Aвтор: Любослава Русева
в-к „Дневник“
Моя близка има проблем: мисли се за скандална. „Никога не съм искала смъртта на майка си, а татко ме е удрял само веднъж. Не съм бягала от къщи“, изплака ми тя. „Сприятелявам се с хора, които дават предимство на пешеходците, дори когато КАТ не раздава сух шпек за награда. Посещавам, с извинение, и симфонични концерти.“
За да я успокоя поне малко, попитах дали е правила секс с доберман. „Не, не! Струва ми се отблъскващо да целуна в устата и комодски варан!“ Накрая се оказа, че не била сънувала най-обикновени оргии с братята и сестрите си.
„Лоша работа – отговорих. – А трите си деца обичаш ли еднакво?“ Чух възможно най-скандалния отговор: „Да!“
Ако моята близка беше участвала в шоуто „Цената на истината“, тя наистина щеше да предизвика потрес и обществено негодувание. В нейно лице публиката щеше да види аутсайдер, който спазва странни правила като това да не си мяткаш боклука през прозореца и (о, Боже!) да не шофираш по трамвайната линия.
Истинска перверзница, която спи само с мъжа си без разпилени по чаршафите белезници. Рядък и особено извратен екземпляр, чието виреене тук и сега е психиатрична загадка
„Какво още правиш в България“ – изумих се без да крия упрека си. „Не знам“ – отвърна ми тя съкрушено…
Аз обаче харесвам „Цената на истината“ и съвсем не споделям възмущението на гражданите, апелиращи да се свали от екран (такива, както казва Хашек, „всъщност с необикновено удоволствие обикалят уличните клозети и четат неприличните надписи по стените им“).
Шоуто дойде тъкмо навреме и е далеч по-смислено и поучително от публицистични формати, които минават за сериозни. Ако погледнем на него като на народопсихологически експеримент, който повдига въпросите кои сме, какви сме, защо сме такива, то има потенциала да разкаже много повече за „цената на истината“ и „истината за цената“ да живеем така, както живеем.
Полагайки ни на „виенската кушетка“ (по Георги Лозанов), току-виж сме разбрали и голяма част от причините за недонаправянето на българския преход тъкмо на 20-ата година от неговото недослучване…
Разбира се, хората, които се явяват в „Цената на истината“, не са национална представителна извадка. Прави впечатление обаче, че техните истории си приличат.
Скрити изневери, срамни сексуални фантазии, премълчани конфликти и преглътнати обиди населяват интимния свят на анонимния човек, чието въображение започва и свършва с билбордовете на мастика „Пещера“.
И точно това е интересното: историите не шокират с отблъскващите подробности от бита и частните съжителства, а с баналността си. Изумява и готовността на преживелите ги да изповядат публично колко са незначителни, неуспешни, нехаресвани и нехаресващи се – продукт на средата, която легитимира отвратителното като норма и задължителен критерий да излезеш от анонимност.
Тези разрушаващи се пред очите ни човеци всъщност казаха следното: Аз не обичам и не уважавам себе си, как да обичам и да уважавам другиго? Моето достойнство не струва пукнат лев, достойнството на другите също.
Мога да си тръгна оттук без награда, напълно опозорен и съсипал семейството си, защото по-лошо няма да стане – аз съм нищо и отново ще се върна в нищото след „петте минути слава“.
Но, разголвайки се душевно, убедени, че нямат друг път, нито дарби, участниците не са безсрамни, нито цинични. Те са отчаяни и уморени, ненавиждат се и ненавиждат най-близките си, само че заедно с това ненавиждат тъкмо срама и цинизма, заради които ненавиждат живота си.
И това е добра новина – тези хора са решили да свалят не само задръжките си, а преструвката, в която вече се задушават. Лошата е, че имената им трябваше да са други…
Впрочем „Цената на истината“ заслужава упреци точно в това отношение:
на масата за душевни аутопсии лягат единствено „малките хора“
Няма ги политиците, за да бъдат питани с колко свои братя са участвали във финансови оргии с бюджетни средства, колко пъти са изневерявали на избирателите си, имали ли са мръснишки фантазии как източват държавния резерв.
Няма ги и прокурорите, и съдиите, и спецекипите срещу корупцията, които наскоро дори се обидиха на предложението да минават през детектор на лъжата.
А представяте ли си само какво шоу щеше да се получи, ако Първанов, предварително минал през детектора на лъжата, отговаряше на неудобни въпроси за спонсорите си и тайните уговорки около руските енергийни проекти, след което Доган си признаваше и за частната си яхта, и за онова, което се случи в сараите му през октомври миналата година?
Или каква гледка би представлявал изпотеният от срам Станишев, който само преди дни имаше нахалството да съветва новото правителство как да усвоява ефективно еврофондовете? Пък и всеки от цялата тази непроменяща се в годините хвърковата чета по медиите, дърдореща каквото й изнася в един или друг момент.
Но млъкни, сърце! Не е малко и това, че започнаха да се разсъбличат до голо душиците на излъчващите този „елит“ . И гледката не е никак възбуждаща…
Тези дни моята скандална близка (нали се сещате – онази, която не изневерява на мъжа си със съседката от третия етаж) се зачела в сборника с разкази на Кърт Вонегът „Добре дошли в маймунарника“. Обади се, за да ми цитира един пасаж от автобиографичния предговор:
„Единственият ми брат, осем години по-голям от мен, е добър учен. Занимава се с физика на облаците. Името му е Бърнард и е по-смешен от мен. Помня едно писмо, което написа, след като донесоха от родилния дом първото му дете, Питър. „И ето ме сега – започваше писмото, – чистя лайна буквално от всичко.“
Единствената ми сестра, пет години по-голяма от мен, умря на четирийсет. Беше божествена на вид и грациозна. Беше скулпторка. Беше кръстена Алис, но отричаше да е Алис. Бях съгласен с нея. Всички бяха съгласни. Може би някога в сънищата си ще разбера истинското й име. Думите й преди да умре бяха: „Няма болка“. Добри думи за смъртник. Убия я ракът.
И сега си давам сметка, че две от главните теми на моите романи са изказани от брат ми и сестра ми: „И ето ме сега, чистя лайна буквално от всичко“ и „Няма болка“…“
„Не можем да го кажем по-точно, нали“ – попита тя с необичайно въодушевление. „Не можем“ – съгласих се. Продължавам обаче да не съм особено сигурна в това за болката.
