нещо: особено в условия на обща криза на капитализма, България има нужда от силна лява партия. От партия, която да застане на страната на труда в битката с капитала, да се опира на естествените си съюзници в лицето на профсъюзното и кооперативното движение, да стои близо до интелигенцията, до новите прослойки на дребните предприемачи и поколенията, родени след информационната революция.
Не е вярно, че нашата партия е дясна, но борбата за живот на левите идеи трябва да се води непрекъснато и във връзка с живота и обективните условия.
Точно сега ние трябва да бъдем гласът на тези, които очакват държавата да си е на мястото – че дава равен шанс за образование и работа, гарантира достъпно за всички здравеопазване, достойни старини на родителите ни, защитава социално слабите.
Не сме се предали, няма да се предадем, живи и здрави сме, силни сме, ще ставаме все по-силни.
Скъпи социалисти, аз, заедно със стотици хиляди български граждани, съм член на най-гордата и достойна партия – на БСП. Гордея се с това! От вас съм се учил – да имам сила. Сила за промяна. Знам, че имаме – и сила, и смелост, и воля.
Помня как преди повече от 20 години филмът на Тенгиз Абуладзе „Покаяние“ разтърси света. Помня сцената в самия му край, когато на въпроса на мъдрата изстрадала героиня: „Кажете, този път води ли към Храма?“ отговориха отчаяно: „Не, тази улица не води към Храма…“. „Тогава за какво е нужна тя? За какво е един път, щом той не отвежда към Храма…“ – бяха последните думи.
Бузлуджа е моят Храм, този наш общ социалистически идеал ни дава сили да крачим по пътя към него. Заедно градим тази улица. И тя води към Храма!