ВОЛЖСКА БЪЛГАРИЯ – ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ – ВАРДАРСКА БЪЛГАРИЯ

Поглед през вековете

Паралели, анализи, поуки

Доскоро за Волжските Българи никой нито знаеше нито се говореше. Още по-малко се мислеше за паралел между Волжска и Дунавска Българии. Терминът Дунавска България също не съществуваше. За много не съществува и терминът Вардарска България. Но Българският живец по тези земи днес е факт за почуда на едни и кошмар на други политици. За историческата – народна памет по тези земи, това е родова памет и низ от славни и трагични събития и политически грешки в наши дни.

Защо трябва да правим паралел между Волжска и Дунавска Българии?

Защо Дунавска България и Вардарска България ментално и исторически са едно цяло, но политически те са непрекъснато разцепвани, на две, че на три, а от велико албанския шовинизъм вече и на четири.

Защо си заслужава да го проследим до наши дни?

Защото за да се направи максимално обективен извод, с максимална полза от това, което е запазила историята, паралелът между двете български общности трябва да се направи до наши дни.

Защото за нас Дунавските българи, мълчанието, табуто за далечните ни братя повече от столетие е създало такава плътна завеса, незнание, безразличие, щото нито историци, нито общественици, журналисти и естествено и политици, или нямат никакво отношение или то е негативно.

Докога ще се търпи това положение? Десетки и стотици следващи една след друга исторически, културни, икономически и политически грешки. Вече всеки в България трябва да разбере, че това състояние на нещата вече е недопустимо и на всеки историк, журналист или политик незнание и грешки в това отношение ще трябва да им коства кариерата.

Две държави на хиляди километри, два народа тръгнали от едни корени, две съдби колкото и различни, толкова и сходни  в паралела през вековете. Две държави, за които средните векове са векове на величие и световно признание. Векове, в които се налагат с държавността си, с мъдростта на традициите, със самочувствието и толерантността на българския дух, с мирния труд, строителство и култура и със воинския устрем. Векове през които двете държави изпитват и горчивината на разгрома и колкото повече са се отдалечавали от основните си народностни  качества, организираност и обединение, с чувство за държавност, довели ги до величието на средновековните им държави, толкова по жесток е бил разгрома. Това не е ли извод ?!

Много са историческите извори посочващи присъствие на древни българи от земите на днешна Испания до земите на Китай и то в един период от десетки векове. Най-значимото присъствие на българите като държава, в продължение на пет столетия се развивала на земите от Кавказ до Волга и Днестър. Векове през, които централна Европа се запозна с безбройните войни от Азия. Векове през които първо българите са изпитали върху себе си удоволствието от тяхното присъствие и нрави. През VІІ в. по времето на кан Кубрат българската държавност става широко известна в древния свят със своята организираност, администрация, търговски връзки и влияние върху съседите си. Не напразно я наричат „Велика България“. Кубрат завещава на синовете си сплотеност, за да устояват на напиращите от изток нашествия. Българският дух обаче е генетически настроен към опознаването на света, към миграцията в нови земи в името на по-добрия живот и опазване на рода. Това е простата и основна причина, поради която петте братя поемат в различни посоки и освобождават „коридора“, по който се движат идващите от изток народи.  Ако си представите колко народ може да се развие за пет столетия на територия с размер от 1200 км на 1200 км, богата и плодородна земя, заселена в северния си край с плодовите славянки ще добиете представа за това колко биха могли да са българите към средата на VІІ в. и защо средновековните летописци  са ги определяли като „по-многобройни от пясъка“.

Много са данните, които свидетелстват за участието на елитни български части в армиите на Атила и наследниците му. Одата за смъртта на Атила е известна като първата българска ода.(10) Защо? Логическият анализ на присъствието на Ирник и в хунската летопис и в българския именник на кановете говори за още непознати страници от българското ранно  средновековие. Още през ІV – V в. за българите стават известни средноевропейските земи и населяващите ги народи чак до средиземноморието и Константинопол. Разпадналата се римска империя е оставила в повечето от тях една развита инфраструктура. Това е по всяка вероятност втората причина по-голямата част от българските племенни формирования предвижили се на запад от волжките степи, да се разселят предимно в тези земи, допадащи на древно българските строителни традиции.

Бат-Байан най-големият тръгва на юг към устието на Волга и Кавказ и е известно, че първи се е срещнал с новата религия – исляма, а неговите наследници са я приели. Котраг поема нагоре по течението на Волга и Кама, Кубер преминава през Карпатските и Панонските земи и по река Морава (известна в средновековието като Българска Морава) се спира в днешна Македония, Аспарух поема една обширна територия, от Днепър до средата  на Балканския полуостров, а Алцек се спира чак в Равена и Салерно – Италия. Сравнителен анализ навежда на мисълта, че групите на Аспарух и Котраг са били най-многобройните достигнали териториите на установяване. Това е и периодът когато Киев получава наименованието си от брата на Кубрат – Шамбат Кии, а вуйчото на Кубрат Органа е известен край река Кама като Сибир хан.

Големите и продължителни хунски предвижвания на територията на Евразия, претенциите за надмощие на Ватиканския и Константинополския християнски центрове, носители на писменост и култура на запад, бурния разцвет на арабската култура и исляма, както и юдеизма от друга страна на изток, заставят всички владетели да изберат този център, който им допада по интереси и духовни традиции. Във Велика България по-популярен е Константинопол затова и Кубрат е провъзгласен за патриции и много данни говорят (погребалната му могила в Нова Перешчепина), че той формално е бил християнизиран. Постепенно отишлите на запад българи попадат под влиянието на християнството и нейната книжнина, а останалите на изток, под влиянието на арабската писменост и култура и исляма. До края на ІХ в Дунавска България българите са тангристи, но приемат християнството, а братята Кирил и Методий, които по бащина линия са българи създават и писмеността ориентирана към говорните и писмени традиции на българите. Непроучена за сега и затова е странна графичната близост между „глаголицата“ на двамата братя и етиопската азбука. За да се разбере какво се крие зад тази прилика, трябва да се продължи проучването на д-р Тачо Танев представено в книгата му „Беседи за българските азбуки”.

В началото на Х в. във Волжска България кан Алмъш приема окончателно активната Багдатска политика (922 г.) за налагане на исляма, най-вече заради арабската и средноазиатска култури. Има данни, че предпоставка за това са били ислямизираните вече българи от рода на бат Баян, разположени предимно в Кавказкия район.

При българите тангризмът е формирал ценностна система, която е философия за отношенията към другите. За тангристите конкретната религия е просто надстройка, външното покритие на вътрешния духовния мир, традициите и ценностната система на българите-тангристи. Това прави Българите не само изключително толерантни, но е възпитал и традиции в родовата организираност и управленските структури, във взаимоотношенията с другите общности, и с тях се отличават от всички останали народи, и историята многократно отбелязва това с преки и косвени факти в редица извори. Проследявайки развитието на българските народи, тази тангриска философия е в основите на днешния български нихилизъм. Ролята му за конкретния момент и в дългосрочен исторически план е коренно различна. За конкретния момент това е „мутантен бич“ изсмукващ идентификационните характеристики на българския етнос. В дългосрочен исторически план обаче, това е „бацилус булгарикум“, който разширява етносферата на българите. До последните десетилетия на ХХ в. тази формулировка в голяма степен бе валидна. Но от ХХІ в. пропагандният механизъм на електронната култура, прокарващ идеите на глобализма, определен хегемонизъм, значително и тенденциозно ускоряват определени, чужди на българската ценностна система, обществени процеси. Как ще се отрази всичко това на развитието на етносферата е въпрос на проучване, изследване, анализи и жилаво отстояване на корена. Но да се върнем 1150 г. назад.

Напълно възможно и логично е под внушението на византийската политика княз Борис да налага християнството в Дунавска България, като избива верните на тангризма – 52 рода. На практика това е един от първите и най-сериозните геноцидни актове срещу българския етнос. Във Волжка България, несъгласните с налагането на исляма, верните на тангризма боили просто напускат, повеждайки хората си към нови земи. Така синът на кан Алмъш, Арпад недоволен предвожда маджаро-български племена и стига до днешна Унгария и основава селището Пеща  край Дунава на противоположната страна на Буда. Така и  Угер Лачинин племеник на кана, създава Уруския каганат с център Киев и има твърдения, че става известен сред славяните като Игор Рюрикович. В тия години се създава и Суздалското княжество, постепенно се утвърждава и наименованието „руси“ (едно от твърденията е произход от българската дума урус-велик), а Москва е построена в земите където е резиденцията на българския кан Ахад Мосха и получава името си около 1088 г. През 970 г. боилите Билу, Боксу и Хесен довеждат огромни орди в Дунавска България присъединили се към Цар Самуил. И през следващите години и векове български орди пристигат при братята си на Дунава по най-различни поводи, но поради това, че не са християни, а изворите са предимно византийски, те са наричани: хазари, узи, оногондури, кумани, печенеги, а по късно с обединителното название татари и т.н. Всички те идват и отсядат в Дунавска България не случайно, а логично е защото имат родствени връзки с източните българи, от дългата предистория  на съвместен живот. Естествено е, че дори времето не може да изтрие притегателните сили на тези връзки. И това се потвърждава непрекъснато и не с по-малка сила и днес, посещавайки редица селища в дунавската равнина.

Отсъствието на прекалено военолюбиви съседи позволява на Волжките българи да създадат до началото на ХІІІ в. мощна държава със силно развити производства и търговски връзки, наричана от летописците „страната на градовете“ с около 200 града и над 1600 селища. Биляр, Болгар и Сувар били основните каменни градове, които напълно възможно е да са надхвърляли и 100,000 жители. Развива се култура на база арабската писменост, появяват се училища, трактати по риторика, медицина, архитектура и др. За 5 века са известни повече от 16 гранични войни с новосъздадените руски княжества, но те не променят развитието на държавата, единствено постоянно разменят земи и градове. Независимо от икономическата си мощ България не е имала експанзионистична политика, напротив предпочитала е спокойното развитие и това се дължи на тангристката философия дълбоко проникнала в бита и отношенията на българите.

На изток се появило Кипчакското ханство на източните народи наричани вече под общото наименование монголи, а после татари. В някои хроники го наричат още „Златната орда“. През 1223 сред Жигульовските хълмове българите разбиват войски на жестокия Чингис хан, превзел Киевското княжество и тръгнал към Волжка България. Историята помни тази победа защото българите дали урок по благородство и икономика, те не избили многобройните пленници, просто взели оръжията им и ги разменили 1:1 за овни, затова тя е известна като „Баранная битва“ и е положила основите на едни различни за времето си отношения между българи и (чингизиди) татарите и това се наложило през вековете. През следващите 15 години без помощ от руските княжества българите спират татарското нахлуване към Европа. През  1237 г. хан Батии успява да се наложи на българите и превзема Биляр. Волжка България става васална държава, но забележете, с доста запазени права, религия, сечене на монети и търговска дейност. Самите татари започнали да приемат  исляма. Към славяните и русите обаче отношението на татарите остава съвсем различно и дори името им с основание става нарицателно за жестоки и диви азиатци. Нека всеки сам направи оценка на влиянието на „баранная битва“. През 1358 г. те отново превземат богатия град Болгар и той става първата столица на Кипчакското ханство (Златната орда). По-късно известният Тамерлан (Тимур) поддържа добри отношения с българите и така си осигурил гърба при походите на юг и юго-запад. За тези повече от 100 години, продължили граничните руско-български войни и са описани 12 такива. През 1396 Болгар е отново опожарена  от Кипчакския хан Идегей. Същата година и Московското царство е превзето от татарите. През тази година и столицата на Дунавска България е превзета от турците. Съдби български, застанали на пътя на популационните вълни на нискокултурни народи надигнали се от източните простори.

При анализа на връзките между двете Българии особено място има Киприян и църковната институция. Избягал от турските нашественици и пренесъл богослужебната литература в Киев и Москва, той се издига до патриаршески сан на вся Русия. Така се оформя за векове отношението към едноверците българите-християни. Дори за един период Казанския митрополит се нарича и български. Все пак религиозните противоречия между православието и исляма, колкото и исляма на волжките българи да е облагороден от тангризъма на българите и свободомислието на степните татари, създава друго отношение на руското православие към ислямизираните българи.

Татарската заплаха и насилия предизвикват разселнически вълни сред волжските българи, както на север, така и към руските княжества. Икономическия център се премества на запад зад река Кама в Казан, така както зад Дунава се създава Самуиловата държава. За Волжките българи започва да се говори като за Казанци, а от ХV в. Иван ІІІ Васийлиевич (1445), а и преди него, руските князе, които отначало епизодично са завладявали части от Казанските земи, чак до 1917 г. са носили титлата „Княз/Цар болгарский“. По времето на Иван ІV Грозни Казан отново е разорен (1552) и десетки хиляди „казанци“ (цялото население) са избити.

Показателни са следните исторически факти. За майката на Иван Грозни се знае, че е от български произход. След разорителният „Казански поход” всички негови ръководители за екзекутирани (!) от Иван Грозни. Защо? През 1575 г. българския бек Саин-Булат става временен управител на Русия „Велик княз на цяла Русия”. Очевидно архивите пазят още много неизвестни факти, но едно е логически ясно, Иван Грозни лично е имал близки връзки с българите.

Но българите се преместват на изток, така че ислямизирана Волжка България окончателно престава да съществува чак 1584, когато и последната им столица днешна Уфа е превзета. По-късно от тези земи тръгват Минин и Пожарски, за да възстановят Московското княжество след шведското нашествие -1612.До края на Пугачовите въстания тези земи на практика не са усвоени от Московските княжества, защото следват въстания след въстания. Едва след декрета на Екатерина ІІ, който тя издава за равенство между руските и български поданици, обществено и икономическо, настъпва мир и икономически възход. Трябва да се знае, че в земите на волжките българи никога не е имало и крепостническо право. Това са показателни примери.

Тези размирни векове са предизвиквали поредици от миграционни вълни. Световно известният казански историк археолог проф. Алфред Халиков описва няколко стотин руски фамилии, които водят началото си от мигриралите в руските земи волжки българи. Сред тях са тези на Борис Годунов, Мусоркски, Суворови, Тургеневи, Аксакови, Ахматови, Булгакови, Бухарини, Державини, Жданови, Корсакови, Тухачевски, Чаадаеви и много други от цвета на руската интелигенция. Дори бащата на Ленин, чиновник в Казан е предпочитал да се нарича българин, ползвайки обществен авторитет, вместо да е половин калмик. За величието на българските градове, макар и разрушавани и особено на Болгар и Казан говорят фактите, че Петър Велики и Екатерина ІІ не само ги посещават, но и нареждат реставрационни работи, възстановяване на сгради, но вече от камък, а не от дърво и препоръчват на архитектите си да се поучат. Затова и днес гледайки старинните графики на Казан и останките в Болгар, наред с новия Казан, Москва, Суздал и т.н. виждаме основите на руската-кремълска архитектурна традиция. Достатъчно е да се вгледате в Боровицката и Спаската кули, във „Василий Блаженни” посветен на Казанското царство, за да се види приемствеността с Казанската архитектура. Тогава случайно ли е, че софийският „партиен дом” носи стила на кулата на Сюмбике от Казан?!

В западните исторически справочници и карти, , (присъстващи и в току що отминалата изложба (Окт.2007) на подарената колекция на д-р Симеон Симов), „Болгария” като област на изток от Москва заедно с Казан и Болгар, присъстват неотменно, като център на българското присъствие в района на Волга и Урал, както и „Булгария” е отбелязана и на юг от Дунава. Две едновременно присъстващи Българии в картите от 14,15 и следващи векове!

Това не пречи на руското самодържавие и църквата да се отнасят пренебрежително и враждебно към волжките българи и то по простата причина, че са мюсюлмани и носители на древна и самобитна култура, на държавност с хилядолетие предхождаща руската държавност и на практика поставила основите й. От друга страна присламчването на татарите към българите и в етническо и в религиозно отношение, донасят цялата негативност и омраза на обикновения руснак към жестокия нашественик – татарите, не по малко жесток и спрямо самите българи. Тези два фактора са очевадно представени в летописите на монаха мисионер Илмински, които за съжаление стават основа за руската историография и всички, които я ползват. Така вече  българите се отъждествяват с татарите, културата им се присвоява, официалната власт я ненавижда и се бои от името българин в Русия. В действителност татарин е събирателно понятие на всички източни народи и до 1917 г. в руската литература за тях има само едно наименование – татари. Имперската власт не толерира тъй наричаните татаристи, които и без това са една отритната прослойка в руското общество, но ги използва срещу всички, които проявяват българско самосъзнание. Малко странно на историческия фон, дори е не логично, но е факт.

Все пак показателен е фактът, че знамето на българските опълченци се предлага от жителите на Самара. Към този на пръв поглед единичен факт на събудени родствени отношения, могат да се прибавят много други, стотици. Освен стотиците фамилии събрани от Халиков, интересно е фамилното потекло на Достоевси. В смутните години на нашествията кан Достан мигрира на запад със своите хора и постепенно стига до днешна Полша. Родът му получава окончанието „ски”, а по-късно отново мигрира този път на изток. Интересен е и случаят с Лев Толстой. Той е привлечен от школата на Казанския университет, където учи и се запознава с много българи включително и със Сардар Ваисов (предводител на българите), самият той научава езика им. По-късно дъщерята на Лев Толстой подпомага вдовицата на убития Ваисов. А Толстой в края на живота си тръгва да живее в Дунавска България и умира с мечтата за България. Интересен е и малко известният факт, че българинът Паисий Величковски мигрира през първата половина на ХІХ век в Русия и поставя началото, създава „старческото” движение, по което се увлича интелигенцията на Русия. То оказва голямо влияние и на Достоевски и на Толстой и може да се каже, че има място в основата на толстоизма. Като прибавим и големият ентусиазъм, с който руския народ, интелигенцията и дворянството му приемат поредната Руско-турската война от 1877 г. за освобождаване на Българите зад Дунава, не може да не ги свържем с присъствието на българския ген, на българския дух и родство в земите на Русия и Украйна. Показателни са и ролята на Алабин, на съпругите на граф Игнатиев, на Скобелев и много други при създаването на младата държавност в освободена България.

Възраждането на българската духовност и самосъзнание, независимо от имперското отношение, създава в 1862 г. „Фиркаи Наджия“ – Съвет на волжките българи мюсюлмани. Развива се широка организационна и културната дейност. В началото на ХХ в. се откроява българина Садри Максуди, възпитаник на Сорбоната и депутат в Държавната Дума. Откроява се и фамилията Ваисови, която подкрепя болшевиките, а по-късно и лично Ленин. Сардар Ваисов (приятелят на Толстой) и други българи са изпратени в Сибир на заточение (1910). В началото на 1917 г. българите са организирани в поименна, с лични карти членска маса от 60,000 и през април е свикан Първият Конгрес на волжките българи мюсюлмани. На вторият конгрес през юли (21.7 – 2.8) се провъзгласява културна автономия. А през ноември (29.11) се провъзгласява нещо неочаквано и знаменателно – „Идел-Урал щати“-република с конституция написана от Максуди. В нея се провъзгласява културна автономия в рамките на новата след революционна държава, федеративност между българския и руския народи на основа на най-светлите принципи на човечеството, почерпени като поука от френската и европейска истории. Максуди е избран за Президент на републиката.

На 9.1.1918 г. е публикувана и създадената вече щатска администрация.  И независимо, че Ленин е подкрепял идеите на българите мюсюлмани, болшевиките (Свердлов, Киров, Фрундзе, Орджоникидзе и др.) са стреснати от размера на движението и територията, която е обхваната Казанска, Уфимска, Оренбургска губернии и части от Пермска, Самарска, Симбирска, Вятска губернии, а това са повече от пет днешни автономни републики и района (Мордовска, Марийска, Чувашка, Татарска, Башкирска републики) и през април 1918 г.  републиката вече е разгромена. Как става това?

На 28.2.1918 се предвижда общонародно тържество по повод създаването на Щата „Идел-Урал“. Сутринта на същия ден тълпа мюсюлмански есери организирана и с участието на Султан Галиев (татаристки активист) убива опиталия се да разговаря с тълпата Сардар Ваисов. Започва разгрома на още не просъществувалата република. На погребението му на 8 март Ленин лично изпраща съболезнователна телеграма и се разпорежда за почести като българин-мюсюлмани и издигане 3 дена на траурно знаме. През ноември 1918 г. Ленин е прострелян тежко и реално отпада от активното ръководството на партията и революцията. То се поема от Киров, Свердлов, Джерджински, Орджоникидзе, Фрундзе и др., но в Москва близо до болния Ленин е най-вече младия осетинец (приеман за грузинец) Йосиф Висарьонович-Сталин, който започва борба за изместване на Свердлов от поста председател на ВЦИК.

Съществува показателен документ от 7.8.1919, който пояснява истината около разгрома на „Идел-Урал“ и създаването на Татарската АССР. В него станалият по-късно първи секретар на Татарския областен комитет на болшевиките Султан-Галеев моли Ленин за среща и се жалва, че последният отказва всякакви контакти с него. Султат-Галеев е бил вече известен, отявлен татарист, със заигравания с есерски лидери, противопоставяне на българите-болшевики и видни мюсюлман-ски лидери, и участвал в разгрома  на Идел-Урал, между другото и на два пъти арестуван. Така С.Г. става по-късно доверения човек на Сталин през следващите 20 години, докато Берия не го разстрелва. А известно е, че безмилостният Берия е изтребвал както друго мислещите, така и подлите и двуличните, на които не можел да разчита повече.

Какъв анализ на обстоятелствата може да се направи, изхождайки от системния анализ и логиката на процесите, отнесени към момента на събитията.

Революцията в огромната Руска империя е бил един огромен хаус. Времена на надежди  и възможности при сблъсък на различни интереси. В условията на липса на комуникация или по-точно с единствена възможност – телеграфа, узорпирван от всеки притежател на наган, информираността е била доста различна от нашите днешни представи. Ролята на личността става изключителна и е функция от момента на събитието. До 1922 г. Сталин все още е бил само Йосиф Висарионович – Грузина, фигура в Съвета по националностите и растящ авторитет. След атентата Ленин става параван на силните за момента при вземане на решения. Борбата за власт е с нови правила в условията на болшевизъм и контрареволюция.

В тези условия, „в далечен Казан, някакви татари ли, булгари ли” (често се пише и изговаря булгари вместо българи) искат да отцепят 7-8 губернии в собствена Република и да изолират Сибир и Далечният Изток от Москва, при това с население почти половината от руснаци (40% в границите на Републиката са руснаци, толкова казанци и останалите башкорти, и др. виж.1-59)“. При цялото ни пристрастие и фактът, че създаването на Републиката е започнало преди Октомври 1917, не може да не отчетем липсата на: политическа ориентация сред лидерите на „Идел-Урал“, търсене на подкрепа от революционните водещи кръгове в Москва, тактика на приемливи политически искания, а не максимализъм от първия момент. Дори и добрите връзки на Сардар Ваисов с Ленин и неговата подкрепа за Ваисов, се оказват недостатъчни, а и той е представител на не толкова голямо течение сред булгарите мюсюлмани. Липсва подкрепа от администрацията, която е от средите на руснаците, които са 35-40% от населението, подкрепа от болшевиките, есерите. Татаристите оформят опозиционна общност и започват да избиват комплекса си на малоценност. Българските мюсюлмани бързо остават в малцинство и затова Републиката е задушена за няколко месеца, но репресиите продължават с години. Това са накратко някои от основните причини за погрома над българите през тези години..

Трагедията на Волжските българи е в това, че заради лични интереси и заигравания между политически групировки споменати по-горе, и сред болшевишкото ръководство и сред татаристите, уплахата от огромната Идел-Урал република, не позволи единствено на българите в рамките на СССР, да запазят историческата си идентичност. Народи от по няколко стотин души и днес имат запазени исторически наименования, но единствено българите, от общо 200 националности в СССР, още нямат това право.

Така се е появил и декретът от 27 май 1920 съставен от взелите връх татаристи Султан Гулиев, безпорно и Сталин и т.н. за създаване на Татарска АССР. Ленин реално е бил вече „икона“ и може би съвсем формално, ако въобще му е поднасян, подписва декрета, но е очевадно, че е бил безизходно заставен да приеме внушението за Татарска република, народ и култура, особенно отчитайки отношението му към С.Гулиев. Известно е че бащата на Ленин, етнически калмик е предпочитал да се нарича българин. Интересно е в архивите на Ленин какви документи има, които биха разкрили отношението му към волжките българи? Те не са известни. Но в музейната стая пазеща вещите от последния ден на Ленин, единствената книга стояща на масата му е Френско-Български речник !? До последните си часове Ленин е изучавал български език през френския!

Един безкрайно поучителен процес на подмяна на етносната идентичност и самосъзнание и трагични за Волжските булгари резултати. Днес в Дунавска България, правителства лишени от българско самочувствие допускат аналогичен процес на подмяна етносния характер на българските мюсюлмани – една външно дирижирана турцизация. А резултатите са видни и изобщо не е трудно да се прогнозират, правейки настоящия паралел.

В новосъздадената Татарска република започват неочаквани репресии над довчерашните поддръжниците на революцията, подобни на тези в имперска Русия. Разстрелите и  гладът в Поволжието през1920 отнемат над 2 милиона български живота. Унищожават се книжнина, джамии археологически паметници. През 1929 за писменост се приема латиницата, а през 1939 се заменя с кирилица.

Светът все пак е успял да научи за съдбата на волжките булгари чрез дейността на С.Максуди и други лидери, които успяват да напуснат Казан. Максуди информира Парижката мирна конференция, а по-късно заедно с много волжски булгари работи като близък сътрудник на Ататюрк (а майка му е българка от Ресен). Той е един от основните  създатели на светските закони на Турция и това което не постига в Казан го реализира в Турция. По-късно (в началото на 50-те години) работи в Страсбург над Конституцията на Европарламента и остава най-ярката фигура сред волжките булгари от този период. Много интересен изследователски проект би бил един паралел между принципите залагани от Максуди в тази конституция и принципите на конституцията, която в момента вълнува Обединена Европа.

През 1946 г. Академията на науките на СССР прави един опит да възстанови истината за наличието на волжски българи, но за съжаление академици като Бромлеев и за съжаление известният Лихачов, тогава се противопоставят под натиска от КПСС и от списъка на националностите в СССР българите изчезват напълно. Когато у нас се заговори и започна подготовката за честването на 1300 Годишнината от основаването на Българската държава, в Казан тогавашния Първи секретар на КПСС А.Табеев, със самосъзнанието на волжки българин, предлага честване „800 години Казан“. През тези години и Лихачов вече можеше да говори свободно за „духа” на българите

Все пак буди безкрайна почуда защо руските академични среди и комунистическите лидери се уплашиха и противопоставиха на тези идеи. Табеев е пратен посланик във воюващ Афганистан, честването на Казан е спряно, антибулгарските мероприятия в Татаристан се възстановяват, а честването на българската 1300 годишнина в СССР преминава вяло като в Африканска страна. Това е и една от причините Людмила Живкова да бъде недолюбвана в СССР. Учудващо е, и трудно обяснимо, защо в два толкова близки в много отношения народа, като българския и руския и украинския през Волжка-България и през Дунавска-България, съществуват подобни проблеми? И днес волжките булгари в Татарстан са третирани като един чужд, едва ли не враждебен народ и трябва чрез съда да получават признанието за българска народност.

През юни 1990 в Казан се състоя учредяването на „Българския Национален Конгрес“ с представители от 22 града, а в Казан се създава и Българска община, която издава и лични удостоверения за народностна принадлежност булгарин и е официално регистрирана 1999 г. На ІІІ конгрес през 1997 г.  се приема решение за искане на отмяна на сегашния учебник по история на Татарската Република и татарския народ, като не отговарящи на истината, както и други предложения свързани с възвръщане достойнството на гражданите на републиката. През август 2002 г. се провежда световен конгрес на татарите, на който основните проблеми са икономическото развитие на републиката, а по отношение на възникналия проблем с булгарската общност прозира една проста истина, че ако примерно името на републиката се смени, то нищо друго ни би се променило, народът е един, културата е една, единствено личностните оценки и предпочитания се ориентират към два полюса. Изследвания на Казанския психологичен център обаче показват, че около 90% от тестваните граждани, имат комплекс на национална непълноцен-ност и смятат за унизително причисляването им към понятие (татарин) свързано само с негативни възприятия в исторически и ежедневно-битови аспекти в цялата Руска Федерация. Историци и общественици като историкът Фархад Нурутдинов, Гусман Халил – Председател на БНК, покойните проф.д-р и.н. Алфред Халиков, родственик на Сардар Ваисов, академик Абрар Каримуллин, и други запознават широката руска общественост, а вече и обществеността у нас с проблемите и тежненията на нашите далечни братя. По груби оценки гражданите на Руската федерация, които имат етническа връзка с волжките българи и се идентифицират като българи и почти винаги са мюсюлмани, са доста  повече от 14 милиона, като голяма част отдавна са регистрирани като татари, руснаци, украинци, чуваши, башкорти, балкарци, мордови, мариици, казахи, дагестанци, дори и чеченци и редица други от съставните националности.

В това отношение унгарците постигнаха забележителни резултати. Те установиха действащи връзки на най-високо ниво между днешна Унгария и своите далечни сънародници от Волжка България. Турция, която няма нищо общо с Волжка България поддържа постоянни самолетни линии с Казан, развива икономическите връзки, опитва се чрез исляма да получи това, което е в неин интерес.Това е пример за държавното ръководство на България, както трябва да е пример и признанието на президента Желев, който с дълбоко съжаление си спомня, че е отказал публикации и отговор на обръщенията на волжките българи през  1992 и 1996 г. Така както през март 2003 медиите отново отказаха да публикуват обръщението на БНК – Г.Халил  и материали от и за Волжките българи и то точно преди посещението на Путин в България. А се оказва, че точно Президентът Путин има отношение различно към волжките българи от това на имперска Русия.

Интересни са мемоарите на Президента Желев засягащи посещенията му в бившите азиатски Съветски републики, където той е бил посрещан и титулуван с най-братски обръщения от своите домакини президенти, които са подчертавали далечните ни общи родови корени. Има все още бегли проучвания, които посочват, че долините на днешен Киргистан са били една от прародините на древните българи и дори Кубрат преди 1300 години по свой начин е потвърдил тези сведения. И редица други сведения и слабо проучени материали говорят за това, че не може да се приемат крайни изводи за древните българи, че са необходими интердисциплинарни усилия за да се проумеят простите истини за еволюционното развитие на българската народност и в същото време силата на генното присъствие на българските корени при формиране и запазване на традиции и родова характеристика.

Оказва се, че територията на Евразия е един огромен „исторически полигон“. За нас българите той е от Алтай, Тарим, Севера и Хиндукуш до Салерно на Средиземноморието и Атлантика, където повече от двадесет века българската народност развива своето присъствие, създава държави, култура, отстоява своята идентичност и независимо от всички превратности и насилия, периоди на кулминации и сривове,  все повече се налага с културното си присъствие. Много са и фактите и материалите изискващи интердисципли-нарни проучвания, които откриват характеристики на древната „българска“ народност в много по-широк периметър и това води до други много по-генерални изводи.

В последните години БНК в Казан води активна преписка с най-отговорните институции на Руската Федерация по отношение интересите на Казанските Българи. Новата Конституция на Руската федерация от 1993 г., демократичните промени и позицията на Президента Путин дават основание да се предполага, че твърдото отстояване  позициите на разрастващо се българско движение, ще постигне едно начертано още от Максуди културно присъствие, свободно обществено признание на българската народност „булгари“, с паралелно изучаване на арабица и кирилица, с участие в обществения и политически живот и преди всичко едни развиващи се културни и икономически връзки между нашите днешни народи, българи, руси, украинци и булгари, а защо не и унгарци, „македонци” в рамките на обединяваща се и мирна Европа.

Възниква въпросът каква е позицията на Българското Президентство, още повече, че Президентът ни е историк, какво е позицията на Академията на науките, на Министерството на Външните ни работи? Имат ли въобще позиция и вълнува ли ги тези проблеми? Министерският съвет не вижда ли икономически перспективи? Каква трябва да бъде политиката на Дунавска България, за да бъде адекватна и на интересите на волжките българи в руслото на общите ни интереси?

В действителност едно мълчаливо безразличие, едностранчиво привързване към далечни ценностни системи, пълно отрицание на съществуващи културно-икономически отношения. Възможно ли е систематично налагане на чисто българските стратегически-дългосрочни народностни интереси, изразени в развиване на дружески и изгодни културно–икономически връзки с всички страни, със всички. Очевидно е, че настоящата ни държавна политика отчитаща полезността на разглежданите исторически аспекти е напълно незадоволителна, а обществената позиция едва пробуждаща се. Къде са тези, които трябва да организират и провеждат пробуждането ни, историци, журналисти, общественици ? Няма ги, или по-точно както е казал поета – дремят под бурена гъст, търсят се!

Без да повтарям множеството изводи, трябва да подчертая, че последните десет години има изключителен ръст на проучванията и интердисциплинарните изследвания на известните и нови писмени преки и косвени извори за древната ни и средновековна история и на Волжка и на Дунавска Българии.  Интердисциплинарният подход определено води до много по-богати и аргументирани изводи. При този подход Българознанието излиза от рамките на класическия историзъм и обхваща всички, без изключение всички области на познанието и научните изследвания. Така изследователските екипи могат да постигнат максимална ефективност, използвайки максимален национален и интернационален интелект. Нито за момент обаче не трябва да се допуска, че историческата наука няма да има водещ, но не и монополен характер. В това се състои и идеята на Международната Академия по Българознание Иновации и Култура (МАБИК) и създадената с нейно участие Организация на Обединените Българи (ООБ), да съдействат за обединяване усилията на нацията и приятелите на България при изучаване и световно утвърждаване на историческите истини за българите и издигане имиджа им по света и създаване на предпоставки за обществено–икономическо оползотворяване на резултатите от тези проучвания.

През 2009 г. станахме свидетели на две събития, които пряко и косвено потвърждават и фактите и изводите направени по-горе. Руското правителство е взело решение при предстоящото преброяване през 2010 г. в попълваните декларации да се добавят – булгари за тези граждани от Волго-уралието, които приемат своя древно български произход, а с болгари и българи – тези които имат произход от земите на Дунавска България – Балканите. За пръв път от 1917 г. наред с почти 200-та националности на територията на Русия, отново ще се появят и българите.

На 7 Август 2009 г. президента на Татарстан г-н Шаймиев е посетил историческия резерват на град Болгар и е участвал в обсъждане на бъдещето на древната столица на Волжка България. Взети са изключително важни и перспективни решения за развитие на инфраструктурата, пристанище, хотелски сгради, ресторанти, търговски обекти и най-вече музейни сгради и реставрационни работи, с цел пълно разкриване на историческата роля на този град. Ролята на волжките българи през цялото средновековие в икономическо, културно, държавно творческо и военно отношение.

Позовавайки се на тези събития, плод на непрестанната и епична работа на хиляди българи отстояващи своята идентичност, може уверено да се каже, че руските ръководители и президента Шаймиев демонстрират едно изключително държавническо и стратегическо виждане. Позовавайки се на историческите истини, те насочват съвремието към оползотворяване на историята, на връзките между близките в етносно отношение народи. Безспорно е че тези решения заслужават и предизвикват адмирациите на милиони граждани на планетата, носещи Българското самочувствие в сърцето си.

Февруари 2003 –  Декември 2008 г. – Август 2009 г.  / София

Инж. Дочо Шипковенски – Академичен Форум за Национална Политика, Зам.председател;

член на Управителния съвет – „Евразия България“;   член на УС на МАБИК, член на УС на ООБ и Общобългарския Парламент, главен секретар на ООБ.

Афоризми асоциирани с изложеното:

Умният използва историята да се поучи, простият да се изпъчи.

Имащите история трябва да я използват за да продължат да я имат,  а нямащите да се научат как да я имат.

Само нисшите духом, малоумните  и глупците „палят историята“, рушат я и се наслаждават на тази гледка. (Без имена, всички ги знаем.)

Литература

1.       Българската държавност на Волга през ХХ век, Ярулина, Татяна, ИК Огледало, 2003

2.         Âåëè÷èåòî íà Âîëæñêà Áúëãàðèÿ, ßðóëèíà, Òàòÿíà, ÈÊ Îãëåäàëî, 2002 и др.

3.       В прародината, Караджов, Максим, ИК Огледало, 2004

4.       Българският въпрос във Волго-Уралието, Павлов, Николай, Тангра ТанНакРа ИК, 2003

5.       Христовата участ на българите, Донев, Гео, Светлик-СБО, 2001

6.       Материали от Интернет страници започвайки от www.mi.ru/-bolgar .

7.       И много други (453 – 2009 г.)

8.       2008-05-12, Рэм Латыпов,  Миф о татарском национализме.

9.       Ярулина Ал-Булгари, Татяна, Волжка България и Европа Историко-Културологични очерци, ИК Огледало, 2008

10.     Алтънков, Н., . Одата за Атила-първата българска поема, Конференция МАБИК окт.2004, София.

11.     Халил, Гусман, Къде е изчезнала Волжка България, Изд.Огледало, 2003 г.

12.     Цонев, Владимир, Непознатата Волжка България, „Литера Прима”, 2007

13.     Рахимов, Ахмет, История на развитието на българската култура, наука и образование, доклад, София, 90512

Приложения:

2008-05-12 Рэм Латыпов,  Миф о татарском национализме  – „… Без участия самих булгар Казанское царство никогда бы не стала частью России! Поэтому вопли «щiрых и свiдомых» «татаристов» о «трагически потерянной в 1552 году независимости» выглядят крайне смешно, если вспомнить тот факт, что все руководители «казанского похода» были Иваном Грозным казнены, а булгарский бек Саин-Булат был в 1575 году объявлен временным правителем России («Великим князем всея Руси»). … „ ( ! ) (Това става преживе на И.Грозни – починал 1584 г. ЗАЩО? Бел.автора)

2009-05-12 Ахмет Рахимов  Доклад, София – „Петър Велики (1672, цар 1682-1721), внукът на Нариш мурза, които през 1463 година пристига в Москва и приема християнството. Наталия Наришкина негова потомка става майка на Петър Първи.”

– Царя на цяла Русия Борис Годунов. Родоначалник на рода Годунови е българския княз Чета, който се е преселил от Волга в Москва през 1329 година и е приел християнството. За Борис Годунов историците пишат, че „Като умен човек е съзнавал изостаналостта на руския народ спрямо народите в Западна Европа, но е срещнал препятствие от страна на духовенството… Първи се решава да изпрати няколко юноши да се учат в Западна Европа,… но нито един ученик не се завръща в Родината си. От чужбина Борис канеше на работа лекари, металурзи, тъкачи на сукно и други майстори, но събуждаше неудоволствие сред руските хора”…