Автор: Борис Станимиров
Историята и социалните характеристики на българския национален елит са почти непознати. По идеологически причини темата бе умишлено премълчавана десетилетия наред. Изследванията по нея са единични и спорадични.
Този материал не случайно е озаглавен „Размисли”. Той няма претенцията да изчерпи въпроса, а по-скоро да го започне. Затова някои от тезите са на границата на провокацията – ако породят размисъл или опозиция, това вече ще бъде успех.
Понятието за елит като водеща обществена прослойка е табу за масовото образование. Пропагандата небрежно се плъзга по повърхността на въпроса и ни засипва с небивалици. Обясняват ни как България няма аристокрация откакто турците са убили всички представители на висшето съсловие през 14-ти век… По-късно разделят народа на чорбаджии изедници и клети сиромаси. „Всички сме селяни” е любим рефрен на егалитаризма, чието неприемане се счита за политически некоректно. Миналото се представя като нещо абстрактно, случило се на анонимната категория „народ” Липсва светоусещането за историята като преживелица на собствения род и семейство. Липсва родова памет. А творците на историята са конкретни хора. Има семейства, за които историята не е учебен предмет, а преди всичко родова памет. Това са семействата на елита – хората, които карат нещата да се случват.
Какво различава българите от другите християнски нации? Причината българското общество трудно да намира своя път и още по-трудно да остава на него, честите грешки и порочната нестабилност се дължи на липсата на качествен национален елит, който да даде посока на нацията и да удържи този курс във времето. Понятието за общо благо, което стои в основата на всяка общност и държавност предполага съгласие на огромният брой членове на тази общност. Двигател на постигането и поддържането на това съгласие е именно елита.
Да започнем от минимумът външни характеристики, които на чисто битово ниво са общоприети за понятието елит в българска среда: Знаят си рода повече от 5 поколения назад, от които последните 3 живеят в града. Имат дипломите на дядо си, баща си и своята. Ходят на църква повече от 2 пъти годишно и почитат големите християнски празници. Имат библиотека в хола, която доминира над останалите мебели. В неделя събират на обяд цялото семейство с децата и внуците. Такива характеристики могат да бъдат прочетени за много от следените „врагове на народа” в отворените наскоро досиета.
Става въпрос за еретично звучащото тогава и забравено днес понятие „човек от добро семейство”. Защото добрите семейства са основата на всеки национален елит.
Най-напред е редно да направим опит да дефинираме понятието национален елит. След това ще дадем характеристиките на които той отговаря. Накрая ще интерпретираме състава и развитието на елитите в миналото.
Националният елит е обществено малцинство, което има познанието, самочувствието и волята да формулира дневен ред на цялата нация, приема за своя мисия осъществяването на националната доктрина и има материалната и политическа възможност да го стори. Мнозинството от нацията следва зададения от елита дневен ред поради споделени ценности и светоглед и поради доверието което има в елита.
Ето няколко задължителни характеристики на националния елит:
1.Той се състои от образовани хора, с богата обща култура, които не мислят ден за ден, а имат хоризонт за бъдещето – могат да си представят как трябва да изглежда страната след 5, 10 или 100 години.
2.Елитът се стреми към нещо, по-голямо от личния интерес, или този на семейството му. Чувства се „стопанин” на обществото и затова общото благо не му е безразлично. Това не е само филантропия, а и чувство за собствена значимост.
3. Елитът е потомствен. Последното не е безусловно. Разбира се, като всяка обществена структура, елитът е динамична система. Различни хора и обществени групи под силата на обстоятелствата се изключват или приобщават към него. Но на-често елитът се състои от хора, израсли в семейства от същата среда. Това на пръв поглед дискриминативно твърдение е съвсем логично – човек, който е материално осигурен и е израсъл в културна среда, който не се бори тепърва за утвърждаване в обществото, е по-вероятно да има самочувствието и нагласата да се ангажира с големите теми на нацията. В някакъв смисъл той облича дрехите на елита още при формирането си като личност.
4. Елитът е материално осигурен. Бедният човек е силно ангажиран със собственото оцеляване. Материалното богатство дава свобода да мислиш за неща по-абстрактни от самия теб, както и ресурс за да осъществиш проектите си. Не е задължително елитът да се състои от свръхбогати, но бедните трудно могат да бъдат активен елит.
5А. Елитът е реформаторски. Въпреки доброто си материално и социално положение, елитът се опитва да формулира такъв дневен ред, който да придвижи нацията и обществото напред. Реформаторската политика е нещо естествено за елита, нещо повече, най-често тъкмо елита има смелостта и самочувствието да приема предизвикателствата на промените.
5Б Елитът е консервативен. Това е безспорно. Той притежава културата и мъдростта да мисли за битието като плод на усилията на предходните поколения и резултат на натрупани с векове мъдрост и опит. Той разглежда себе си като продължител, като брънка от веригата на общественото развитие към по-добро. Той е еволюционен, търпелив и изначално чужд на всяка революционна стихия.
6А Елитът е космополитен и наднационален като изява, а не локален. Ако прочетем историята на кое да е възрожденско градче, ще видим, че в него водещите личности не са хората, чието занятие е на чаршията, а онези, които търгуват с големия град – областния център или столицата. Те имат връзки и контакти извън общността, могат да издействат разрешително за църква, училище или благоприятно решение на някой съдебен процес. По същия начин националният елит се състои от хора с наднационална активност – такива които пътуват в чужбина и съизмерват чуждите постижения с „домашните”, придобиват широта на погледа, амбиция за промяна и познания как да я постигнат.
6Б Елитът е патриотичен. Въпреки своя космополитизъм, националният елит има усещане за ясни граници на общността, към която принадлежи и за чието добруване работи. Той умее да формулира и утвърждава своята национална доктрина, когато се налага и в противоборство с доктрините на другите нации. Пример за неудачно поведение на българския елит е казусът с членството на Турция в ЕС. Българският национален елит би трябвало отговорно и аргументирано да дискутира кое е по-добре за българската нация в дългосрочен план. Вместо това в публичното пространство се коментира преди всичко какви ще са последствията за мира в близкия Изток, дали турците ще са насърчени в ислямизма, правата на жените и малцинствата в Турция… все задачи стоящи пред турския елит, а не пред българския.
7 Елитът е носител и пазител на ценностната система на обществото. Въпреки че включва в себе си хора и общности с различни, дори противоположни възгледи, има един минимум от базови критерии за добро и зло, възпитание, граници на личната свобода, общо благо…, които са обединяващи първо за елита, а след това и за нацията като цяло. В страните с християнска традиция, каквито са всички европейски държави, базовите религиозни ценности на християнството са основа на публичния морал. Това е така дори в обществата, издигнали секуларизма в култ – по – същество хуманистичните ценности припокриват християнските, с уговорката, че там страхът от Бога е заменен с пиетета към изкуствената конструкция на Обществения договор.
8. Истинският елит е универсален. Това е основно и безусловно негово качество. Когато някой принадлежи на даден национален елит, където и да отиде той бива приет от местния елит. Когато отиде в Лондон, се чувства добре сред британския елит, пътувайки по търговски дела в Цариград става естествена част от цариградския елит и т.н.
9. Елитът никога не е маргинален. Той е малцинство от лидери, което определя мнението на мнозинството и повлиява начина му на живот. Неговата обществена функция е да показва модела на поведение, или да задава „модата”. Принадлежащите към елита винаги съсредоточават злобата и завистта на масите, но в същото време последните се стремят да се приобщят към елита, копират поведението и начинът му на живот. По този начин елита, макар и в малцинство, създава обществен вакуум и придвижва обществената енергия по посока на своя дневен ред.
10. Обикновено елитът има културни хоризонти и стил на живот, различен от масовия. Той чете различни книги, гледа различни телевизионни предавания, купува различни вестници и се забавлява по различен начин от масата.
Трябва да разграничим понятието национален елит, което е обект на настоящото изследване, от елитите въобще.
Водещите учени съставляват научен елит, успелите предприемачи – бизнес елит, професионалните спортисти – спортен елит и т.н. Във всяка една област има елити, но те не са безусловна част от националния елит. Ако нагледно си представим обществото с популярната от социологията диаграма „торта”, в която триъгълните парчета са различните професионални съсловия, то националният елит е само най-горния, тънък блат на тортата. Блатове под него са съсловните елити.
Поглед назад:
У нас за 150 г. не успява да се утвърди истински традиционен, дълбок елит. Колкото пъти даден социален кръг се задържи на върха повече от едно поколение, исторически обрат променя баланса в обществото и елита загубва своята позиция. Като се започне от индустриализацията и реформите, които отварят османската империя към пазарите на света през първата половина на XIX век, след това Освобождението, което дава тласък на политическите проекти, но затваря огромни пазари, кризата 1913-1918г. и последвалото управлението на БЗНС – това са все силни трусове, които дълбоко разтърсват обществените върхове. Комунистическата диктатура след 09.09.1944г. практически отнема не само статута на заварения елит, но ликвидира физически много отнеговите представители.
Слабото начало.
Още Неофит Рилски и Васил Априлов се оплакват, че дори будните търговци пращат децата си на училище, колкото да се научат да въртят тефтерите в дюкяна. Силното желание на българина да изучи децата си – една от най-положителните национални черти, е строго прагматично: учи се за служба и за лични нужди. Академичната идея „знанието заради самото знание”, родила европейското просвещение, с малки изключения остава чужда на нашите възрожденци. Създава се един „даскалски елит” – хора, които учат колкото да могат да преподават на децата четмо и писмо, срещу което да получат добра заплата. След Освобождението, гладът на младата държава за всякакви що-годе образовани люде, които да поемат администрацията, създава т.нар. „службаши”, – чиновници с минималния ценз за заемане на дадена служба. Образованието отново е строго прагматично – преди всичко начин да си вадиш хляба зад бюро, вместо на полето. По време на Учредителното събрание т.нар. „партия на старите” или консерваторите – повечето синове на богати чорбаджии, получили образование във водещи европейски университети демонстрират ерудиция, държавническа мъдрост и ясни идеи за държавното устрийство, църквата, двукамарния парламент. Тези бели врани много силно контрастират с „даскалите” от доминиращото либерално крило, които с лекотата на популисти се плъзгат по повърхността на модните увлечения на времето.
Тъкмо този повърхностен службогонски елит довежда цялата уродливост на политическата система която имаме и днес. Стопанският живот на младата държава не се основава на пазарна икономика в чистия и вид, а много силно се доминира от протекционизъм, монополи, различни кооперативни форми, държавни концесии и други полу-свободни механизми, които превръщат корупцията и партизанщината в норма, a чиновничеството – във водеща обществена сила. Марко Балабанов го нарича „чиновнишки пролетариат”.
Свикнали сме да чуваме, че Търновската конституция е много демократична за времето си, че тя предпоставя пълно равенство, забранява титлите, аристокрацията, ордените…Трябва обаче да си зададем въпроса, защо Русия, която в края на XIX век е може би най-авторитарната държава в Европа, дава такива демократични свободи на българите, за каквито нейните собствени поданици не могат и да мечтаят? Защо в страната с най-стара демокрация – Англия, с нейните хилядолетни традиции общото избирателно право е налице чак след първата световна война, а в неопитна България, довчерашна османска периферия от самото начало всеки пълнолетен мъж гласува преди да може да чете. Тази конституция не работи добре. Затова през повечето време е суспендирана, нещо повече – стабилност и икономически възход България има най-вече по време на т.нар. „лични режими”, когато конституцията е частично неутрализирана. Не е ли тази прекалена либералност на Конституцията бомба, заложена от Русия, за да попречи на израстването на самостоятелен устойчив български елит? Различен прочит заслужава още една пропагандна парадигма за първата ни конституция: По силата на Берлинския договор българския княз е васал на турския султан и тъкмо заради този статут, а не заради друго е лишен от правото да дава титли и да учредява ордени. Конституцията на княжеството само кодифицира тази изрична клауза от договра. В последствие първо Александър I, а после и Фердинанд умело заобикалят ограниченията, учредявайки ордена „За храброст” с кавалерски статут (а не като награден знак, както предвижда договора), след това и цяла система от държавни отличия. В епоха, в която европейските монархии все повече губят почва, създаване на нобилитет без традиция е загубена кауза и Фердинанд I си дава ясна сметка за това и не прави опит за въвеждане на титли.
Офицерският корпус е единствената достатъчно голяма социална група, които устойчиво е част от признатия елит през целия период 1878-1944г. Това не е случайно – високият престиж на военната професия, защитен в няколко последователни войни, стабилността на общественото положение по отношение на политическите ветрове, както и ясните граници между офицерите и останалите съсловия, правят статута на офицерите висок, въпреки непретенциозния произход на повечето от тях. В лишеното от аристокрация българско царство, офицерите заемат всички онези дворцови и държавни длъжности, които в европейските монархии по традиция се заемат от представители на благородната каста. Висшите офицери присъстват силно в почти всички правителства, както и в дипломатическите представителства на България в чужбина. Нещо повече – огромна част от министър-председателите на страната, министрите, политическите лидери, университетските професори, културни дейци, както и известните лекари, архитекти и учени – на практика почти целия държавен елит са възпитаници на Военното на Негово Величество Училище или Школите за запасни подпоручици. Тази тема заслужава отделно, цялостно изследване.
Трагедията на България е, че през последните 150г. няма период, в който три поколения от елита да градят последователно, без да фалират, да емигрират или да претърпят политически репресии.
Днес ни се струва, че „олигархията” е долна и негодна, ножа и хляба са в ръцете на лошите и това няма да се промени. Всъщност ако отправим един критичен поглед в миналото, ще видим, че и началото на старите елити не е морално безупречно.
Чорбаджиите на балканските градчета от 18-ти и началото на 19-ти век откупуват дължимия данък на цялата община, срещу което получават правото да го съберат от населението. Това те често правят със силови методи и натрупват значителни състояния. Това е първото поколение български елит.
Когато под натиска на световните събития империята се реформира и отваря към търговия и производство, само част от стария бегликчийски фамилии успяват да се приспособят към новите условия. В елита навлизат замогнали се занаятчии от еснафа или прекупвачи на занаятчийска продукция. Често те забогатяват като корумпират висши османски чиновници, срещу което си осигуряват права на изключителни държавни доставчици на гайтани, аби, шаяци, месо и земеделски продукти. Този търговски елит бързо разгръща своята мощ и отваря кантори във всички точки на империята на три континента. След освобождението обаче, огромния османски пазар става труднодостъпен и много от търговските магнати бързо губят позиции.
Появява се нов елит – „Строителите на съвременна България”. Първите състоятелни хора забогатяват, като изкупуват на безценица имотите на изселените турци или поемат държавни поръчки за изграждащата се българска инфраструктура. След като основите на държавата са поставени, започват амбициите и възхода, преследването на националния идеал. Новият елит от този период също не минава без своите интриги – държавни заеми, военни поръчки, наричани в тогавашната преса „гешефти”. Този елит претърпява тежък морален и финансов удар с кризата от 1913-1918г.
Виждаме, че предишните елити далеч не са идеални, морално неукорими или безкористни, напротив, за тях са характерни всички недъзи на днешния ден. Въпреки критиките и обвиненията обаче, у стария елит има някакъв „неснижаем остатък” общи ценности, национално чувство и грижа за общото благо, които превръщат грабежа в градеж. Ако отворим архивните вестници от началото на миналия век, ще прочетем потресаващи неща за богаташите от онова време – състоянията на Губиделникови, Бурови, Чапрашикови, Палавееви и другите емблеми на просперитет са обект на постоянни спекулации и обвинения в корупция. Но в същото време сградите, парковете, железниците, вец-овете, които тези хора построиха и днес са най-красивите (там където са останали) и се надсмиват над алуминиевия кич на днешните новобогаташи. Тези хора, забогатели агресивно и в мътна вода, се превръщат в елит, който управлява, къде повече, къде по-малко успешно съдбата на нацията. Полагат усилия за постигане на общите национални цели и в много отношения успяват.
Последният опит за възникване на елит е от средата на 30-те години, когато България отхвърля ограниченията на Ньой и започва бърз военен, обществен и икономически възход, който дава ново самочувствие на българите и окриля надеждите за национално обединение.
Стефан Попов нарича този последен опит „Третото поколение”. То наистина е на прага да се превърне в качествен национален елит. Третото поколение е безспорно най-подготвено от всички до тогава, най-близо е до световния стандарт за елит. Веднага след Освобождението младото княжество изпраща по-будни младежи да учат в Москва, Бърно или Лайпциг и те се завръщат като възпитаници на дадена европейска школа, но в същото време остават тясно ограничени от рамките на страната в която са учили. За разлика от своите бащи, елитът на третото поколение е наистина космополитен – те учат, специализират, пътуват, живят и творят в по няколко столици, обикалят цяла Европа и усвояват нейните културни постижения в тяхната цялост и многообразие. Уви, комунистическата диктатура от 09.09.1944г. слага жесток край на това последно усилие.
Елитът по времето на комунизма е съвсем отделна тема, доколкото той се формира на съвсем различни принципи и при несъпоставими условия. Затова той няма да бъде обект на настоящото изложение.
Елитът на прехода, доколкото го има е прекалено нов за да може да бъде анализиран цялостно и обективно. Коректно би било да се полемизира неговото начало, доколкото все пак отстои на 20 години. Времето показа, че представителите на старите буржоазни елити не успяха да се впишат пълноценно в новите реалности. Тежкото преследване на което са били подложени в продължение на половин век и принудителната маргинализация са довели до загуба на много от социалните инстинкти. Дори началото на опозицията в България бе поставено с решителното участие на реформаторски настроени функционери на късната социалистическа интелигенция, докато старата буржоазия имаше по-скоро носталгично-декоративна роля. В последствие се доказа, че значителна част от публичните личности на прехода дължат успеха си на връзки с комунистическите тайни служби, т.е. обществения им статут е плод на дирижирани от режима процеси, а не на естествено утвърждаване.
Развитието на информационното общество от последните десетилетия промени цялостната рамка на мислене за елита и отвори нови пътища за неговото формиране. Неизбежната глобализация все повече стеснява пространството на националните елити и развива мрежата от локални, тематични и професионални елити. Все пак да очакваме, че националните елити ще изчезнат е наивен футуризъм. В човешката общност винаги ще има група хора, които съхраняват и олицетворяват ценностния модел на нацията и артикулират дневния ред за достигане до общото благо. Информацията и демокрацията само правят достъпа до групата на елита по-бърз и лесен за онези, които имат амбицията, смелостта и ценностната нагласа да го пожелят.
Статия в сп. „Християнство и култура“ , бр. 40 /2009г.(гл. редактор на броя проф.Калин Янакиев)
