Написано от Тим Тийман *
Един разговор с Гор Видал се развива със своя собствена скорост. Той отговаря на въпросите повелително, на моменти игриво, с пронизваща, убийствена сухота. Той е на 83 и се движи в инвалидна количка (резултат от измръзване по време на войната – лявото му коляно е от титан). Но може да върви („Разбира се, че мога“) и след едно скорошно представление на Майка Кураж в Лондонския национален театър той се изправя, за да държи пред публиката антивоенна реч.
Как е била приятелката му Файона Шоу в главната роля? „Много добра.“ Къде са се срещнали? Мълчание. В САЩ? „Е, не беше Русия.“ Какво пише в момента? „Да се говори за това е малко скучно. Повечето писатели изглежда не вършат почти нищо друго освен да говорят за себе си и своята работа, по величествен начин.“ Иска да каже, възхвалявайки се? „Запънахте се на тази фраза“, казва той, достатъчно величествено. „Продължавайте да я използвате.“
Видал е отседнал в хотел Конът в Мейфеър, където отсяда винаги от 60 години насам. Облечен е в кафяво сако, кафяв пуловер, спортен панталон; бялата му коса е вчесана по Тинтин-овски маниер и, с притворените си очи, с деликатните, но остри черти и лукаво изражение, той изглежда като Куентин Крисп[1], но снабден с дълбоко, мрачно ръмжене, вместо с показно фъфлене.
Той посочва към един апартамент срещу хотела, където Чърчил е живял през Втората световна война, докато Даунинг стрийт е била „бухана от нацистите“. Тълпите го приветствали откъм улицата. „Той разбираше от мащабен пиар.“
За момент споменът му напомня за огромното количество история, което Видал е преживял с изключителна интимност: той е бил приятел с Кенеди, участвал е във войната. Баща му Джийн, олимпийски десетобоец и учител по аеронавтика, е основал TransWorldAirlines и е имал връзка с Амелия Иърхарт[2]. (Видал е приземил за пръв път самолет когато е бил на 10-годишна възраст). Той е бил сценарист за MGM в годините на изчезването на студийната система, играл си е на политик, написал е 24 романа и е считан за един от най-големите световни есеисти.
Той е пресякъл всяка възможна граница, казвам аз. „Съборил много бариери“, поправя ме той.
Миналата година, както е известно, той смени поддръжката си от Хилари Клинтън за Барак Обама по време на номинацията за кандидат-президент от Демократическата партия. Сега вече не крие, че съжалява за това. Как се справя Обама? „Ужасно. Аз имах надежда. Той е най-интелигентният човек, който сме имали на този пост от много време насам. Но той е неопитен. Не притежава ни най-малка способност да се оправя във военните въпроси. Държи се така, сякаш Афганистан е магическият талисман: решете него и ще решите проблема с тероризма.“
Америка трябва да напусне Афганистан, казва той. „Ние пропаднахме във всеки друг аспект от нашия опит да завоюваме Близкия Изток или каквото щете да го наречете.“ „Войната срещу терора беше измислена“, казва Видал. „Цялото нещо беше пиар, реклама, също като ,оръжията за масово унищожение‘. Това съсипа авиационния бизнес, който баща ми основа в 1930 г. Той сигурно щеше да си пререже вените. Когато летите днес, вие сте едновременно уплашен и отегчен до смърт – една възможно най-неприятна комбинация.“
Гласът му се усилва. „Едно от нещата, които съм мразил през целия си живот, са ЛЪЖЦИТЕ [той произнася думата настръхнал от гняв]. Не изисквам чест, тя също може да бъде лъжа. Не твърдя, че е имало златен век, но поне имаше време на някаква интелигентност. Ние имахме куче-пазач, медиите.“ Медиите са прекалено сервилни? „Единственото, с което се занимават, е да ни подготвят за Иранска война.“ Той е запазил известен оптимизъм относно Обама „защото той не лъже. Ние знаем, че глупакът от Аризона [както той нарича Джон Маккейн] е лъжец. Никога не узнахме реалната история за това как Маккейн е разбил самолета си [през 1967, близо до Ханой] и е бил взет в плен.“
Отначало Видал е станал привърженик на Обама, защото е израсъл в „чернокож град“ (има пред вид Вашингтон) и защото е бил впечатлен от интелигентността му. „Но той вярва на генералите. Даже Буш знаеше, че начинът да се спечели един генерал е да му се даде още една звезда. Обама вярва, че републиканската партия е партия, докато всъщност това е една умонагласа, като Хитлерюгенд. Една умонагласа, основаваща се на омраза – религиозна омраза, расова омраза. Когато вие чужденците чуете думата „консерватор“, вие си мислите за приветливи стари мъже, които ходят на лов за лисици. Те не са такива, те са фашисти.“
Друга значителна грешка на Обама е била здравната реформа. „Той я пре…а. Не знам как, защото страната я искаше. Никога няма да я видим наистина.“ Що се отнася до по-широката му визия. „Може би той няма такава, с което не искам да кажа, че е мошеник. Той обича да цитира Линкълн. Има един велик цитат на Линкълн от писмо, което той е написал до един от генералите си на Юг, след Гражданската война. ,Аз съм президент на Съединените Щати. Аз притежавам пълна власт и никога не забравям това, защото ще я упражня.‘ Това е нещото, от което Обама се нуждае – малко от хладната решителност на Линкълн.“ Срещал ли се е с Обама? „Не“, казва той тихо. „Достатъчно време съм прекарал с президенти.“ Видал повдига пръсти, за да наподоби револвер и промърморва: „Бум, бум.“ Той намеква за възможността Обама да бъде убит. „Просто някой мистериозен самотен стрелец, дебнещ в сенките на столицата“, казва той със сух, замислен глас.
Сега Видал вярва, както е смятал отначало, че Клинтън би била по-добрият президент. „Хилари знае повече за света и за това какво да прави с генералите. Историята доказва, че когато се намесят момичетата, те са много добри.“ Републиканците ще спечелят следващите избори, смята Видал; но за него няма особена разлика между партиите. „Спомняте ли си държавния преврат през 2000 г., когато Върховният съд фалшифицира селекцията, не избора, на най-тъпия мъж в цялата страна, господин Буш.“
Видал казва натъртено, че желае да не би се върнал никога в САЩ, да живее в Холивуд, от скалистия си дом в Равело, Италия, през 2000 г. Неговият партньор в продължение на 53 години, Хауърд Остън, който почина през 2003 г., е събрал колекция от снимки из целия живот на Видал, които ще бъдат публикувани в книга тази есен, Гор Видал: фотографии в сиянието на историята (едно странно тромаво заглавие). Корицата показва колко красив млад човек е бил Видал, макар че погледът му е също толкова ястребов, колкото и днес.
Той гледа презрително на президентите. „Единственият, когото познавах добре, беше Кенеди, но той не ме впечатли като добър президент. Това е все едно да ме питате „Какво мисля за брат си?“ Сложно е. Познавах го през целия си живот и го харесвах до края, но той провали шансовете си с кризите в Залива на свинете и Суец, и понеже всички искаха толкова много да изберат Боби, след като Джак си беше отишъл, те започнаха да разправят лъжи за него – че той е бил най-великия Крал на Камелот.“
Днес религиозната мания е инфектирала политическото кръвообращение и Америка е станала разрушително изолационистка, казва той. „Попитайте някой американец какво знае за Швеция и той ще ви отговори ,Те живеят добре, но всички са алкохолици‘. А всъщност ние бихме могли многократно да се възползваме от скандинавската система.“ Вместо това Америка няма „интелектуална класа“ и „загнива с погребална бързина. Много скоро ние ще имаме военна диктатура, на основание, че иначе никой не би могъл да удържи нещата на мястото им. Обама би направил по-добре, ако се съсредоточи върху образоването на американския народ. Неговият проблем е, че той е прекалено образован. Той не осъзнава колко замъглена и невежа е аудиторията му. Бенжамин Франклин беше казал, че системата ще пропадне поради корупцията на хората и именно това се случи при Буш.“
Видал прибавя заплашително: „Никога не правете грешката при хора като мен да мислите, че ние търсим герои. Няма такива – и ако ги имаше, те незабавно биха били убити. Никога не се изненадвам от грозно поведение. Аз го очаквам.“
Макар и израсъл в охолство, детството на Видал не е било щастливо. За майка си, актриса и светска дама, той казва: „Дайте й чаша водка и тя беше толкова кротка, колкото е възможно. Израстването е трудна работа когато единствената личност, която мразите, е майка ви. Чувствах се хванат в капан. Обичах дядо и баба си, а баща ми беше светец.“ Множеството по-късни бракове на родителите му са го довели до там, че даже и до днес той не се е срещал с всичките си доведени братя и сестри.
Написал е първия си роман, Williwaw, на 19. През 1948 е поставен от медиите в черния списък, след като написва The City and the Pillar, един от най-ранните романи, които описват в подробности хомосексуалното желание. „Сигурно ще се удивите, но той все още се продава много добре“, казва Видал. Инциалите „Дж. Т.“, на които е посветен романът, принадлежат на Джеймс „Джими“ Тръмбл, първата любов на Видал и, както той е казал веднъж, любовта на живота му. „Това беше леко преувеличение. Казах го, защото не е имало никаква друга. В новата книга има чудни негови снимки от училищните ни години. Той беше голям атлет.“ Гласът му се смекчава и за момент той изглежда емоционален. „И двамата бяхме изоставени в пансиона в Сейнт Олбан. Той беше убит в битката за Иво Джима (през 1945) поради лошо разузнаване.“
Видал казва, че смъртта на Тръмбл не го е засегнала. „Не, защото и самият аз бях заплашен от смърт. Един мъртъв човек не може да тъгува за друг мъртъв човек.“ Била ли е любовта важна за него? „Не правете грешката, която правят идиотите-учители, смятайки, че връзките на хомосексуалните мъже са като хетеросексуалните. Те не са.“ Той „не желае да коментира“ относно това в какво се състои различието.
През 1956 е ангажиран от MGM, сътрудничи при сценария на Бен Хур и продължава да пише романи, най-известният от които е Myra Breckenridge, където става дума за транссексуална личност. Но всъщност неговите сатири, есета и спомени – Live From Golgotha, Palimpsest и най-новата, Point to Point Navigation – са нещата, които ни дават най-ясна представа за този бодлив и съпротивяващ се човек, чиято оригиналност произлиза просто и естествено от факта, че неговите лоялности са преднамерено неустойчиви, както и от продължаващата му любов към Американската република, съчетана с яростната мъка от това, че този идеал е бил така корумпиран.
Видал стана съчувстваш кореспондент на Тимъти Маквей, който взриви сградата Алферд П. Мура в Оклахома Сити през 1995 г. убивайки 168 души. Огромните загуби на човешки животи, всъщност масовото убийство, извършено от Маквей, остават неспоменати от Видал. „Той беше истински патриот, човек на Конституцията“, твърди Видал. „А аз бях разкъсан, дядо ми беше накарал Оклахома да се присъедини към съюза.“ Маквей твърдеше, че е извършил това като акт на протест срещу едно тиранично правителство. Писателят Едмънд Уайт е взел тази кореспонденция като основа за една пиеса, Terre Haute (името на затвора, в който беше държан Маквей преди да бъде екзекутиран през 2001 г.), представяйки си една среща между терориста и Видал, наситена с желание.
„Той е мръсен, низък писател“, казва Видал за Уайт. „Харесва му да напада хората, които са по-добри от него – което означава, че има широко поле за действие.“ Дали е искал да се срещне с Маквей? „Аз не съм в бизнеса по срещи с хора“, казва Видал. „Тази пиеса представя нещата така, сякаш съм лудо влюбен в Маквей. Прегледах писанието [на Уайт]; всичко, за което той пише е какво е да си педал и как това било най-великото нещо на света. Той мисли, че аз съм още една кралица, а аз не съм. Интересуват ме повече Конституцията и Маквей, отколкото любовното желание, което той е видял. Това беше един вулгарен педализъм.“
Видал казва, че ненавижда етикетите и че вярва в хомосексуални актове, а не в хомосексуални хора. Той твърди, че връзката му с Остън е била платоническа (макар че те са се запознали в една легендарна баня в Ню Йорк). Веднъж той беше цитиран да казва, че е имал секс с 1000 мъже преди да стане на 25. Трябва да е било малко странно за Остън, спътника в живота на Видал, да избира онези снимки на Тръмбл – неговата първа, може би единствена, любов.
Гласът на Видал става презрителен и пресилен. „Хората питат [за него и Остън]: ,Как изкарахте заедно толкова дълго време?‘ Единственото правило беше: никакъв секс. Те не могат да повярват това. Именно тогава разбрах, че си имам работа с прекалено тъпа публика. Те не могат да направят разлика между ,Слънцето изгрява на изток‘ и ,Слънцето е направено из ток‘. Бил ли е сексът важен за него. „Трябва да е бил, да.“
Той е ерген сега. „Не ме интересуват партньорствата“, казва той презрително. „Дори не знам какво означава това.“ Не би могъл „да се интересува по-малко“ от хомосексуалния брак. „Интересува ли се някой от това какво мислят американците? Те са най-зле образованите хора в Първия свят. Те нямат никакви мисли, имат само емоционални реакции, които добрите специалисти по рекламата знаят как да предизвикат.“ Вие бихте могли да бъдете първият гей-президент, казвам аз. „Не. Тогава бих се оженил и бих имал девет деца“, отговаря той бързо и сериозно. „Не вярвам в такива изключения.“
Нарушената подвижност не го безпокои – „извисил се е като чудо“ на сцената в Националния – и не мисли особено много за смъртта. „Човек или приема това, или е толкова тъп, че не може да го схване.“ В добро здраве ли е? „Не, разбира се, че не. Аз съм диабетик. Това е странно. Никога не съм бил дебел и не обичам сладки неща, към които повечето американци са пристрастени.“
У него има следа от прикрита амбиция. „Бих искал да бях станал президент, но никога не съм имал парите за това. Бях приятел на трона. Единственият път, в който завиждах на Джак беше, когато Джо [Кенеди, бащата на ДжФК] му купуваше сенатското кресло, а след това и президентството. Ето тук една история, която никога не съм разказвал. През 1960, след като беше похарчил толкова много пари за президентската кампания, Джо взе всичките девет деца в Палм Бийч, за да им даде лекция. Беше наистина ядосан. Той каза: ,Всичко, което четете за богатството на Кенеди, е невярно. То не съществува. Похарчихме толкова пари, за да изберат Джак, а никой от вас не живее според мярката си.‘ Всичките седяха там, засрамени. Джак си подсвиркваше. Понякога се почукваше по зъбите – а това бяха големи зъби – като ксилофон. Джо се обърна към Джак и каза: ,Господин президент, какво е решението?‘ А Джак каза: ,Решението е просто. Всички трябва да работите повече‘.“ Видал избухва в смях.
Животът в Холивуд се е оказал по-малко развлекателен. „Ако там има някакъв социален вихър, то можете да бъдете сигурни, че аз няма да бъда част от него.“ Той имитира великолепно Катрин Хепбърн, оплакваща се от това, че трябва да играе ролята на матриарха във Внезапно миналото лято, написана от него. „Мразя този сценарий“, припомня си той думите на Хепбърн. „Аз съм твърде здрав човек, за да се познавам с такива хора.“ Видал изсумтява. „Тя имаше Паркинсон. Трепереше като листо на вятъра.“
Питам го какво иска да прави в скоро време. „Обичайният ми отговор на ,С какво се гордеете най-много?‘ е ,моите романи‘, но всъщност аз се гордея най-много с това, че никога не съм убил никого, а едва ли можете да си представите колко ми се е искало.“
Това не е въпроса ми, казвам аз. „Ами, като се има пред вид, че най-много се гордея от това, че не съм убил никого, то може би събирам яд на някого.“ Перфектен завършек: и двамата се смеем.
Щастлив ли е? „Що за въпрос?“, въздъхва той и се усмихва пакостливо. „Ще отговоря с един цитат от Есхил: ,Не наричайте никого щастлив, докато не е умрял‘.“
–––––
*Тим Тийман е британски журналист, сътрудник на лондонския Times.
[1] Куентин Крисп (1908–1999): Английски писател и ексцентрик, една от иконите на хомосексуализма през 1970-те години. (Бел. пр.)
[2] Американска жена-пилот, първата жена, прелетяла над Атлантика. (Бел. пр.)
