Автор: Давид Кючуков
В една януарска привечер преди много време при мен дойде познат в квартала ром, който от тъмно до тъмно обикаляше улиците и събираше вторични суровини. Той беше разумен и спокоен човек, но този път беше различен. Донесе бързешком някаква ненужна вещ и настойчиво се опитваше да ми я продаде – убеждаваше ме колко ми е необходима, сваляше цената, молеше ме и накрая каза: “Виж какво, днес е Василовден, а аз не успях да изработя дори една стотинка. Гъска не мога да купя, вземи го това на цената на едно пиле, да има какво да сложа на масата за децата.”
Отказах му и повече от десет години не мога да си простя това – едно пиле беше цената на душата ми, и аз не я откупих. То беше нужно на едно семейство, за да избяга от мъката си поне в онази вечер, и на две дечица да се зарадват на мечтания празник, който за пореден път нямаше да се случи. Моята солидарност с тяхната участ щеше да бъде малка част от невидимата спойка, която превръща дивашките племена в хуманна цивилизация. В онази януарска привечер свети Васил говореше със съвестта ми, и тя не го разбра.
Откакто се помня, съчувствието към другите ме е водило дори в трудните за мен моменти. Животът е най-невероятното нещо, което може да ни се случи и е безкрайна мелодрама, но за да я видиш и усетиш, трябва да имаш сърце. Трагедиите са навсякъде. Когато бях малък, се наложи да прекарам в болница известно време, и един ден на съседното легло сложиха току-що оперирано уродливо дете. Крайниците му, доколкото ги имаше, вързаха с бинтове към железата под него, и целият персонал на отделението избяга. Детето почти през цялата нощ викаше, скъса бинтовете и превръзката си и започна да се наранява. Никой не му помогна, то по някое време притихна и на сутринта беше умряло.
Това нещастно дете умря заради своята страшна уродливост, плашеща всички, но оправдание за тези, които го изоставиха, няма. Има ли, обаче, оправдание за всички нас, когато пред очите ни страдат и умират хора заради липса на лекарства за стотинки и парче хляб? С каква съвест мълчим и си позволяваме да не ударим по главите малоумните управници с въпроса – как е възможно да допускате по улиците да ходят загубили човешкия си облик гладни същества и да принуждавате изстрадали хора да просят пари за лечение! Как е възможно извън африканската джунгла една общност от разумни индивиди да наблюдава безчувствено или с фалшиво прискърбие неописуеми трагедии? Виновни за това сме всички ние, които позволяваме навсякъде в управлението на държавата ни да се вихрят върли негодници и некадърници, и допускаме децата на България да измират в страдание. Стена от сатанинско безчувствие е издигната между бедстващите и тяхната Родина.
Отношението ни към хората в беда, независимо какви са, е мерило за човешката ни стойност. Не е възможно, обаче, всеки от нас поотделно да носи отговорността на държавата, чието предназначение е да обединява съзиданието и съзнанието на гражданите си в последователно и ефективно действие. Не може, докато вечеряш, да ти присяда залъка, защото знаеш, че съвсем наблизо има деца, които днес не си успял да нахраниш, и те ще заспят гладни. Не може, когато седиш на топло, да зъзнеш от мисълта, че тези и безброй още деца студуват като бездомни кучета. Не може в една социална държава съвестта на човека да се превръща в негова болест.
В един страшен февруари преди няколко години безработен младеж разказваше орисията си. Последните думи на този отчаян баща бяха: “Лошо е когато земята е бяла, не може да се намери и парче дърво. Детето цяла нощ трепереше.” Пред очите си в този момент видях фронта на Втората световна война. Детето му беше на четири години, а температурата през тази нощ беше минус двадесет и пет градуса.
Да, всеки носи съдбата си, но когато хрантутниците на държавата я носят в охолство, получено чрез башибозушки кражби, а сиромашията няма залък хляб и студува до полуда, как страдащите да уважават древното и велико име България? И с какви очи идиотите, които ни управляват, застават пред народа, когато за голяма част от него смъртта е най-желания начин да се справят с живота?
По времето, когато дедите на тези идиоти все още не бяха сложили върху врата на нацията бесилката на социализма, имаше велика българска армия. Тази армия от бедни цървуланковци е удивила света с подвизите си и е била страшилище за всеки, осмелил се да застане срещу нея. Дали идиотите, които днес ни управляват, разбират какво е водило тези наши светци през полетата срещу куршумите и снарядите? Дали тези идиоти осъзнават, че безброй българи са се сбогували с децата си и са тръгнали към смъртта с възторг? Каква нечовешка сила е водила тези безименни герои в последните часове и минути по пътя им към Голгота? Тя е била и е – солидарност! Солидарност със съдбата на чужди деца, заради които изоставяш своите, солидарност с непознати поробени хора, които възприемаш като свои братя.
По времето на тази велика българска армия около казармите са стоели гладни деца с канчета и панички. С войнишката чорба са се хранели не само обреклите се да умрат за България, а и гладничетата, които е трябвало да ги заместят. С тази чорба са преживявали и невръстните момиченца, на които им е предстояло да раждат бъдещите герои. Полугладните войници са били солидарни с децата на народа си – от бедната им храна е оставало и за по-бедните от тях.
Една самотна майка с много деца през ден-два идва при мен за храна и малко пари. Понеже се срамува, често изпраща някое от децата, а тя чака по-надалече. Пред мен застава заекващо от притеснение дете и докато се опитва да проси, ми се подкосяват краката. Най-голямото от тези деца е на единадесет години. Попитах едно от тях дали ходят на училище и то ми отговори – ходим, но се редуваме, сега другите са на училище, а аз помагам на мама и събираме по кофите за боклук каквото намерим.
Оказа се, че тази майка не получава никакви помощи и детски надбавки. Причината била, че тя, принудена да скита с децата си, за да не умрат от глад, не била намерена на домашния си адрес. Заради това трябвало да смени личната си карта, в която да бъде вписан друг адрес, за което пък тя няма пари . Омагьосаният кръг се затваря. Безумната система се опитва чрез всякакви прийоми да лиши най-беззащитните от всякакви средства за живот и, без никакво преувеличение, да ги убие. Обаждах се къде ли не, “службите” на държавата ми задаваха въпроса – какво да правим? Обяснявах че трябва да приберем тези деца от улицата, през ноември те ходеха в дъжда боси, а през януари по фланелки, трепереха от студ и необяснимо как бяха живи! Давах им дрехи и обувки, други клошари им ги вземаха, и нечовешкото им страдание продължаваше пред очите на “хората”. Питах не може ли да им се даде една стая от жилищния фонд на общината, в която да избягат от обкръжението си и да имат покрив и топлина. Оказа се, че през прословутия вече двадесет и първи век единствената възможност е децата да бъдат взети от майката и изпратени в приют. Кой луд акъл е измислил закон, според който деца да бъдат насилствено отделяни от майка си, каквато и да е тя! Каква измет го е гласувала, защо продължава да е в сила и въобще що за пасмина управлява държавата!? Има ли в нас поне малко от солидарността на титаните ни от Чаталджа, Одрин и Тутракан, които в мъката си хранеха чуждите деца, и дано Бог даде нещо и на техните?!
Преживял съм какво ли не, мислех, че съм силен човек след безбройните трудности, през които преминах, но това, което ви разказвам сега, просто ме убива. Мъката навсякъде около нас е неизмерима, и не си ли дават сметка трупащите имоти и пари, че ковчегът джобове няма и оттатък не ще занесат нищо друго, освен съвестта си и отговорността си пред Господа? Цивилизацията ни се крепи върху раменете на морални и интелектуални инвалиди и страшното е, че такива боклуци като тях може да не издържат нейната тежест.
Преди години едно от децата ми се разболя и поиска баничка. Най-обикновена баничка, но в неделя на обяд малко след времето, когато БСП начело с Виденов за кой ли път правеше свинщини в държавата и бяхме останали заради тях дори без хляб. Обходих целия град и не намерих. Пред последното магазинче, което видях в една пустош между няколко жилищни блока, в лятната жега стояха две момиченца на по три-четири години. Покрай тях мина “аристократ” с куче, и едното го помоли – чичко, купи ни малко хляб и сирене.” Много искате!” – каза кучкарят – взе си цигари и изчезна в своето небитие. Какво го интересуват чуждите деца – той за своите я се погрижил, я не, но кучето си ще храни редовно и ще го целува с любов. Продавачката пък се смееше – щом и жените не жалят гладните малки човечета, господ да ни е на помощ. И кой да чуе шепота на неграмотните ни мъртви прадеди от небето – “ На сираче хляб не се отказва!” Ех, какви говеда сме…
На жълтите павета гладни просяци сигурно няма, в кабинета на пишман-управника с вид и акъл колкото на Зайо-Байо – също. В провинцията, обаче, стотици хиляди хора гладуват и понякога ми се струва, че живеем в Бухенвалд. Мазни, безочливи и нагли министри, окичени със злато като че ли са обрали Форт Нокс, ни говорят в очите долни лъжи, а ние ги слушаме с удивление и примирение. Кой да каже на тези изроди, че когато чрез всякакви административни мошеничества лишават безработни, бедни и крайно нуждаещи се от помощта на държавата си хора, страдат безброй дребосъчета, които умират от глад. Цялата “система” за социални грижи и подпомагане се състои от фалшиви структури, създадени и управлявани от малоумници. Раздават се дребни пари на онези, които успеят да се преборят за тях; те не им стигат за нищо, а чиновниците отчитат дейност и оправдават съществуването си с тържествен вой.
В продължение на месеци в центъра на Видин едно сакато дете просеше. Посред зима то седеше на заледените плочки и незнайно как не умираше – под него нямаше дори парче картон. Всеки ден покрай това дете минаваше управата на Видин, полицията и всичките “социални служби”. Покрай него минаваха безброй “граждани” и децата им, които от нечовешката гледка се “учеха” на човещина. Колко интелект ни трябва, за да осъзнаем, че обществото ни е дехуманизирано до нивото на фашизоидна сбирщина?! Когато сме потресени от безумните кланета, извършени от съвсем млади хора и дори деца, не си ли даваме сметка, че семената на тази буря са посяти от държавата ни и от всички нас, и сега жънем кървава жътва?!
Една от най-варварските системи в историята на човечеството – съветският социализъм – изби десетки милиони хора чрез най-страшното оръжие – глада. Огромни територии са били напълно обезлюдени, а канибализмът е бил обичайно явление. В обсадения от хитлеристите Ленинград, обаче, откъснат от тази система, сред нечовешките страдания е имало солидарност с най-беззащитните и най-потърпевшите – децата. Преживялата тази обсада Ела Фонякова казва – няма по-страшна болка от тази на хроничния глад. В свърталището на смъртта умиращи от глад управници са събирали малките човечета в импровизирани столови, за да им дадат по паничка супа и още нещо извън дажбата. И завършва разказа си – мъчеха се да нахранят децата, доколкото можеха. А какво правят престъпниците, които днес ни управляват – крадат, както никога не се е крало, резилят България и треперят да не би някой да дръпне властта от крокодилските им челюсти. Страдащите нека си мрат…
Преди години, бях много малък, прочетох в списание разказ за злополука. Стълб пада върху кабината на камион, притиска ръката на шофьора и предизвиква пожар. Наблизо има само един случаен минувач и шофьорът му извиква – до мен има брадва, вземи я и ми отсечи ръката, иначе ще изгоря. Минувачът разказва – държах брадвата и не събрах смелост да му отсека ръката. Човекът гореше, аз плачех и се питах – защо на мен ми се падна тази участ!
Кой да измъкне бедстващите от бедата, ако никой наоколо не смее или не иска? Толкова ли е глупава българската интелигенция, за да мисли, че управляващите ни ненормалници ще направят това?! Толкова ли е глупав българският народ, та да поднесе отново властта на тази шайка разбойници?!
Върви си навсякъде около нас ежедневният клоунаден парад от травеститни думи, заместващи истината и потъпкващи правдата. Някъде встрани, самотна и отритната, тъжно наблюдава тази словесна порнография от лъжи и измами една много скромна дума. Тя е облечена в работни дрехи, изцапани със строителния материал, от който се гради обществото и държавата. Тази дума е отговорност и зад нея стои тежко бреме, което може да се носи само от достойни хора. България получи тежка участ – да носи в душата и тялото си една страшна беля – превъплъщението на варварщината – БСП. Това раково образувание, създадено от ламтежа за власт на всяка цена е генетично обременено с безчовечност и потресаващо безчувствие към страдащите. Колко хора знаят, че точно създателят на смахнатата й идеология Ленин е авторът на термина “концентрационен лагер”? “Неудобните трябва да бъдат затваряни в концентрационни лагери, а опасните – застрелвани на място”. За кой идиот не е ясно, че последователите му са извършили безброй престъпления срещу човечеството?! Всяко трето семейство в СССР има близък човек, пострадал от Втората световна война, но всяко семейство има близък, пострадал от Сталин. Следовници на тези изверги днес ни управляват, а затъпелият народ чака суха круша да цъфне и бандити да нахранят гладни деца.
Крадат, гадовете! Парите, които управниците ни на всякакво ниво отмъкват всеки ден, всеки час и всяка минута са безчет, и това всички го знаем! Свят ни се завива от грабежите им, но пак ще се намерят шашави мазохисти, които да гласуват против обществения интерес и за благото на тези, които ги изнасилват.
Нагли демагози са превзели Родината ми – от брутално-арогантната демагогия на Румен Петков до махленско-изтънчената на Петър Димитров, от стръвния кучешки лай на Илияна Йотова и Мая Манолова до неграмотните мрънкания на Емилия Масларова – навсякъде лъжи и безочие. Над всички се рее безотчетната и безсмислена фигура на абсурдния им министър-председател и на хитрецът Гоце, който изненада и обкръжението си със своите фокуси и надмина дори Тодор Живков. Никога във върховете на БСП няма да се задържи коректен към думите и истината човек, защото върхушката няма да допусне различен от тях. Никога начело на БСП няма да застане достойна, интелигентна и почтена личност, защото комунистическото блато няма да й позволи да изплува.
Цялата крадлива пасмина, впила се като кърлеж в тялото на държавата, трябва да бъде принудена от гражданското общество да работи за него, а не за своя облага. Трябва да се създадат социални кухни, за да няма гладни, а не просто да се разхвърлят дребни пари на вятъра. Трябва всеки болен да получи лечение и лекарства и всяко бедстващо семейство – помощ и грижи. Преливането на мисленето от частното към общото, от проблема пред очите към решаването му е свързано с принуждаването на държавната машина да работи. Чиновниците на народна ясла трябва да захвърлят вратовръзките, златните синджири и парцалите на Армани и Версаче от свинските си туловища, да отидат при хората и ден след ден, упорито, човеколюбиво и въпреки огромните трудности да дадат на безброй деца възможността да станат хора, и най-важното – три пъти на ден храна! Докъде сме я докарали с тези изроди – да се чудим как да ги озаптим да не крадат и да не ни е ясно в Европейския съюз ли живеем, или в Сомалия! Защо на мен ми се падна тази участ – да се срещна с безотговорна държава и с безкрайно отговорни към съдбата на близките си невръстни просячета…
Много детски сирашки съдби са минали пред очите ми. Сирачето е факт за обществото независимо дали родителите му са умрели, дали са в затвора или са го изоставили на улицата. Преживявал съм тяхното нещастие с безкрайната болка, че не мога да им дам достатъчно храна, дом и възможност да ходят на училище с тетрадки и учебници, за да се почувстват равни с другите деца и да си позволят да помислят – и аз съм човек!
Веднъж едно седем-осем годишно момиченце дойде да ми иска пари за лекарства. За пръв път я бях видял предишния ден, когато ровеше в контейнер за смет. Не й достигаше ръст, повдигаше се на пръстчета и събираше незнайно какво в торбички, които сигурно бяха по-тежки от нея. Лекарствата бяха за няколкомесечната й сестра; показа ми рецепта от лекар и започна да плаче – от сутринта обикалям магазините да моля, и отвсякъде ме изгониха. Вече се стъмва, а аз няма да успея да ги купя, и бебето ще умре. Успокоих я, дадох й пари, като й казах да ми покаже лекарствата, за да съм сигурен, че няма да я ограбят други клошари. Малките ръчички скриха парите в пазвата под дрешките и дребното телце тръгна през снега, за да СВЪРШИ РАБОТА!
Върна се след почти два часа, показа ми лекарствата, и в този момент разбрах какво бях направил. Това момиченце цял ден беше ходило в студа без да седне, защото няма къде, а аз я накарах да мине още няколко излишни километра… Обувките й бяха парцаливи, беше мокра и премръзнала, но сияеше от радост и бързо изговори безброй благодарности. Душата на тази невръстна героиня беше по-голяма от целия свят.
И ден след ден това осемгодишно момиченце отглеждаше с любов и срамежлива просия със сълзи в очите своята по-малка сестра. Някой все й отнемаше подарените детски колички и, докато беше бебе, я носеше – едва-едва, по няколко крачки, спираше да си почине и бавно, но със страшна сила продължаваше напред. Гледката е ужасяваща. После дойде лятото, започна да я води за ръчичка и бяха щастливи – беше топло и ако не ги биеха други деца, възпитани от безумци, животът за тях беше прекрасен.
Великата солидарност и отговорност на малките гладни човечета!
Наоколо обществото подсмърча, трие си носа с ръкав и съчувства усилено – кому? Съчувства на собствената си сантименталност, а не на детската болка и мъка, клечи около огъня на бедата, докато му влезе пушек в очите и пророни крокодилска сълза. Колко задоволени от живота хора си дават сметка, че само благодарение на късмета не са се родили и израснали на улицата като Бродяга? Когато се гнусят от бедността и се присмиват над външния вид на босяците, смятат ли, че биха имали силата да носят огромно страдание в мизерия и да не умират, само за да не умрат с тях близките им хора?
И всички ние с примирение наблюдаваме как на болни хора без лечение, на гладни без хляб се подиграват с кражбите си гнусните управници на собствената ни държава. Къде ли е тази бяла лястовица, дето все я търсят сиромасите, къде е и възмездието за дерибеите, които ги газят като червеи. Няма такава идея, която може да превърне животните с човешки облик в хора. Както няма по-големи врагове на Христос от лошите попове, така няма и по-големи врагове на човечеството от комунисти на власт. Те най-нагло представят безбройните си престъпления като грижа за народа или като дефекти на демокрацията, сриват всичко свято и разяждат чрез морална и икономическа корупция тъканта на обществото.
Комунизмът и фашизмът са две лица на една и съща чума, и няма никакво значение зад какви имена се крият тези отрепки. Когато поредното болно дете проси пари за живота си от милосърдието на бедните, как да не се сетиш за газовите камери на Освиенцим?! Милиарди се раздават под масата, а за страдащите все не достигат. Държавните търговци на пари и власт не се замислят, че след няколко месеца те ще се веят като парцали по вятъра, а ужасът на бедните и болните деца може да отвори вратата и на техния дом, без да почука.
Нека тази измет запомни една стара истина – може да бъдеш измамник, крадец и убиец и да не получиш наказание от хората, но Онзи отгоре вижда всичко, глупако!
Източник: www.epochtimes-bg.com
