ОТГОВОРНОСТ НА ДЪРЖАВАТА ЗА ПРИЧИНЕНИТЕ ВРЕДИ -2

Address for letters:

Янко Николов Янков

гражданин на Европейския съюз

ЕГН 44 08 13 32 28

единствен валиден адрес за връчване на съдебна документация:

1172 София, ж. к. „Дианабад”, блок 4, вход 1, етаж 6, ап. 38

Ianko N. Iankov

Dianabad, Block 4, ap. 38, 1172 Sofia

Bulgaria

Web sites:

http://iankov.info

http://iankov.com

http://velyovski.blogspot.com

http://www.librarything.com/search_works.php?q=Ianko+Iankov

http://www.librarything.com/catalog/Nikolay41;

http://iankov.com/dl/biobibliografia.pdf ;

http://iankov.blogspot.com/2007/06/blog–post.html ;

http://velyovski.blogspot.com/2009/02/blog–post_693.html

http://velyovski.blogspot.com/2009/02/18-42mes–livres-18-42my–books-18-42.html

================================================================

23 Септември 2009 г.

До Административен съд-София-град

ул. „Георг Вашингтон” № 17

1000 София

ИСК срещу:

Министерския съвет (Правителството)

на Република България

бул. „Княз Дондуков” № 1, 1000 София

Цена на иска: 100 000 000 (сто милиони) лева

***

До г-н Бойко М. Борисов –

Министър-Председател на България

Министерски съвет (МС)

бул. „Княз Дондуков” № 1

1000 (1194) София

Предложение за доброволно (пълно или частично)

признаване на Иска

и завеждане на реторсен иск срещу БСП

(като наследница на престъпното управление на БКП)

за възстановяване в държавния бюджет

на платената обезщетителна сума

Особена предварителна забележка:

Подробна актуална информация за мен можете да прочетете на английски, френски, немски и български език на посочените по-горе (в логото) електронни адреси.

На същите адреси можете да прочетете и настоящия текст – вж.: „ОТГОВОРНОСТ НА ДЪРЖАВАТА ЗА ПРИЧИНЕНИТЕ ВРЕДИ-2”, http://iankov.blogspot.com/2009/09/2.html

І.

Ноторно известен е текстът на чл. 7 от Конституцията, съгласно който „Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица”.

Ноторно известен е и текстът на чл. 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, съгласно който „Всеки, чийто права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действуващи при упражняване на служебни функции”.

Провъзгласеното в чл. 5, ал. 2 „непосредствено действие” на „разпоредбите на Конституцията”, както и провъзгласеното от чл. 5, ал. 4 „предимство” на международните актове пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат, представляват пределно ясни указания за насоките, в които следва да бъдат тълкувани текстовете на „Закона за отговорност на държавата и общините за вреди, причишнени на гражданите”.

В частност, съгласно недвусмисленото съдържание на посочените нормативни текстове, всеки правен субект в България има правото и държавата е длъжна да обезпечи възможността той да разполага с надеждни средства за защита срещу държавата не само чрез приложното поле на нормите на специалните закони, визиращи отговорността на държавата, но и директно на основание чл. 7 от Конституцията.

В частност, тук и сега е мястото да бъде отбелязано, че:

>изхождайки от необжалваемостта на тълкувателните решения и най-вече именно от ченгеджийско-мафиотското схващане за високопоставеността, значимостта, „авторитетността”, и най-вече – безотговорността – на институцията, от чието име действуват, „съдиите” от Общото събрание на гражданските колегии (ОСГК) на Върховния касационен съд (ВКС) в края на април 2005 г. оповестиха Тълкувателно решение № 3 от 2004 г., съгласно текста на което „Разпоредбата на чл. 7 от Конституцията, обаче, не е пряк път за защита. Тя прогласява основен принцип, осъществяването на който трябва да се уреди със закон”;

>при това, въпросните „съдии” „са пропуснали” да мотивират решението си и да „обяснят” защо са приели, че посочената разпоредба на Конституцията „не е пряк път за защита”, а е само „принцип”;

> предвид драстичното нарушаване на основното изискване на Правото за обоснованост и мотивираност, напълно очевидно е, че въпросното „решение” на въпросните „съдии” е абсолютно немотивирано и необосновано, и на това основание е дефектно и нищожно;

>освен това повече от очевидно е, че въпросното „решение” на въпросните „съдии” е драстично конфронтиращо се с изричния и пределно ясния текст на чл. 5, ал. 2 от Конституцията, съгласно който „разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие”.

>като юрист-професионалист с половинвековен опит, като автор на голямо множество научни изследвания в сферата на политическите и правните учения и психологията на правото, като хабилитиран университетски преподавател, който в продължение на много години е преподавал и продължава да преподава в българските юридически факултети – както и като човек, който познава лично всичките „съдии” от въпросния Върховен съд – изрично, ясно и категорично декларирам, че главните причини за това чудовищно „решение” на ОСГК на ВКС са поне две:

първо – това „решение” възпроизвежда мотивационниия смисъл на съдържанието на чл. 56, ал. 3 от комунистическата Конституция, и на чл. 46 от комунистическия Закон за нормативните актове, съгласно които отговорността на държавата може да бъде реализирана само по ред, определен от закон, но не и чрез пряко прилагане на конституционната норма, както и че разпоредбите на нормативните актове трябва да бъдат тълкувани съгласно „правилата на социалистическия морал”;

и второ – всичките въпросни „съдии” от Върховния съд просто продължават не само „да мислят по комунистически”, но и да действуват като комуноидно-ченгесарско-мафиотски курви и проститутки, обосноваващи безотговорността на държавата, която както по-рано, така и сега просто продължава да е „инструмент” в ръцете на поредния престъпен комунистическо-мафиотски елит.

ІІ.

Изрично, ясно и категорично декларирам, че:

Първо. От с.17-18 на строго секретното оперативно дело №13304, имащо архивен № 33464, е записано, че още на 25 Май 1971 г. аз съм бил регистриран като обект на специално наблюдение и проучване от българската комунистическа Държавна сигурност (ДС). От другите страници на същото дело (с.14 и др.) е видно, че кодовото наименование, което ми е било пришито вероятно още през 1971 г. или в годините до 1975 г., е било „Обект „Терорист””, при което липсват каквито и да са други данни във връзка с това. Все пак, обаче, от тези две страници недвусмислено личи: че въпросното оперативно проучване е било поискано по секретно дело №210 от 25 май 1971 на Четвърти отдел на ДС; че то е било поискано с писмо вх. №ІІІ-5413 от 26 май 1971 г.; че проучването е било извършено от Братанов (кадрови №21804); че официалното писмо, адресирано до Четвърти отдел на ДС е било подписано на 17 юли 1971 г.; и че е било подписано от лице, чието име не се чете, но което има военен чин полковник и длъжност заместник-началник на отдел.

Тъй като точно по същото време аз все още съм бил студент в трети курс на Юридическия факултет при Софийския университет „Климент Охридски”, и поради липса както на търсените от мен високи юридически знания, така и най-вече на диплома, която да ми дава институционално основание за компетентно мнение и самочувствие, моето публично изразявано по онова време лично недоволство от комунистическата система, което несъмнено не съм криел, все пак е било преднамерено приглушавано от самия мен и въобще не е било надхвърляло по чувствителен начин или в чувствителна степен общото недоволство на населението; именно поради това съображение на мен дори и днес не ми е достатъчно ясен отговорът на въпроса: „Защо, все пак, съм бил станал такъв „обект”, и най-вече с точно такова кодово наименование?”.

Все пак, обаче, съществуват няколко „опорни точки”, даващи ми определено „просветляване на ситуацията”: >точно през същата година съм направил първите си три научни публикации, излезли в авторитетно научно-популярно списание; >точно през същата година не само съм участвувал в ежегодния конкурс за студентско научно творчество, но и съм получил Първа Национална награда за разработена от мен тема, посветена на въпроси, свързани с държавното право и държавното управление; >точно през същата година високопоставените местни властнически фактори в Михайловград (Монтана) напълно неоснователно, противоправно и дори предизвикателно и демонстративно (и очевидно в изпълнение на оперативни планове именно на ДС!!!) бяха предприели срещу баща ми изключително интензивни посегателства върху неговите имуществени и трудови права и интереси, а аз от своя страна предприех интензивна и непримирима стратегия на администартивна и съдебна защита на неговата личност и на правата и интересите му, при което използувах не само съвършени и витруозни юридически аргументи, но дори и груби и цинични изрази, с които квалифицирах въпросните провинциални властнически фактори; >точно през същата година сключих граждански брак с Емилия Станкова Станкова, и през същата година (на 13 юни) се роди синът ни; >най-странното е това, че едва след като се разведох узнах, че бащата на съпругата ми е бил високопоставен и високодоверен секретен агент на българската комунистическа Държавна сигурност, който под прикритието на работник в разположените на самата сръбско-българска граница минно-геоложки обекти е участвувал в оперативните мероприятия не само по залавянето, но и по изтезаването и дори разстрелването на голяма част от хората, които са се били опитвали да емигрират на Запад, прекосявайки граничната бразда; и че само в този участък на граничната бразда по онова време са били разстреляни повече от 20 (двадесет) души.

Второ. От същото строго секретното оперативно дело №13304, имащо архивен №33464 е видно, че всъщност същински обект на интензивни строго секретни оперативни мероприятия на българската комунистическа Държавна сигурност съм бил станал едва на 16 август 1975 г., при което на с. 1-5 е записано: ***че под влияние на идеологическата диверсия на противника и вследствие редица обективно съществуващи трудности в личния ми живот съм станал озлобен към съществуващия социалистически строй; ***че съм започнал изграждане на противодържавна група; ***и че провеждам сред студентите от Юридическия факултет и младите научни работници противодържавна агитация и пропаганда;

Трето. От приложения (вж. №85) подписан от Главния секретар на МВР генерал-майор Б. Попов строго секретен документ, имащ №1345 от 20 Април 1999 г., който е адресиран до специалния отдел (Секретната секция) при Върховната Касационна прокуратара е видно, че до 1990 г. аз, Янко Николов Янков, съм бил обект на няколко строго секретни оперативни разработки, като основните от тях са носели кодовите наименования „Твърдоглавия”, „Непокорник” и „Дракон”;

Четвърто. От съдържанието на тези строго секретни дела, от съдържанието на съдебното дело, по което съм бил противоправно осъден, както и от съдържанието на намиращите се в патримониума на българската държава архивни масиви е недвусмислено ясно видно, че от 1975 г. до днес аз, членовете на семейството ми и най-близките ми фамилни роднини сме били обект на повече от 160 (сто и шестдесет) отделни, конкретни и прецизно документирани престъпления, извършени от функционери на комунистическата и на посткомунистическата българска държавна власт;

Пето. От 1990 г. досега съм депозирал в офиса на българския Главен прокурор повече от 460 (четиристотин и шестдесет) конкретни искания за разследване на тези престъпления, но досега не е било проведено нито едно законосъобразно разследване, и до днес не сме получили абсолютно никаква защита на правата и никакво правосъдие.

ІІІ.

Заради моето категорично и активно публично напълно правосъобразно противопоставяне на управляващата до 1990 г. класическа комунистическа власт бях арестуван и престоях в затвора шест календарни години, след което присъдата бе отменена и бях признат за невинно осъден при пълна липса на изискуемите се от закона доказателства.

Заслужаваща специално внимание е ситуацията, при която СЕДЕМ „съдии” (Милчо Теодосиев, Иван Антонов, Ташо Ташев, Добри Петрунов, Младен Данаилов, Дамянка Воденичарска и Стефанка Стоянова), които участвуваха в различните етапи на моето осъждане и потвърждаване на присъдата, след това – като членове на Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд – участвуваха във вземането на решението за моето оневиняване, и никога не отговориха на въпроса ми: „-Кога, всъщност, са действували според своята независима съдийска съвест – при осъждането или при оневиняването ми?”.

Моят отговор е, че нито веднъж – и в двата случаи им е било наредено как да постъпят, и в двата случаи те са изпълнявали волята на стоящите над (и зад!) тях български специални служби, чиято агентура са били при (по време на) изпълняването на своите „независими” „съдийски” задължения.

Впрочем, двама от тези седем „съдии” – Младен Данаилов и Стефанка Стоянова – именно заради заслугите им към българския филиал на КГБ и Червената мафия впоследствие бяха избрани за „съдии” в Конституционния съд.

ІV.

Само във връзка с моето противозаконно осъждане и престояване в затвора са били ангажирани (и аз фактически съм бил „работодател” на) един Министър на вътрешните работи, двама заместник-министри на вътрешните работи, трима генерали, единадесет полковници и повече от 200 (двеста) души агенти, доверени лица и редови офицери от Държавна сигурност (ДС);

>мнозина от тях инкасираха най-голямото възнаграждение за дейността си именно днес, след т. нар. „политически промени” (промени в политическия режим), като получиха реализацията си като видни (по „чудо” пръкнали се за една нощ) бизнесмени, демократични генерали, върховни и/или конституционни съдии, министри и заместник-министри (включително и на правосъдието, и на вътрешните работи), Главен прокурор на България, видни функционери на парламента (включително Председател на Парламента и Заместник-Председател на Парламента), видни дипломати;

>дори нещо повече – една агентка бе съдия в Европейския съд по правата на човека в Страсбург (Снежана Ботушарова), а друга – съдия в Международния наказателен съд в Хага (Цветана Каменова).

V.

Предварително много добре зная какъв ще е резултатът от настоящето мое искане за Правосъдие – през цялата моя почти половинвековна практика на юрист лично аз не зная нито един случай на правосъобразно правосъдие в България, а и не познавам нито един юрист, който да знае за същестуваването на такъв случай.

Все пак, обаче, като гражданин на Европейския съюз правя това искане, за да поставя на изпитание не само българското мафиотско правосъдие, но и Европейското, без чиято режимна толерантност първото въобще не би могло да съществува.

И най-важното: правя това в името на Бъдещето, в името на Истината, Правото и Справедливостта.

VІ.

Приложено представям (последователно номерирани) 86 (осемдесет и шест) страници копия от отделни надлежно издадени и заверени официални административни и съдебни документи, от които е видно следното:

Първо. Че от 11 Май 1983 г. до 11 Юли 1983 г. съм бил задържан в ареста на Главно следствено управление на ДС – София; следственото дело бе прекратено поради липса на доказателства.

Календарното време на това задържане в ареста е точно 62 (шестдесет и два) дни, което е 2 (два) месеци и 2 (два) дни.

Второ. Съгласно Решение от 15 Март 1984 г. на Районния съд – Михайловград съм принудително установен в град Девня, Варненски окръг, за срок от две години.

От Решението е видно, че основанията за налагането на това наказание са две: неупражняване на общественополезен труд; и интензивно посещаване на западните посолства в София, където съм обосновавал тезата, че в България се нарушават човешките права на гражданите.

От съответното Удостоверение е видно, че на мястото на принудителното установяване съм пребивавал от 25 Март 1984 г. до 21 Май 1984 г., и че календарното време на това задържане е 58 дни, което е 1 (един) месец и 28 (двадесет и осем) дни.

От приложеното Решение от 15 Април 1986 г. на Окръжния съд – Михайловград, Втори наказателен състав, е видно, че Решението на районния съд от 15 март 1984 г. е отменено; отделно от това от съответния Закон за амнистия е видно и това, че наложената наказателна мярка е амнистирана.

Трето. От съответните Удостоверения е видно, че съм бил арестуван на 22 май 1984 г. и съм бил освободен на 30 Октомври 1989 г., като календарното време на това задържане се равнява на 5 (пет) години, 7 (седем) месеци и 3 (три) дни.

Четвърто. От цялостната документация е видно, че съм бил „задържан” общо 2 162 (две хиляди сто шестдесет и два) дни (денонощия) или иначе казано – 5 (пет) години, 11 (единадесет) месеци и 3 (три) дни.

Пето. От приложените „Присъда” на първата инстанция (1984 г.), „Решение” на втората инстанция (1985 г.), два броя „Резолюция” на надзорната инстанция на Върховния съд (1985 г. и 1986 г.), „Предложение” на Председателя на Върховния съд за преглед по реда на надзора (29 декември 1989 г.), „Протокол” от заседанието (01 февруари 1990 г.) и „Решение” на Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд (30 март 1990 г.), е видно:

>че никога и по абсолютно никакъв начин не съм се бил признавал за виновен по предявяваните ми обвинения и винаги съм обосновавал тезата за пълната правосъобразност на всичките ми действия, за пълната ми невинност поради липса на изискуемите от закона доказателства, както и че именно комунистическата българска държавна власт е престъпният субект, който систематически извършва брутални и драстични нарушавания на моите лични права и на правата на моите близки роднини;

>че първоначално наложената ми присъда от 12 (дванадесет) години впоследствие е била фиксирана на 6 (шест) години и 6 (шест) месеци;

>че едва след пълното изтърпяване на наложената ми присъда съм признат за невинно осъден при пълна липса на изискуемите от закона доказателства;

>че отделно от това съм амнистиран със Закон.

Шесто. От приложения, издаден на 15 февруари 2007 г. удостоверителен документ е видно, че до този момент не ми е било изплащано и не съм бил получавал обезщетение по Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица;

Седмо. От ноторно известните Постановление на Министерския съвет № 88 от 19 Април 2006 г. и Постановление на Министерския съвет № 231 от 19 септември 2008 г. е видно, че определеният от българското Правителство размер на еднократното овъзмездяване за претърпените имуществени и неимуществени вреди на „лицата, които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, получават обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия по 64 лв. за пълен календарен месец”.

Като обръщам специално внимание върху онази част от горепосочения (български Правителствен!) текст, в която е посочено, че въпросната сума се дава само на онези, които все още „са живи”, за сведение уточнявам, че така определената за репресираните български (и, разбира се, европейски) граждани обезщетителна сума се равнява на около 1 (едно) евро на денонощие изтезаване в затвора, или около 32 (тридесет и две) евро на календарен месец мъчения.

Осмо. От приложената документация е видно, че в съответствие с управленската политическа и държавническа воля на комунистическо-мафиотското българско правителство на Премиера Сергей Станишев (внук и син на световноизвестни комунистически престъпници) обезщетителната сума, определена за моето репресивно пребиваване в комунистическия затвор, е в размер на 4,288 (четири хиляди двеста осемдесет и осем) лева, или 2,190 (две хиляди сто и деветдесет) евро.

Девето. От разпространеното само преди няколко дни (на 04 септември 2009 г.) в медиите изявление, направено лично от новоизбрания български Премиер Бойко Борисов е видно, че през същото това време, през което българското Правителство ми е било определило обезщетителна сума в размер на 4,288 лева за шестгодишно противозаконно и репресивно пребиваване в ада на комунистическия затвор, на държавните служители от Държавната комисия по енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) същото това българско Правителство е било определило месечна заплата в размер на 4,350 (четири хиляди и триста и петдесет) лева.

VІІ.

Обръщам внимание върху обстоятелството, че само след по-малко от два месеци, на 10 ноември 2009 г., ще бъде тържествено отбелязана Двадесетгодишнината! от извършената през 1989 г. „историческа промяна”, заменяща класическия престъпен комунистически режим на Червената Армия с точно толкова (или може би дори повече) престъпен неокласически комунистическо-мафиотски политическия режим на Червената Мафия.

Ползувам случая да предложа на новоизбрания български Премиер Бойко Борисов да обяви публично, че аз, Янко Николов Янков, с удоволствие предоставям цялата посочена по-горе определена ми от Правителството на Сергей Станишев обезщетителна сума за посочения шестгодишен период на пребиваване в ада на комунистическия затвор не само на всеки останал жив (поради биологически, а не поради репресивни причини) функционер на престъпния комунистически режим, но и на всеки член на всички правителства от 10 Ноември 1989 г. до днес включително СРЕЩУ НЕГОВОТО ИЗРИЧНО ИНДИВИДУАЛНО (ЛИЧНО) СЪГЛАСИЕ да пребивава в продължение на само щест месеци в същата килия, в която аз съм пребивавал в Пазарджишкия затвор.

При това уточнявам, че става въпрос за пребиваване при сегашния „демократичен” затворнически режим, и че и дума не може да става за пребиваване в условията на зловещия официален „тоталитарен” затворнически режим, който бе в сила по времето на моето пребиваване там.

Уточнявам, също така, че горепосоченото предложение е отправено и към наследниците на вече починалите комунистически престъпници, които са наследили, възползували са се и продължават да се възползуват от привилегиите и икономическите облаги, придобити от престъпната дейност на техните наследодатели.

Същото предложение се отнася и за т. нар. „съдии”, които са „правораздавали” по времето на българския комунистически режим – както, разбира се, и за „съдиите”, които ще „правораздават” по настоящето съдебно дело (ако въобще го допуснат до съдебната зала).

Все пак, обаче, длъжен съм да предупредя за следното: както цялата затворническа атмосфера, така и „дизайнът” на въпросната килия са предостатъчно зловещи и предизвикващи злосторни влияния дори и днес – така, когато през септември 2007 г. германската телевизия ZDF поиска да им покажа и да заснеме въпросната килия, германският режисьор на документалния филм не издържа психически и от носа му потече обилно количество кръв, която покапа по пода, а аз се пошегувах, като му казах, че с това неговата кръв се е смесила там с моята и е станала част от историята на затвора.

Пък и пребиваването на германеца в тази атмосфера бе само в продължение на няколко часове, и то съвсем не като невинно осъден с тежаща над него многогодишна присъда; при това, за да осъществи „сломяващ ефект” не само върху самия мен, но и върху моите близки, българският филиал на КГБ бе наредил на своите съдебни проститутки да издадат присъда, в която да определят 12-годишен срок за затворническо третиране; а фактът, че после срокът е бил коригиран наполовина, на мен и на близките ми ни бе съобщен едва на третата година от моето пребиваване в затвора; дори нещо повече – самият текст на присъдата ми бе предоставен едва няколко минути преди освобождаването ми, при това едва след като недвусмислено и твърдо заявих, че няма да напусна затвора, докато не ми бъде дадена присъдата, за да зная защо съм бил там!!!

Впрочем, филмът бе излъчен на немски език на 10 декември 2007 г. по телевизия „3 SAT”, и на 16 декември 2007 г. по телевизия „ZDF”, а неговият превод на български език е позициониран в Интернет на следните електронни адреси: http://video.google.com/videoplay?docid=2909133871829525417# ;

http://video.com/5724244 .

VІІІ.

Обръщам внимание върху факта, че когато след падането на фашистката диктатура на Мусолини политическите затворници в Италия били освободени, никой не е бил искал от тях да доказват по съдебен или административен ред нито милионния брой на отделните фрагменти, нито общия размер на понесените от тях материални вреди, морални вреди и пропуснати ползи. По решение на италианския Парламент те просто получили еднократно обезщетение в двоен размер на сенаторската заплата за срока на тяхното пребиваване в затвора; и отделно от това, независимо от възрастта им, били пенсионирани с пенсии, каквито се били полагали на сенаторите.

А за начина на тяхното третиране в затвора свидетелствува самият италиански комунист (и съветски шпионин!) Антонио Грамши, който подробно е описал своето „трагично затворническо битие” такова, каквото поне в моите очи като шестгодишен затворник на българския комунистически режим ми изглежда по-скоро като пребиваване в болничен санаториум за богати писатели и научни творци. Впрочем, тъй като лекарите били установили наличието на заболяване, затворническата управа била задължена да предоставя на Антонио Грамши специално приготвена храна, която била доставяна … от намиращия се наблизо ресторант!!! А поръчваните от него книги, които той бил искал да прочете, му били доставяни не само от националните, но и от университетските, библиотеки…

За сведение следва да бъде посочено и свидетелството на българския комунист (и съветски шпионин!) Владимир Топенчаров, който, описвайки своето пребиваване в българския царски (наричан от него – „фашистки”) затвор изрично признава: че е бил пребивавал в напълно самостоятелна и добре обзаведена като граждански апаратамент килия; че наред с всичко необходимо е бил имал и пишеща машина, и неограничено количество машинописна харти; че всяка събота и неделя е бил приемал в своята „килия” на свиждане неговите близки, които му носели не само деликатесна храна, но и огромни букети цветя, за да окичва „затворническата си килия”, а целият негов престой в затвора, всъщност, бил престой в отрупан с цветя апартамент.

ІХ.

Отново подчертавам факта, че в затвора съм бил принудително поставен чрез извършването от комунистическата българска държава на предумишлено и систематично подготвяно в продължение на много години престъпно оперативно и „съдебно” посегателство, осъществявано при пълна липса на изискуемите от закона доказателства, след което не само съм реабилитиран, но и официално и по надлежния съдебен ред съм признат за невинно осъден.

Отново подчертавам, че извършваната от комунистическата българска държава специално против мен и моите близки тотална престъпна дейност е била „локализирана” в три времеви отрязъци, обхващащи почти половин век време – от 70-те години на миналия век до наши дни; и че самото ми поставяне и пребиваване в класическия комунистически затвор е било само един „отделен епизод” в цялостната престъпна дейност на българската (комунистическа и „посткомунистическа”) държава, към която престъпна дейност се отнася включително и дейността на сегашния български съд, който в името на фактическото оневиняване и безотговорността на комунистическите престъпници поставя пред мен бариерата на мощната система от ПСЕВДОправни изисквания, включително и изискването аз да докажа всеки отделен детайл от вредите, които са били нанесени лично на мен и на моите близки.

Отново подчертавам:

>че за извършването на въпросното половинвековно престъпно посегателство е била и продължава да е ангажирана всичката мощ не само на цялата ръководена от БКП и ДС българска класическа комунистическа престъпна държавна машина, но и цялата ръководена от Червената мафия българска посткласическа сегашна престъпна държавна система (машина);

>че в непосредственото извършване на изключително голямото множество отделни престъпления против мен и моите близки само до 1990 г. са били участвували повече от 200 (двеста) ангажирани с това държавни функционери;

>че в непосредственото обезпечаване на безотговорността за извършените престъпления, включително и чрез извършването на нови престъпни посегателства (целящи да ме мотивират да се откажа от търсенето на отговорност от българските комунистически престъпници) днес, в наши дни (включително и в този момент), участвуват най-малкото още толкова ангажирани лица – стоящи над държавата престъпни мафиотски структури и лица от системата на Червената мафия, официални български държавни служители от системата на специалните (тайните) служби, лица от системата на българския административен апарат, лица от системата на българската полиция, прокуратура и съд – и много други, гравитиращи към изброените кръгове.

Отново подчертавам, че във въпросната половинвековна престъпна дейност е участвувала и в момента участвува цялата българска милиционерско-полицейско-следствена, прокурорска и съдебна система, която:

от една страна – прецизно и систематично отказва да регистрира отделните факти на престъпната дейност;

от друга страна – поставя мощни и непреодолими блокиращи бариери, отказвайки ми достъп до все още съществуващите и все още неунищожените доказателства;

от трета страна – изисква от мен аз да доказвам отделните детайли на изключително голямото множество отделни престъпления, извършени от цялостната българска държавна система;

от четвърта страна – дори и в случаите, в които аз съм предоставил абсолютно категорични и неопровержими доказателства, на мен ми се противопоставя или тотален мълчалив отказ от българско правосъдие, или абсолютно голословно твърдение, че моите твърдения са останали недоказани.

Отново подчертавам факта, че в българския комунистически затвор съм престоял точно 5 (пет) години, 11 (единадесет) месеци и 3 (три) дни.

Х.

Какво се е било случило с моите близки само през времето на моето шестгодишно пребиваване в затвора и няколко години след това???

Първо. От приложената документация е видно, че от 11 май 1983 г. до 11 юли 1983 г. съм бил задържан в ареста на българското Главно следствено управление на ДС–София; следственото дело е било прекратено поради липса на доказателства; за това „задържане” съм амнистиран, и отделно – признат за невинно задържан (поради липса на доказателства).

Само два часа след арестуването ми баба ми Петкана (майката на баща ми) получила мозъчен инсулт и след пет дни починала.

В архива на българския Главен прокурор (или на все още живата престъпна българска комунистическа ДС, функционираща днес като престъпни сегашни български специални служби) следва да се намира моето изрично искане още от 05 септември 1983 г. за разследване на причините за смъртта на баба ми и за наказване на истинските виновници за нейната смърт, както и за съдебно наказване на кмета на селото (агент на ДС), който е записал в смъртния акт, че причина за смъртта е „старост”, докато в същото време двама лекари са били констатирали, че причината за смъртта е била „мозъчен инсулт” (вж. приложения №50, №51 и №52). В същия архив следва да се намират и многобройните други мои поредни искания по същата тема, включително и тези, които са били адресирани до българския Главен прокурор и са датирани на 17 август 1998 г. и 18 декември 2002 година.

Какво мислят сегашният български Министър-Председател и сегашните български ченгеджийско-мафиотски курви и проститутки от българската съдебна система, включително и „съдиите” от настоящия съд:

>„Дали баба ми Петкана е била получила своя инсулт и е била починала от радост и френетичен възторг от българската комунистическа държавна власт заради това, че аз съм бил арестуван – и в този смисъл днес изопачавам нейните същински изживявания и неоснователно обвинявам класическата българска къмунистическа държавна власт и нейната наследница – съвременната българска държавна власт на неокомунистическия мафиотски политически режим?”;

>„Основание за безотговорност за българските комунистически престъпници и основание за „липса на доказано престъпление” ли е обстоятелството, че оттогава досега цялата сегашна престъпна българска държавна машина е била и продължава да е впрегната в изпълнение на задачата да не допусне разследване както на причините за тази смърт, така и на свързаните с нея нанесени както на баба ми, така и на нейните близки, материални вреди, морални вреди и пропуснати ползи?”.

***

Второ. От изключително големия брой адресирани до българския Главен прокурор мои искания за разследвания е видно, че когато съм бил изселен, арестуван и вкаран в българския комунистически затвор и съм бил „изчезнал от полезрението” на моя дядо Янко (бащата на баща ми), за да го предпазят поне малко от свързаните с това трагични изживявания, не само членовете на цялата фамилия, но и жителите на цялото село са участвували в „конспирация”, скриваща от него истината за мен. И че когато вече било станало невъзможно това да бъде скривано, той дойде при мен на свиждане в затвора, видя превързаната ми счупена от побоищата ръка, и … след пет дни е било погребението му.

Наистина в издадения от българското комунистическо кметство „Смъртен акт” е било записано, че причината за смъртта на дядо ми Янко е била „старост” и „атеросклерозис”. Този акт на българската държавна власт, обаче, е бил съставен от кмета Милчо Иванов Михов, който не само е бил член на БКП, но е бил и агент на ДС; и освен това още тогава местният милиционер Рангел Станчев (също така член на БКП и доверено лице на ДС) изрично и ясно е бил казал на баща ми и на чичо ми, че ако се опитват да настояват да бъде установена истината за смъртта на дядо ми (а именно – че е умрял от инсулт и мъка за мен), и те ще отидат първо при мен в затвора, а после – при него (техния баща) в гроба.

Какво мислят сегашният български Министър-Председател и сегашните български ченгеджийско-мафиотски курви и проститутки от българската съдебна система, включително и „съдиите” от настоящия съд:

>„Дали дядо ми Янко наистина е бил получил своята смърт „от спокойна старост”? Дали я е бил получил от радост и френетичен възторг от комунистическата българска държавна власт заради това, че аз – неговият първороден внук, съм бил не само поставен в затвора в качеството ми на „враг на народа”, но и в качеството ми на „негов враг”?; „Дали в този смисъл аз днес изопачавам неговите същински изживявания и неоснователно обвинявам класическата комунистическа българска държавна власт и нейната наследница – съвременната българска държавна власт на неокомунистическия мафиотски политически режим?”;

>„Основание за безотговорност за комунистическите престъпници и основание за „липса на доказано престъпление” ли е обстоятелството, че оттогава и досега цялата сегашна престъпна българска държавна машина е била и продължава да е впрегната в изпълнение на задачата да не допусне разследване както на причините за тази смърт, така и на свързаните с нея нанесени както на дядо ми, така и на неговите близки материални вреди, морални вреди и пропуснати ползи?”.

***

Трето: от приложените документи (вж.: №53, №54, №55, №56) и от намиращите се в патримониума на българското Правителство архивни масиви е видно, че именно в пряка и непосредствена връзка с моето противозаконно оперативно разработване от българската комунистическа ДС, арестуване и осъждане, моят брат Камен Николов Янков е бил подложен на интензивни строго секретни оперативни мероприятия на Държавна сигурност (т. нар. ДОР, ДОН и ДОП), включително и прокурорски преписки с обвинения както в противодържавна агитация и пропаганда, така и за нанасяне на телесна повреда на агент-провокатор на ДС, специално инструктиран да го нападне и да позволи на брат ми да се защити ефективно, което да бъде използувано като доказателство за негова престъпна хулиганска и антисоциална дейност.

От приложената документация е видно, че цялата архивна документация, свързана с противозаконното подлагане на брат ми на тези престъпни оперативни разработки, е била унищожена.

От приложената документация е видно, също така, че само няколко месеци след мистериозното унищожаване на въпросната секретна документация във връзка с неговото противозаконно разработване от ДС брат ми е бил попаднал в болница, където е бил опериран от на пръв поглед „невинното заболяване” „камъни в жлъчния мехур”, по повод и във връзка с което в епикризата му изрично, ясно и недвусмислено е било записано: че са били извършени цялостни изследвания за други заболявания, и че такива не са били констатирани; че следоперативният период е бил протекъл гладко и без усложнения; и че се изписва в добро състояние.

От същата документация е видно, че само два месеци след въпросната медицинска операция цялата му коремна област е била обхваната от инфилтрация на аденомокарцином (т. е. раково заболяване), каквото само два месеци преди това въобще не е било съществувало; и че след само още два месеци той е бил погребан, като в смъртния акт е било записано „интоксикацио карциноматоза”.

От намиращата се в офиса на българския Главен прокурор документация е видно, че досега, през времето на 20 (двадесет)-годишното престъпно управление на българския некомунистически ченгеджийско-мафиотски политически режим, съм написал и депозирал най-малко 30 (тридесет) официални искания за разследване на причините за смъртта на брат ми, и че досега не е било предприето абсолютно нищо от страна на съответните български власти за извършването на такава разследване.

От намиращите се в патримониума на българското Правителство архивни масиви (за някои от съдържателните аспекти на които имам както непосредствена обективна информация, така и напълно обосновани професионални изводи) е видно, че преди арестуването ми и по време на моето оперативно разработване от ДС брат ми е бил оперативно разработван от агентурата на ДС не само чрез изпращането при него на редица агент-провокатори, но и чрез изпращането при него на няколко жени-агентки на ДС, които са били инструктирани да искат от него той да се ожени за тях, за да може по този начин те да бъдат инфилтрирани във фамилията и да предоставят непосредствена информация „отвътре”.

Разполагам с абсолютно проверена информация, че лицето Маргарита Йорданова Георгиева, с която брат ми е бил сключил граждански брак по времето, през което аз съм бил в затвора и през което време брат ми е бил обект на строго секретните оперативни мероприя на ДС, преди това е била агент-провокатор на криминалния отдел на МВР, и че е била специално инструктирана от нейния водещ офицер да убеди брат ми да се ожени за нея.

Същата вероятно наистина не е била директен агент на ДС, но като агент на криминалната милиция е била манипулирана именно от офицерите от ДС, включително и от съпруга на нейната сестра, който е бил непосредствен агент на ДС.

С нея брат ми е живял само … три години, като първите две години е бил подложен на изключително жесток „семеен” тормоз, а третата година вече е бил болен и на смъртно легло.

Непосредствено преди смъртта на брат ми същата е била изнесла абсолютно всички ценни вещи от селския дом на родителите ни, а след смъртта на брат ми е била подложила майка ми и баща ми на жестоки битови конфликти и безумни съдебни дела, при които абсолютно никога не са били допускани да влизат в построеното именно от тях в град Монтана обширно и битово превозходно обзаведено жилище. Всичкото това, наред с останалите аспекти от оперативна дейност на ДС, е имало за цел и пълното икономическо сломяване на родителте ми.

***

Четвърто. Не разполагам с никаква официално предоставена ми от съответните български власти информация за това дали баща ми Никола Янков Димитров и майка ми Евтима Иванова Димитрова са били обект на строго секретни оперативни разработки от Държавна сигурност. Все пак съм категоричен, че да се твърди обратното би било толкова кретенско поведение, че би представлявало недвусмислено имплицитно признание, че българската комунистическа ДС е жива и днес и е жизнено заинтересована да продължава да крие тайните си.

Още повече, че притежавам пълно копие от папка №21441, ДОР „Дракон”, Том 1, където на с.180-183 изрично е записно, че на 14 март 1984 г. българското кортраразузнаване е било проследило т. нар. „вражески обект” с кодовото име „Диригент”, същинското име на който е Джоузеф Александър Кийл – втори политически секретар в посолството на САЩ; от въпросната документация е видно, че българското контраразузнаване е било установило, че същият („Диригент” – Джоузеф Александър Кийл) е бил пропътувал маршрута от София през Петрохан до село Клисурица, където е бил посетил домът на баща ми и майка ми, с които се е бил срещнал и разговарял; което посещение, доколкото зная, по времето на комунистическия политически режим е било единственото посещение на Западен дипломат в дома на български граждани.

Все пак разполагам с изключително богата косвена информация, от която е недвусмислено ясно видно, че именно по времето, през което съм бил обект на строго секретните оперативни разработки на ДС, баща ми и майка ми са били подложени на изключително жестоки посегателства от местните български властнически фактори, поради което аз съм завеждал и водил голямо множество административни, прокурорски и съдебни преписки и дела, за да се опитвам да ги защитавам. От материалите по следственото и съдебното дело, по което съм осъден, е изрично видно, че следователите от ДС са били изключително силно вбесени именно от това, че аз себеотдайно съм защитавал нарушените права и интереси на родителите ми. Дори нещо повече – от въпросната документация е видно, че следователите от ДС изрично (но безуспешно!!!) са били искали от мен да декларирам, че никога повече няма да се опитвам да защитавам родителите си и брат си от посегателствата върху тях от местните български властнически величия.

Разполагам с изключително голямо множество вербално предоставена ми информация, че по времето, през което съм бил в затвора, баща ми е бил многократно „задържан” и заставян да престоява за известно „минимално” време в ареста на Районното управление на МВР в Михайловград (Монтана), и че против него са били образувани няколко административни и прокурорски преписки, свързани с обвинения както за противодържавна агитация и пропаганда, така и за вредителско-терористична дейност върху имущества на местната комунистическа селскостопанска кооперация (ТКЗС), каквато дейност той, разбира се, въобще не е бил извършвал.

От приложената документация е видно, че причината за смъртта на баща ми е била „карцином на стомаха” (т. е. раково заболяване), и че причината за смъртта на майка ми е била „хипертонична сърдечна болест. Остър миокарден инфаркт” (аз, обаче, имам напълно достатъчни основания да считам, че при косвеното подстрекателско и обезпечително участие на българските специални служби тя, майка ми, просто е била удушена).

***

Пето. Все пак, разбира се, не всички, които са били близки с мен, са били сполетявани от горепосочената зловеща съдба.

Така напр. по време на моето строго секретно оперативно разработване от ДС тогавашната ми съпруга Емилия Станкова Станкова е била вербувана за агент на българската Държавна сигурност, а от материалите по бракоразводното ни дело изрично е видно, че още тогава съм бил пределно наясно относно това обстоятелство и изрично съм го посочил като причина и основание за развода.

Разполагам с официална документация, от която е видно, че именно по времето, през което вече съм бил противозаконно настанен в българския комунистически затвор, същата е била изпратена на специално двегодишно обучение и дисертационна специализация в световноизвестната Московска школа за обучение на чуждестранни агенти на КГБ, подвизаваща се под названието Висша школа за международно профсъюзно движение.

Точно по същото време нашият вече 13-годишен син ми е изпратил писмо, което ми бе официално прочетено и оставено на съхранение в моето затворническо досие, и в което е записано: че той определя цялата моя фамилия с презрителното нарицателно наименование „пасмина” („оная пасмина от Клисурица”); че не желае да има нищо общо с тази „пасмина”, към която принадлежа и аз – неговият баща; че се срамува от това, че аз съм „враг на българския народ и на Великия Съветски Съюз”; и че точно поради това той желае да смени личното си име и фамилията си.

Разбира се, отделен е въпросът „Доколно едно 13-годишно дете тогава е разбирало съдържанието на думите, които са му били продиктувани и под които се е подписало?”; недвусмислено ясен факт е, обаче, че това дете е било подложено на изключително жестоко психологическо осакатяване и зомбиране; от което, впрочем, въпреки висшето си юридическо образование, не е в състояние да се освободи дори и до днес.

С което претърпените от него (до навършването на пълнолетието му) именно в резултат на моето противозаконно разработване от ДС и противозаконно осъждане и престояване в затвора материални и морални вреди и пропуснати ползи е неописуемо колосално.

ХІ.

Какво се е било случило със самия мен само през времето на моето шестгодишно пребиваване в българския комунистически затвор???

Разбира се, би било безкрайно глупаво и дори неадекватно тук и сега да се опитвам да описвам, да обосновавам и да доказвам всичкото онова, което се е било случило.

Една малка част от „случилото се” е описано в моите изключително многобройни искания до българската Прокуратура за разследвания на извършените от българските власти престъпления, които искания са завършвали или с пълно мълчание, или с пълно отричане на събитията и фактите, или със завеждане и образуване на прокурорски преписки и дори следствени дела, които в крайна сметка са завършвали с това, че е било „прието за установено”, че твърдените от мен „събития” и „факти” въобще не са се били случили.

Дори нещо повече – от един от приложените тук документи е видно, че завеждащият сектор в българската Главна Прокуратура прокурор П. Дончев е бил написал официално писмо, адресирано до баща ми, в което изрично е записал, че действително на основание чл. 84 от Закона за изпълнение на наказанията „за предотвратяване на буйство и противодействие на длъжностни лица … спрямо него е употребена сила”; но че това се е било наложило, тъй като „същият се държи грубо и системно обижда служителите и прави неоснователни оплаквания, тенденциозни и клеветнически”; и че „в последна сметка не неговият живот и здраве са застрашени, а той представлява опасност за живота и здравето на околните с невъздържаността си и липсата на елементарна дисциплина”.

Тъй като от този документ фактически е видно, че не аз съм бил невинно репресираният, а че именно аз съм бил виновно репресирал репресиращите, обръщам внимание на българския съд и на българското Правителство да го използуват като основание за искане аз да обезщетя българската държава, а не тя – мен.

***

Все пак, обаче, държа да уточня, че по време на моя престой в затвора, освен че в продължение на две години и четири месеци съм пребивавал в килии без прозорци и пълна липса на дневна светлина (все пак при наличието на мъждукаща електрическа лампа!), съм се оказвал в състояние на коматозно безсъзнание или клинична смърт точно два пъти:

>веднъж поради жесток побой, осъществен от десетина надзиратели, ръководени от дежурния офицер Мирко Пашов, при който побой бе свалена вратата на килията ми и бе поставена върху мен, а няколко души надзиратели са се били качили на вратата и са се били друсали върху нея и върху мен. Свидетели на това са поне няколко души, които и днес са готови да свидетелствуват, но … дори в днешна „демократична и правова” България няма кой да ги призове и разпита. В резултат на този побой ми бяха счупени не само няколко ребра, но и елементи от гръбначния стълб, а само преди няколко години един лекар-специалист по ортопедия ми каза, че при тези показания на рентгена би трябвало днес да се намирам в инвалидна количка, и че е цяло „медицинско чудо”, че това не е станало;

>втория път поради фармацевтични субстанции, специално и насилствено давани ми лично от д-р Маджунов – подполковник и военен лекар от специализираната военна болница на МВР – за разследването на който съм писал десетки искания до съответните български власти, но и до днес нищо не е направено.

***

Все пак, обаче, държа да уточня, че по време на моя престой в затвора в изпълнение на строго секретен оперативен план на ДС, утвърден като мероприятие по ДОР „Непокорник”, съм бил преднамерено и целенасочено третиран с химически, фармацевтически и медикаментозни субстанции, целта на което третиране е била както „сломяване на волята”, така и извършване на експериментално изпробване на ново зловредно химико-фармакологично оръжие за вражеско поразяване, както и обезпечаване наличието на заболяване, което да изглежда „напълно естествено” и което да има функцията на „естествено медицинско” прикритие на фактическо убийство.

Тъй като, все пак, фактът на прилагането на тези субстанции ми е бил принципно и фактически достатъчно ясен, за да преодолявам техния зловреден ефект, на всеки два месеци, под предлог че осъществявам поредната си едноседмична или десетдневна гладна стачка, съм се опитвал да отстранявам (очиствам) от организма си натрупаните токсини.

Но в крайна сметка именно в резултат на описаното третиране съм получил туморното заболяване на надбъбречната жлеза, известно като феохромоцитом; диагнозата за това заболяване ми бе поставена и казана от един затворник-(български турчин) – лекар, осъден за НЕИЗВЪРШЕН от него шпионаж в полза на Турция, името на който е Ибрахим Мерт и който понастоящем живее в Истанбул – Република Турция.

Тъй като родителите ми бяха писали десетки официални писма до българския Главен прокурор и тъй като самият аз многократно и интензивно бях настоявал (включително и чрез демонстративни гладни стачки) за извършване на медицински изследвания за официално установяване именно на това заболяване, от затворническата болница ми издадоха специална и официална епикриза. Тази епикриза е подписана от лекарите-офицери от ДС д-р Бонева и д-р Проданова (вж. приложената документация, №63, №64, №65, №66).

От текста на тази епикриза е видно, че са били извършени специални изследвания „с оглед изключването на феохромоцитом”, и че в резултат на тези изследвания „не се прие наличишето на феохромоцитом” (вижте дори наглата откровеност на документацията – изследванията са били извършени съвсем не „с оглед откриване на наличието” на феохромоцитомно заболяване, а именно „с оглед изключването …”).

Само един месец след излизането ми от затвора, от 11 декември до 18 декември 1989 г., постъпих за изследвания в една уж авторитетна гражданска софийска транспортна болница, откъдето ми издадоха официална епикриза (вж. №67), от която също така „недвусмислено е видно”, че не съм болен от никакво туморно (феохромоцитомно) заболяване. Тази епикриза е подписана от лекарите д-р Петков и д-р Бръмбаров. Впоследствие (и много по-късно) установих, че и двамата лекари имат строго секретни офицерски чинове от специалните части на Министерството на отбраната, и че първият днес е университетски преподавател.

От приложените доказателстгва (от №68 до №80) е видно, че само пет месеци след въпросната последна епикриза, на 23 май 1990 г. германските лекари в Мюнхен са били не само установили наличието именно на феохромоцитом, но и са ме оперирали точно от феохромоцитом.

Тъй като размерите на тумора вече са били 4 (четири) сантиметри, това обстоятелство е недвусмислено доказателство, че е било абсурдно този размер да не е бил забелязан от ехографите и другите диагностични уреди на българските затворнически и граждански (цивилни) лекари; и че те просто предумишлено са били криели факта на наличието на такова заболяване, разчитайки всеки момент да получа непосредствено свързаната с това заболяване спонтанна хипертонична криза – и така да умра, без да се знае от какво точно е била настъпила смъртта.

ХІІ.

Относно това какво се е било случвало с мен през шестгодишния период на моето противозаконно пребиваване в българския комунистически затвор посочвам изключително големия брой мои и на родителите ми официални писмени протести до българската Прокуратура и искания за разследване на престъпленията, извършени против мен от българските затворнически власти.

Също подчертавам, че повечето от гореописаните основни факти и обстоятелства са били синтетично систематизирани в моето датирано на 20 март 2003 г. официално писмено изложение, адресирано до българския Главен прокурор, индексирано с индекс LPC-111 и обхващащо точно 79 принтерни страници. До днес, обаче, нямам абсолютно никакъв отговор от българската Прокуратура.

Цялата тази документация днес се намира в патримониума на българската държава и ако както българското Правителство, така и ченгеджийско-мафиотският български съд счетат, че тя е нужна за разкриването на истината по настоящето съдебно дело, следва да я изискат и приложат към същото.

Все пак, за информационно онагледяване, тук и сега приложено представям първите две и последните две страници от посоченото по-горе мое последно, направено на 20 март 2003 г., официално писмено искане за разследване на престъпленията, извършени против мен по време на шестгодишния ми престой в българския комунистически затвор (вж. №81, №82, №83 и №84).

ХІІІ.

Петитум:

От така посочените факти и обстоятелства е видно, че през периода от 1971 г. до днес, към датата на предявяването на настоящия съдебен Иск, българската държава е била извършила пълно и изключително драстично престъпно (противоправно) нарушаване на моите гарантирани от закона права и интереси, и с това ми е причинила изключително многобройни отделни материални вреди, морални вреди и пропуснати ползи, съвкупният обезщетителен размер на които съм посочил в самото начало на текста на настоящия Иск.

Става въпрос за това:

>че от 1971 г. до 1990 г. специалните тайни служби на българската държава са извършвали строго секретни оперативни мероприятия против мен и моите най-близки семейни и фамилни роднини, в резултат на които както самият аз, така и по повод и във връзка с мен – моите близки, сме претърпели голямо множество материални и морални вреди и пропуснати ползи;

>че в резултат на тези мероприятия подчинените на тези служби български следствени, прокурорски и съдебни органи са били обезпечили извършването на изключително голяма серия от множество отделни престъпления, в резултат на които самият аз съм бил противоправно и бездоказателствено поставен в българския комунистически затвор в продължение на шест години, където съм бил обект на жестоки отделни престъпни посегателства, в резултат на които съм претърпял голямо множество отделни материални и морални вредни последици и пропуснати ползи;

>че именно по повад и във връзка с мен моите най-близки семейни и фамилни роднини са били подложени на изключително жестоки, довели включително и до смъртта им, оперативни мероприятия, в резултат на които самите те са били претърпели изключително голям брой отделни материални и морални вреди и пропуснати ползи, правата на претенция за които принадлежи на мен като техен наследник;

>че както от 1971 г. до 1990 г., така и от 1990 г. до днес българската държава фактически е отказвала да осигури на мен и на моите близки адекватна правна защита на законните права и интереси, с което не само отделните индивидуални личности-извършители на престъпленията – са останали безнаказани и безотговорни, но и аз и моите близки сме останали необезщетени за нанесените ни колосални материални вреди, морални вреди и пропуснати ползи, съвкупният размер на които днес е оценен от мен в посочения размер на настоящия Иск.

При така посочените факти и обстоятелства пледирам пред надлежния български съд да извърши необходимото съдебно разследване и да постанови решение, с което да осъди ответника да ме обезщети за посочените по-горе умишлено причинени ми вредни последици, и да ми заплати предявената от мен искова претенция, законната лихва и направените съдебни разноски.

ДОКАЗАТЕЛСТВА

Пледирам пред съда да изиска служебно от българското Правителство (Министерския съвет – като конституционно институционализиран и отговорен субект за българския държавен патримониум) всичките посочени от мен официални доказателствени средства, които са необходими за надлежното доказване на основателността на моята искова претенция.

Приложение Първо. Копия от притежаваната от мен документация, съдържаща отделни официални документи, които са надлежно и последователно номерирани от №1 до №86;

Приложение Второ. Копие от настоящия Иск (заедно с Приложение Първо) за надлежно връчване на ответника.

ХV

На новоизбрания само преди около три месеци Министър-Председател на България г-н Бойко М. Борисов предлагам:

>да проучи внимателно и прецизно фактическите и правните основания на моя Иск;

>да направи доброволно (пълно или частично) признаване и удовлетворяване на настоящия Иск;

>да заведе т. нар. реторсен иск срещу БСП (както като наследница на престъпната БКП, така и като непосредствен виновник за извършените от 1990 г. до днес престъпления) за възстановяване в държавния бюджет на платената от българската държава (Правителството) обезщетителна сума;

>да заведе т. нар. реторсен иск (за възстановяване в държавния бюджет на платената от българската държава обезщетителна сума) срещу всичките управлявали от 1990 г. до днес партии и коалиции като непосредствени виновници специално за извършените от 1990 г. до днес престъпления, които се изразяват както в обезпечаване на безотговорност за престъпниците, така и във фактическо и правно непредоставяне на дължимото на мен и на близките ми обезщетение за нанасените ни материални и морални вреди и пропуснати ползи.

Едно такова негово (на българския Министър-Председател) държавническо поведение несъмнено би било в абсолютно пълно съзвучие не само със смисъла на електоралните послания, които той бе отправял и благодарение на които бе спечелил изборите, но и в пълно съзвучие със Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, съгласно чл. 1 на който истинският виновник за визираното престъпленение е именно БКП, респ. БСП.

23 Септември 2009 г. Янко Н. Янков