Автор: Петър Божинов (Чикаго)
По случай деня на Независимостта на България и специално за www.Eurochicago.com
На 15 август 718 година канасюбиги* Тервел напада обсадилите Цариград арабски войски. С първия си сблъсък той печели толкова впечатляващо, че арабите се скриват в стана си и седят под обсадата на българите почти дванадесет месеци. Заплашени от гладна смърт и изнемощели, след година арабите водени от Маслама, излизат в открито сражение. По-голямата част от тях загиват – успяват да се спасят едва само 5 кораба. С това кампанията им за нахлуване в Европа откъм Балканите приключва завинаги. 20 години по-късно опитват с три пъти по-малка армия да нахлуят през Южна Франция, отново са спрени от Карл Мартен, с това се отказват от походите си към Европа. Кан Тервел е обявен за спасител на Старият континент и християнството, а по-късно е обявен за светец.
Зад това иначе кратко разказче обаче се крие една гениално проведена операция – военна и политическа. Тази операция е така добре подготвена и изпълнена, че може да влезе във военните учебници, на нея би завидял и всеки шахматен гросмайстор. За това нека се спрем по-подробно на фактите.
През лятото на 716 година арабите предприемат поредната си и най-мощна атака към Византия. Тяхната 200 хилядна армия предвождана от Маслама се прехвърля през Дарданелите на Балканите, унищожава всичко до Южна Тракия и обсажда Цариград. Подпомогната е от огромна флотилия от 2500 кораба, която атакува града по море. Византийците няколко пъти искат помощ от кан Тервел, но той не отговаря сякаш пази неутралитет. На 15 август 718 година защитниците на Цариград са отчаяни и очакват в следващите няколко дена да се случи и най-лошото. Изненадващо с 20 хиляди конници кан Тервел напада огромната арабска армия и смелостта му ги смразява. Между 6 и 7 хиляди арабски войни загиват срещу почти никакви загуби от страна на българите. Арабски хронист от това време пише – българите били толкова силни, че един български воин с голи ръце би могъл да унищожи тежко въоръжен арабски войн. След този първи сблъсък арабите се окопават в лагера си и не смеят дa излязат година. Според византийски летописец арабите са яли камъни, което показва че единственото безопасно място за арабите е само лагерът им.
Нека да поразсъждаваме над това, защо кан Тервел е помогнал на Византия? Според мен отговорът е повече от ясен. Византия макар и огромна империя с хилядолетна история е все пак е побеждавана от българите, докато още по-огромният Арабски халифат е доста по-неудобен съсед. Тук въпросът е и как да се осъществи помощта – историята показва че ювиги кан Тервел го е направил по най-перфектен начин – обезкуражени арабите повече не се връщат. Явно операцията е имала и психологичен ефект, който не е случаен, а е прецизно подбран и изпълнен от кан Тервел. Дългото му „пасивно” изчакване не е имало за цел да накаже вероломните ромеи, а просто да влезе в битката в най-подходящия момент. А моментът е, когато арабите са се виждали победители и са предвкусвали очакваната плячка. Именно когато арабите се виждали обкичени с лаври и злато – се появяват българите и им показват, че ги чакат още дълги битки. При това българската войска изненадва всички, дори самите ромеи. По онова време придвижването от българската граница до Цариград на 20 хилядна конница, при това незабелязано, би отнело поне седмица. Но седмично забавяне би означавало влизане на арабите в Цариград, което би направило кампанията на българите безсмислена и рискована. Тази прецизност на маневрите и ударът в точния момент е равносилна на гросмайсторска комбинация, в която партията се печели само поради правото на първи ход. Това ни говори и още нещо – кан Тервел е знаел отлично какво става под стените на Цариград.
Вторият решителен момент е и сразяващият първи сблъсък. Това всъщност е и най-добрият ход за всеки, който тръгва срещу 10 пъти по-многоброен противник. След като кан Тервел е информиран, какво става около Цариград – със сигурност е знаел, че армията му е по-малка от екипажа на обсаждащия флот и 10 пъти по-малка от армията на Маслама. Явно този решителен първи сблъсък е съвсем добре подготвян от кан Тервел. Той е познавал стила на воюване на арабите и е подготвил войската си за успешен бой с тях. За това е взел в кампанията си само около една трета от цялата си армия – подбрал е най-подготвените.
Моето предположение за същността на тази подготовка е базирано на сравнение между арабските и българските войни. И едните и другите са добри ездачи, в стрелбата с лък може би българите имат леко превъзходство. Голямата разлика идва в основното оръжие. Арабският ятаган е закривен и тежък – предназначен за нанасяне на мощен разсичащ удар, докато българският меч е тънък, по-лек, леко закривен и заострен – предназначен е за нанасяне на бързи и разсичащи и мушкащи удари. Според мен тази разлика е използвана от канасюбиги Тервел за да подготви войската си за ефектната си първа победа. Явно докато се е правел на неутрален кан Тервел усилено я е подготвял за съвсем конкретен сблъсък.
Не зная кога са се зародили поговорките: „Играе ли мечката у съседа, ще дойде и у нас” и „На страха очите са големи”. Със сигурност канасюбиги Тервел използва техните мъдрости за решаването на един държавен проблем, оказал влияние върху цялата последваща Европейска история. Прецизността на решенията взети от ювиги кан Тервел ме удивяват дотолкова че съм убеден, че ако преди 1300 години съществуваше титла гросмайстор на военната стратегия и тактика с положителност канасюбиги Тервел щеше да я има!
––
* канасюбиги (ювиги кан, кан) – според Петър Добрев означава император, аз го приемам като оригиналната титла на прабългарите и нейното уважително произнасяне (Б.А.).
Откъс от романа \"Сюбиги Тервел\" от писателя Киро Дженков на издателство \"Божич\" гр. Бургас, тел. 0888 591 406
………Откакто започна сарацинското настъпление Исавър не слизаше от наблюдателната кула, откъдето се виждаше като на длан цялата градска част на Босфора. Той мълча-ливо наблюдаваше развоя на битката. Около него непре-къснато сновяха воините, командващи мобилизираното население и почти всеки час приемаха съобщенията на дошлите от стените вестоносци. Лъв знаеше всяка подроб-ност за движението и постъпките на сарацините отвън и засега не се притесняваше. Друнгарий Маврикос понякога го следваше и щом станеше нужда да даде мнението си по някой въпрос, веднага го правеше.
Когато от пропонтийската врата дойде вестта, че я затрупват с клада, генералът на часа я посети. Той огледа плъпналите като мравки сарацини, помисли, после се обърна към протилата, командващ стратиотите от портал-ните кули:
– Протилате, досещаш ли се какво правят тези долу?
– Да, стратеже! Май че искат да ни опекат.
– Точно така! – усмихна се Маврикос. – Ще струпат клада, ще я залеят с катран и смола и ще я подпалят.
– Но защо ще го правят?! По този начин няма да ни прогонят. Зидът е висок и огънят не може да ни достигне! – учуди се младият воин.
– Те не целят това, момко! – отново се усмихна бляс-каво облеченият мъж. – Те искат да нагорещят бронята и пантите на портата, а после с катапулти и тарани ще я раз-бият. И ще го постигнат, ако не вземем мерки. А какви са те? Слушай внимателно! Повели на стражниците си да приготвят каци с вода. Щом привършат с купчината бок-луци, дето трупат, залейте я. Но това не го правете предва-рително, а когато се опитат да ù дадат огъня. Иначе време-то е все още горещо и материалът бързо ще изсъхне.
Той постоя малко, погледа полето на запад, където като къртичини личаха палатките на нашествениците и си тръгна без да каже нищо.
Когато се върна при императора, завари патриарх Герман застанал до нишата, от която ясно се виждаха бре-говете на Босфора. Към тях сарацините оживено насочваха стотици лодки и салове с явното намерение да слязат на сухо. Безлюдни, бреговете мълчаха, но Маврикос знаеше, че това безлюдие е измамно, защото лично той разположи хиляди добре замаскирани стратиоти и че гърлата на огне-ните сифони са пълни със смъртоносната смес. Корабите на нападателите внимателно напускаха средната линия на Босфора, докъдето не стигаха стрелите и огнените езици и където бяха прекарали нощта.
– С добро пратил те тук Бог, патриарше! – поздрави друнгарият духовника и застана до него.
Без да го погледне, Герман се прекръсти.
– Бог да те поживи, воине! Да поживи теб, василевса, воините и всички хора, които в този час държат оръжие и бранят светата ни престолнина. Снощи в храмовете гос-подни отслужих литургии и съм сигурен, че Божията май-
ка и Христос са чули молбите ми и ще изпратят възмездие
на агаряните.
Лъв Исавър, застанал недалеч от патриарха, чу думи-те му, усмихна се и погледна Маврикос.
– И аз вярвам, че са чули молитвите ти, владико. Преди известно време ти се обърна към небето с просба да прати мор във вражите станове и то я изпълни. Хиляди от тях умряха, но виждаш ли колко много са още?
При тези думи на василевса друнгарият едва не се изсмя на глас. Той много добре знаеше откъде дойде морът сред сарацините и онова, което си помисли беше – колко лесно можеше човек да се заблуди в небесни сили.
– Виждам! Дано огън ги изгори мерзавците! – прек-ръсти се отново патриархът.
– А бе то вчера ги горя и пак ще ги гори, ама се съм-нявам, че няма да е божествен, а на огнеметните сифони в ръцете на стратиотите ни – засмя се открито Исавър.
– Но тези воини са воини и на Христа, василевсе! – настоя Герман.
– И в това се съмнявам! – оспори отново Лъв. – Те по-скоро са мои и на Маврикос, отколкото на Христос. Докато ти, отче, си служил литургии, то тези воини са пълнили гърлата на оръжията с огъня, за който се молиш на Бог. Но няма значение. И това ти проклятие ще се сбъдне.
Той шеговито смигна на Маврикос и се загледа към Босфора.
Битката този ден започна много по-мащабно и зре-лищно. Мурад Шафри насочи към бреговете хиляди мур-гави воини и тъмносинята вода порозовя от смесената с нея кръв. Труповете и отломките от горящите кораби пок-риха повърхността ù и като фантастичен призрачен килим се простряха от бряг до бряг, а тъмните облаци от пушек и задушлива миризма засенчваха отново слънцето. Прокля-тието на патриарх Герман се изпълни. След залеза на този-паметен ден, сарацинският вожд губеше представа вече
колко от корабите му погълна огнената стихия.
Остророгият полумесец, напоен сякаш от пролятата кръв, бавно изплува иззад хоризонта и като зла поличба увисна над становете под крепостните стени. Същият по-лумесец се вееше върху мачтите на оцелелите сарацински кораби и като че ли крещеше – аз съм тук и тук ще остана до края, до залеза си!
Шариф ал Масалма спря уморен поглед в него и за-мислен каза:
– Силие, погледни месечината! Тя е точно над Конс-тантинопол. Не е ли знак от аллах, че в тази крепост вмес-то християнски кръст ще господства тя?
Той отново беше извикал любимата наложница в шатъра си и след напрегнатия уморителен ден, като много други пъти, търсеше утеха върху гърдите ù.
Силие не отговори. Тя прекара нежната си ръка по обруленото му от слънце и вятър лице и го целуна. Пред очите на воина още лежеше картината от невижданата до-сега битка, а в ушите му продължаваха да ечат крясъците, стоновете и проклятията, откъснати от хиляди гърла. Ми-сълта за неуспех изобщо не се промъкваше в главата му, защото беше сигурен, че той е предопределеният от аллах да издигне полумесеца в сърцето на християнския свят и навсякъде по земята. Не, Масалма дори и за миг не допус-каше, че няма да се справи с мисията си да наложи исляма, че нечуваната до днес сила, която той предвождаше, ще бъде разбита и сломена. Ако се случеше, то означаваше да се яви пред брат си Сюлейман и сред градините на баг-дадския дворец да бъде удушен от ръцете на палача. Този обичай съществуваше от стари времена и макар рядко да се прилагаше, то той не беше изчезнал изцяло.
Докато през идните дни Мурад Шафри поривисто натискаше Константинопол през Босфора, емиропасаларът Ружди започна пристъп към пропонтийските порти. С по-мощта на обсадни кули воините му се добраха до струпа-ната клада и изляха върху ù десетки делви и бурета смола и катран. Преди да я запалят, те трябваше да се изтеглят далече назад, за да не изгорят ведно с обсадната кула.
Докато се отдръпваха, от кулата на портата започна-ха да се леят потоци вода. Тя измокри целия куп и земята около него нагизна. Въпреки това сарацините палеха стре-ли и ги изпращаха натам. Огънят не се подхващаше и това принуди войниците да потърсят друг начин. Те сковаха дървен навес, по-висок от струпаната клада и под прикри-тието на настъпилата нощ го отнесоха до нея. Изправиха го така, че да я покрива и предпазва от изливаната отгоре вода. Поляха допълнително от горящите течности и зача-каха утрото. Катапултите поставиха на места, от където големите камъни ще попадат точно върху нагорещената броня.
Когато разсъмна, ромейците видяха направеното през нощта и изненадващо бързо се справиха. Те качиха няколко големи камъка в кулите и оттам ги хвърлиха върху навеса. Той се начупи на парчета и рухна върху купа. Сега вече можеха да изливат вода и при първите опити на сара-цините да запалят огъня, те го сториха. Колкото и да се мъчеха нападателите, нищо не се получаваше.
Така изминаха няколко дни, през които Масалма за-почна да нервничи силно. Той извика при себе си емиропа-салара и му заповяда – ако ще и с цената на стотици жерт-ви, да опече портата. В противен случай той би изпекъл самия него.
При тази повеля Ружди се замисли. И при другите порти положението бе същото, затова той се срещна с вое-началниците, които ги атакуваха и дълго умуваха. Накрая решиха да вкарат катапултите в действие, без да са успели с изпичането.
За да отвлекат вниманието и отклонят стратиотите от
порталните кули, сарацините опразниха лагерите си и за-почнаха масов щурм по дължина на цялата стена. В про-дължение на три дни под нея кипя жестока градушка от копия и стрели, земята се покриваше с килим от трупове, но най-сетне Ружди успя да запали кладите пред портите. С големи усилия и много жертви сарацинските воини то-пяха в каците със смола топове рогозки, мъкнеха ги под облаци стрели до крилата на портата и ги захвърляха в го-рящите вече огньове. След часове катапултите яростно забълваха грамадни камъни и ударът им в нагорещеното желязо отекваше далече в полето и в самия Константино-пол.
Лъв ІІІ и Маврикос се видяха принудени да изтеглят част от стратиотите при Босфора и да ги прехвърлят на западната стена, защото там ставаше опасно. Горещото време и сушата обезводниха кладенците и другите извори до такава степен, че жаждата измъчваше хората, а водата не стигаше да гасят огньовете. Всеки ек от удара на камъка в обковите отекваше и в сърцето на Лъв Исавър и на друн-гариите край него. Те разбираха, че портите няма да из-държат дълго и овреме взеха мерки за начина на бой в са-мата крепост. Приготвяха засади и препятствия навсякъде, където беше възможно, събираха жените и децата в масив-ни постройки, които превръщаха в малки крепости и с не-търпение очакваха вести от флотилиите, изпокрити в прис-танищата на различни острови. Но откъде можеха да дойдат такива, когато столицата бе стегната в непреодолим обръч, така че и тайните подземни изходи, каквито имаше на места под крепостните стени, попадаха в този обръч.
Един ден, забързан към Влахерна, Лъв срещна на пътя Никита Ксилинит, придружен от други двама патри-ции, които Исавър познаваше само по лице.
– Къде си се забързал, лъчезарни? – някак подиграва
телно попита големецът.
– Да ви спасявам задниците! – безцеремонно отвърна запитаният и навярно би продължил пътя си, ако патрици-ят не подхвърли:
– Първо спаси своя, тогава мисли за чуждите!
Василевсът се спря, погледна го в очите и с лека ирония отвърна:
– Моят съм го спасявал и пак ще го спася, ама ти през живота си не си виждал жив сарацин и си нямаш представа как харесват задници, облечени в скъпи одежди.
След този отговор продължи към двореца. Там той завари патриарх Герман, Маврикос и двамата командири, чиито стратиоти беше прехвърлил при харисийските и понтийските порти. Самият Лъв идеше от Босфора, където битката кипеше с всички сили. Виждайки двамата, през ума му мина мисъл за нещо лошо.
– Какво се е случило, воини мои? – запита той с из-вестно напрежение в гласа си.
– Лъчезарни – отговори Маврикос и погледна воини-те до себе си, – положението става все по-лошо. Сарацини-те успяха да изкъртят външните врати, които се отварят странично. Сега ги задържат вътрешните, дето са на жле-бове. Тух те не могат да обстрелват с катапулти, затова не ги пекат, но са вкарали под арката каменоделци, които за няколко дни ще изсекат леговищата на жлебовете и порти-те ще паднат.
– Знам страже, но какво да сторим? Този път Масал-ма дойде с огромни сили. При Аморион го разбих и прого-них оттам, като очаквах халифът да го удуши заради тази загуба, но се излъгах. Днес той на всяка цена иска да ми върне погрома. Патриарше, Бог май е вдигнал ръце от Константинопол.
– Не говори така, лъчезарни! – прекръсти се Герман. – Снощи се молихме в \"Света София\" за спасение и знаеш
ли какъв сън сънувах?
– Сън ли? Че нали, владико, християните не вярваме в сънища, поличби и гадания? Нали това е присъщо за ези-ческите народи? Защо ми говориш за сънища? – учуди се Лъв.
– Защото понякога те са предизвикани от непонятни-те за нас сетива да виждаме бъдещето, да го проумяваме, преди то да се е случило. Казваме му седмо чувство. А то-ва седмо чувство действа чрез съня и ни показва божията воля.
– Е, нека тогава чуя какво те е предупредило седмото ти чувство – съгласи се императорът.
– Та, сънувах нощес, че съм в храма господен, но този храм не беше тук, в Константинопол, а някъде друга-де. Запалих свещ пред иконата на великомъченика Свети Георги и когато я поставих да освети лика му разбрах, че това не беше образът на римлянина, а на българския кан Тервел. Той изведнъж оживя с коня си в рамката на икона-та, разигра го и като вдигна ръка видях, че в нея държи не меч, а отсечена мургава глава: – Знаеш ли, патриарше, вър-ху чии рамене стоеше тя? – запита ме той и я хвърли от иконата в краката ми. После изтегли меча си и се разсмя: – Е, небесен наместнико, ти никога не си виждал лицето на Шариф ал Масалма, но ако тази глава бе в краката на васи-левса ви Лъв ІІІ Исавър, той веднага щеше да познае, че е неговата.
– Да, щях да я позная – съгласи се владетелят. – Кога-то сключих примирие в Аморион, водих преговори лично с Масалма. Но, патриарше, ти може би ме упрекваш в себе си, задето не повиках на помощ българите. Ако го бях из-вършил, пораженията от тяхната намеса нямаше да са по-малки от тези на сарацините.
– Но поне щеше да спасим Константинопол, лъче-зарни! Бог пак ще го спаси, но с цената на много жертви, които сме можели да избегнем, ако имахме на наша страна
езичника.
– Твоят сън, владико, е сън на кокошка за просо. Едва ли Бог би сторил нещо, ако ние не го направим. Зато-ва чуйте ме вие тримата! – обърна се Лъв към воините. – Оформете \"костенурки\" и \"таралежи\", които да чакат неп-рекъснато пред портите! Колкото и много да са сарацини-те, през тях ще влизат само в определен брой и под арката са натясно. Над всяка арка пригответе бойните мрежи, а наблюдателните кули напълнете с факли! Докато влизат отвън, непрекъснато ги засипвайте с огън! Ония, които успеят да го минат, попадат в мрежите, от където лесно ще им вземат главите. Ако Бог е милостив към нас, ще ни дари с победа.
На идната заран василевсът осъмна в крепостните кули. Рано сутринта той провери отбранителните съоръ-жения покрай цялата западна стена и при изгрев слънце спря върху арката на пропонтийските порти. Знаеше, че в този час мюсюлманите правеха молитвата си и се загледа извън стените. Видя как, седнали на колене, хиляди народ ту вдига лице и ръце към небето, ту силно се навежда нап-ред и удря чело в земята.
Щом свършиха молитвата си, сарацините ставаха, надяваха оръжията си и на големи групи заприиждаха към стената. Сега вече не атакуваха, не се приближаваха, а ча-каха. Чакаха тия дето точно под краката му дълбаят камъ-ка, за да съборят плъзгащата се врата и когато им подадат сигнал, да се впуснат вкупом в крепостта. А тук ги дебнеха железните челюсти на засадата, в която щяха да загинат множеството от тях.
– Всички да сте готови! – викаха турмасите и стотни-ците по стенните ходници и долу сред \"костенурките\" и \"таралежите\".
В двете кули гореше по една факла, от които защит-
те на арабите.
Не мина много време и най-сетне се случи онова, което никога досега не беше ставало. Отвън пред портата излязоха шест души, целите в прах и точно под краката на Лъв ІІІ Исавър, размахаха ръце – пропонтийските порти бяха паднали.
Тълпите, към които беше отправен сигнала, нададоха неистов рев и вкупом се спуснаха напред.
Нещо тъпо удари Лъв в гърдите и той усети, че сър-цето му намали нормалния си пулс. Краката му отмаляха и василевсът се подпря на каменния зъбер, за да не се свлече върху ходника. Край него мигом се разбягаха стратиоти със запалени борини в ръце, надвесваха се надолу и ги зап-ращаше върху главите на нападателите. Те вдигаха щито-ве, предпазваха се и бързаха да се доберат до арката. Копия и стрели ги връхлитаха като разярени оси, но те не спира-ха.
\"Нима Константинопол загива?!\" – запита се изпотен и блед императорът и притвори очи. Ушите му зашумяха, гърлото изсъхна, а мозъкът му пламна като в огън. До него достигаха победоносните викове отвън, а вътре се разнесе звънът на кръстосано оръжие – \"костенурките\" колеха без-пощадно захлупените под мрежите, нахълтали първи. Лъв съзнаваше, че проникнали веднъж през стените, сарацини-те няма да бъдат спрени и съпротивата в града ще продъл-жи още ден или два. През затворените му очи изскочи храма \"Света Неделя\" и той видя на мястото на куполния кръст, забито копие с полумесец с обърнати към небето тънки рогове.
– Василевсе, лъчезарни! – Лъв усети, че някой го дърпа силно за ръкава. – Погледни, лъчезарни! Става ис-тинско чудо!
– Какво чудо? Че загиваме ли? – запита той, без да
погледне и види кой му говори.
– Не! Загиват сарацините!
Сега отвори очи. До него бе спрял командирът на тагмата, когото намери заедно с друнгарий Маврикос и патриарха в двореца. Той командваше биещите се около тях стратиоти. Прашен и опушен, воинът гледаше полето и сочеше с ръка.
Лъв отправи поглед натам.
В първия момент не повярва на очите си! Стори му се, че, като в африканската пустиня, вижда мираж. В дале-чината, от хоризонт до хоризонт, разгънати във вериги, препускаха хиляди конници. Острите им шлемове, мечове-те и копията им, щитовете и ризниците проблясваха на слънцето като понесени от вятъра паяжинни нишки. Видя ясно как верига след верига помитат сарацинските станове и останалите в тях хора, как сарацините се разбягват на всички страни, а конниците ги догонват и посичат.
Насочените към портите араби спираха, обръщаха се и видели конниците зад гърба си, объркано се засуетяваха, после панически хукваха назад.
Разстоянието от арката до лагерите им бе голямо и гласове не се чуваха, но добре се виждаше, че най-близките до тях арабски тумби се сгъстиха и приеха битка-та с неочаквания нападател.
– Богоравни! – тичаше един протилат по ходницата в дясно от Исавър. – Богоравни, българите са тук! Те удариха в гръб сарацините!
– Българите! – изшептя с пресъхнало гърло василев-сът и си спомни разказания от патриарха сън: \"…и когато я поставих да осветя лика му, видях, че това не бе образът на римлянина, а на българския кан Тервел”.
Лъв Исавър не можеше да повярва и всичко му се струваше, че е измамен сън. Сън, който може би сънуваха умиращите с последни надежди за спасение. Полето пред него, с хиляди бягащи хора, с вихрени езди и бляскащи мечове, изглеждаше някак нереално умозамайващо. Нико-га през живота си не бе виждал такава картина, нито пък очакваше, че може да види. Но ето – че тя лежеше в крака-та му с цялата си зрелищност и чудовищен размах на смъртта, изскочила сякаш изпод земята. Как Тервел беше успял да се промъкне от Плисков дотук толкова потайно и невидимо?! С каква смелост и какъв ум връхлиташе върху най-невижданата досега сила, това изпотеният и блед им-ператор не проумяваше. Да излезеш срещу таборите на Масалма в равнинен открит бой според Исавър беше само-убийство, неразсъдна постъпка!
Но веригите конници в далечината съвсем съзнател-но летяха, покосяваха и разпиляваха пълчищата на сараци-ните и по всичко личеше, че за тях постъпката им не беше самоубийствена авантюра. Организирано и стегнато вож-довете им направляваха всеки меч и ясно личеше, че въз-намеряват да избият до крак нашествениците.
Не след дълго в кулите при портата дотича друнга-рий Маврикос. Вестта за появата на северния им съсед го беше намерила и сега бързаше да види императора.
– Лъчезарни, Бог е с нас! – извика той задъхан, не стигнал още до Лъв. – Бог е с нас, ти, казвам!
– Да, с нас е, ама не идват ангелите му, а са дошли ония, които изобщо не вярват в него. Ако се не лъжа, тия дето правят голямата сеч пред нас, са воините на Тервел.
Двамата замълчаха, загледани в далечината. Сега вече не ги интересуваха ония дето разбиха вратата и бяха тръгнали да влизат, защото те панически се втурваха назад и объркани бягаха. Очите им не се откъсваха от това, което все още им се струваше мираж. Накъдето и да погледнеха, виждаха едно и също – препускащи конници, тичащи хора, оставащи по земята трупове. Сарацинските орди мъчител-но си пробиваха път една към друга, достигаха се и часове след като бяха връхлетени, образуваха огромно каре, което изненадалият ги враг и да искаше, не можеше да разпилее.
Дали Масалма беше сред тях, двамата първи мъже в империята не знаеха. Тепърва трябваше да разберат.
Както внезапно се беше появила отнякъде, така и внезапно конницата изчезна. Макар и многобройна, личе-ше, че се командва от едно място, от един алагатор*. Какво правеха в момента сарацините, не се разбираше – може би в ядрото на огромната маса от хора заседаваха, съветваха се, вземаха решения. От биваците зад гърбовете им едва ли беше останало нещо. Неочакваният удар идеше точно от-към тях. Кан Тервел изглежда ги бе дебнал дълго и изчак-вал момента, когато са най-много улисани със стените и портите да им забие меч в гръб. И засега го постигна.
– Да отидем при Босфора! – внезапно предложи Иса-вър.
Спуснаха се почти бегом, минаха покрай разпуснати-те \"костенурки\" и \"таралежи\", на които войниците тичаха нагоре-надолу по стълбищата, мъкнеха вода, факли, сно-пове стрели и копия. До последните стъпала ги чакаха сви-тите им, възседнали бързи коне. Лъв и Маврикос се метна-ха върху седлата и отпрашиха натам, където дни наред се водеше кръвопролитна битка, а отблясъците на горящите кораби се виждаха ден и нощ.
Х
Вестта за внезапния удар в гърба на емиропасалара Ружди намери Масалма в палатката при емир Лехим. При него беше дошъл и Омарсалим, чиято армия битуваше от южната страна на Константинопол.
Щом още вестоносецът скочи от запотения си кон и удари глава в изсъхналата земя, Масалма разбра, че му носи лоши вести.
– Какво се е случило? – запита той намръщен.
– Славни пълководецо! – почти проплака новодош-
лият. – Страшна вест ти нося……….
Романът е в два тома, твърда подвързия, шита, а5 формат
Внушавано ни е, продължават и днес да ни внушават (вкл. на децата и внуците ни), че християнството се приема от българите при княз Борис І през 865 г.
В действителност християнството се разпространява по българските земи още от самото начало на зараждането си. Тук е идвал и проповядвал апостол Андрей Първозвани, както и апостол Павел, още в І в. сл.Хр. Има достоверни исторически сведения, че освен траки, по онова време вече и немалко българи са намерили тук своята родина. Следват няколко масови преселения на българи в периода ІІ-VІ в. Когато Аспарух идва на Балканите, заварва многобройна българска колония, изповядваща вярата в Исуса Христа.
Що се отнася до канас ювиги Тервел, той не само е внук на християнина канас ювиги Кубрат, но и самият той (Тервел) е християнин.
Ролята му за спасяването на (Западна) Европа от тотално ислямизиране е толкова голяма, че векове наред след историческата му победа над арабите за него (Тервел) се пишат химни, пиеси и жития.
Да, жития: канас ювиги Тервел всъщност е ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ СВЕТЕЦ!