The New York Times
By MATTHEW BRUNWASSER
Тишината по улиците на българската столица тази седмица говори много за дълбоката раздвоеност на тази нация към демокрацията.
Макар че вторник бе 20-ата годишнина от свалянето на комунистическия лидер на България Тодор Живков и началото на демократичните промени тук, денят премина без чествания, докато в Германия почистваха след празненствата по случай 20-ата годишнина от падането на Берлинската стена.
За да обяснят амнезията на българите към комунистическото им минало и апатията им към демократичното им настояще, български коментатори използват библейска метафора – подобно на израилтяните, българите ще трябва да скитат из пустинята в продължение на 40 години, за да се пречистят от греховете на комунизма.
„Изминаха двадесет години и още сме насред пустинята. И ще чакаме още 20 години“, каза 56-годишният поет и бивш антикомунистически опозиционен лидер Едвин Сугарев.
България е единствената страна членка на бившия Варшавски договор, която няма институт на националната памет за внимателен преглед на историческите подробности на комунистическото минало, през което според историците хиляди души са били хвърлени в затвора и убити. Сугарев е един от малкото обществени дейци в България, който говори за нуждата от морална оценка на комунизма.
„Чисто формално всичко в България изглежда чудесно – пазарната икономика, човешките права, свободата на словото, многопартийната политическа система, членството в ЕС и НАТО. Това обаче е само параван. Зад него няма нищо“, каза Сугарев.
„Хората си получиха свободата, но не знаят какво да я правят, защото им е по-удобно някой да им казва какво да правят, къде да ходят и кое е правилно и погрешно“, добави той.
България си спечели репутация на най-послушен съветски съюзник. Живков каза през 1973 г., че България и Съветският съюз „ще действат като едно тяло, дишащо с общи бели дробове и захранвано от единна кръвоносна система“.
Въпреки политическите и военните си постижения, България продължава да е най-бедната страна в ЕС със средна месечна заплата от 300 евро, или 450 долара. Страната също така страда от огромен проблем с имиджа си в Европа и годините критики от Европейската комисия за неуспеха й в борбата с корупцията и организираната престъпност.
Страната стана първата в ЕС, чиито европейски фондове бяха блокирани. Това стана през октомври 2008 г. заради корупция и слаба администрация. Според организацията за борба с корупцията Трансперънси интернешънъл, България заедно с Румъния е най-корумпираната страна в ЕС.
По повечето показатели България се оказва най-недоволна от демокрацията и най-носталгична по комунизма от всички членки на бившия Варшавски договор, следвана отблизо от Унгария, сочат данни на Проекта Пю за общи нагласи, който неотдавна анкетира източноевропейците с въпроси, зададени им през 1991 г.
На въпрос за демокрацията 76 процента от българите заявяват, че са недоволни от нея. На въпрос дали пазарната икономика е подобрила благосъстоянието на хората, само 37 процента от българите отговарят утвърдително. А на въпрос за отказа от държавния контрол над икономиката 54 процента от българите го одобряват, спрямо 46 процента от унгарците.
Влиянието на Русия над България се приема като нещо добро от 45 процента от българите – горе-долу колкото в Украйна. Само 11 процента от българите са съгласни, че обикновените хора са спечелили от промените през 1989 г. А на въпрос дали държавата се управлява в полза на всички, 16 процента от българите отговарят положително, спрямо 55 процента през 1991 г.
„Създадохме демократични институции, но ни липсва демократично-политическата култура да ги направим ефективни“, каза Петър-Емил Митев, социолог от софийския Институт „Иван Хаджийски“ за социални ценности и структури.
Според Митев рухването на старата политическа и икономическа система не е означавало, че е дошъл краят на старите ценности на колективизма. „Сега навлизаме в нова система на основани на индивида ценности и човешки права и т.н. Тази нова ценностна система не може да се създаде изведнъж“, каза той.
Очертанията на новите, основани на пазара ценности все още са неясни, каза Митев, давайки за пример продажбата на гласове, за която имаше многобройни сигнали на последните избори.
„Трябваха ни 20 години да се отървем от представата, че хората са безпомощни и държавата трябва да прави всичко“, каза преподавателят по политология в Нов български университет Евгений Дайнов. Надеждата за българската демокрация е роденото след 1989 г. поколение, каза Дайнов. „Те са напълно различни, дори спрямо родените през 1985 г. За тях 1989 г. е отдавна, като времето на динозаврите“, каза той.
„Те са първото постигащо успехи поколение, което съм виждал. Първото, което не се крие зад митове на безпомощност. Сегашните 20-годишни приличат почти изцяло на връстниците си на Запад, което и беше целта. Не знам откъде са го научили. Може би от американските филми, със сигурност не и от родителите им, които са безпомощни. Отнякъде са придобили представата, че постигането на целите е нещо хубаво“, добави той.
Това младо поколение е най-критично към комунизма и най-положително настроено към прехода, каза социологът Митев. Обаче родителите на децата от младото поколение казват, че те са израснали в слободия, а не в свобода.
Едно от нововъзникналите при прехода понятия е „далавера“ – печелене на лесни пари по непочтен начин. По-възрастните хора имат отрицателно отношение към далаверата, защото парите трябва да се печелят с труд, но младите, които се чувстват съвсем комфортно в пазарната икономика, я възприемат положително.
„Забогатяването по нечестен път стана част от българския преход и младото поколение се примири с този факт. Това е значима част от травмата на прехода“, каза Митев.
На дискусия в Софийския университет по повод 20-ата годишнина от падането на Берлинската стена трима студенти от публиката, родени през ноември 1989 г., бяха избрани за представители на България в Европейския парламент днес на среща с още 89 европейци, родени в същия месец.
„Не съм чула нищо добро за онова време. Дори човек да е имал пари, не е имало нищо за купуване. Портокали е имало само по Коледа. Ако някой е носел дънки, е бил абсолютна атракция“, каза 20-годишната студентка по право Силвия Василева, родена на 10 ноември.
Двайсетгодишната студентка по английска филология от Софийския университет Вяра Панчева каза, че не е сигурна дали комунизмът е бил добро или лошо нещо.
Българите все още са на крайно противоположни мнения за комунизма, така че не е възможно да има масови чествания на 10 ноември, защото това е твърде деликатна тема, каза тя.
„Като идея мисля, че комунизмът е нещо добро. На практика обаче е абсолютно неприложим. Лично аз мисля, че демокрацията е за предпочитане“, каза Панчева.
Гафът на прехода: Вместо в пералня – в чистилище
Опитът на мафията да се легализира чрез ЕС бе стратегическата й грешка
Светослав Терзиев
Сега
Хората не разбират прехода, защото не се виждат в ролята на неговите герои. Представете си, че на четири очи ви връчат торба крадени пари. Можете да харчите от тях, но с условието да ги узаконите на светло и после да ги върнете пак на тъмно. Какво ще правите?
Първо, ще си съчините легенда, за да имате какво да казвате, като ви видят внезапно забогатели: например, рязали сте подводница в Малта, взели сте кредит от западна банка, която помни фирмата на прадядо ви, изтеглили сте жилищния си влог от ДСК, за да учредите своя банка, намерили сте две пишещи машини в едно мазе и сте основали медийна група и пр.
Не е важно да ви вярват. Важното е да започнете изпирането на внезапно сполетялата ви криминална сума. По-нататък тя сама ще генерира чисти пари. Така беше в началото.
20-годишнината на българския преход стана повод за неговото разглеждане от какви ли не аспекти, но един от най-важните бе изпуснат – на прехода като пералня.
Криминалният генезис на новия елит
изискваше преди всичко да се легализира. Богат е само онзи, когото обществото признава и закриля. С торбата пари на рамо няма да се чувствате спокойни, докато не се уверите, че можете да я оставите без риск да я загубите. Както и да не загубите свободата си, ако ви потърсят сметка откъде е.
След прането с подръчни материали в началото на прехода можеше да се проследят няколко етапа на модернизация. Пари се крадяха и перяха чрез офшорки и смесени дружества, чрез кухи банки, чрез изкуствена хиперинфлация и деноминация на лева, чрез работническо-мениджърски дружества, чрез приватизация за 1 лев, чрез заменки и пр. Това бяха техническите средства.
Препаратите също бяха разнообразни – от лозунгите за борба с тоталитарното наследство до пропагандата, че се създава пазарна икономика и демокрация.
Ароматизатори се прилагаха чрез многобройните цветови гами на партиите, а за остатъчните миризми се грижеше съдебната система, която държеше на простора да съхнат стотици хиляди и милиони криминални дела, докато им дойде времето за амнистия по давност.
Всички домашни методи обаче докарваха прането до мръсно бяло. Обществото не вярваше в чистотата на своя елит и правеше наивни опити да го смени чрез избори. Затова нито едно правителство не спечели втори мандат. Но и
нито едни избори не промениха криминалния образ на елита.
Технолозите на прането отрано схванаха, че българинът се увлича по чуждо. При социализма въздишаше по западното. Трябваше да бъде убеден, че преходът става по западен образец, и още по-добре – по американски.
През 1990 г. му бе пробутан Планът Ран-Ът (на Ричард Ран и Роналд Ът) за преход към пазарна икономика. Той прикриваше началното разграбване на националното богатство. Тъй като престъплението бе прекалено видимо, се добавяше твърдението, че първоначалното натрупване на капитали навсякъде е ставало без обяснения за първия милион – включително и в САЩ.
Централизираното изграждане на организираната престъпност, чиято задача бе да поддържа ред в новия криминален елит и да го пази от обществото, се сравняваше за оправдание с организираната престъпност в Чикаго през 30-те години.
Влизането в НАТО през 2004 г. трябваше да изиграе ролята на американска пералня, защото членството в алианса означаваше, че САЩ признават наличието на демокрация по западен образец в България.
Отвъдокеанските стандарти в прането обаче се оказаха нетрайни, защото само три години по-късно президентът Джордж Буш гостува на тогавашния премиер Сергей Станишев и го сравни с героя от рекламите на американските перилни препарати \"Мистър Клийн\" (известен у нас с европейския си еквивалент \"Мистър Пропър\").
Колко му отиваше на Станишев определението \"Г-н Чистота\" пролича от мръсотията, която потече от архивите на неговото правителство след падането му от власт.
Още в зората на прехода по-будни чистници съобразиха, че не Америка, а Европа би могла да докара елита до блясък пред българското общество, и провъзгласиха технологията \"Път към Европа\".
Всички партии, които претендираха за власт, се постараха да получат признание като членове на едно или друго европейско политическо семейство. Няколко десни партии се записаха в Европейската народна партия, БСП се промъкна в Партията на европейските социалисти, ДПС и НДСВ се присламчиха към алианса на либералите, а накрая и РЗС се сроди с консерваторите.
Даже националистите от \"Атака\" се заразиха от интернационализъм и се сдушиха със сродни европейски партии.
Европейското предпране на държавата
стана чрез влизането й през 1992 г. в Съвета на Европа, който дава сертификат за базовите стандарти на демокрацията. В тази твърде голяма обществена пералня влязоха почти всички европейски държави, включително и повечето бивши съветски републики, което означаваше сравнително скромна хигиена.
Истинската цел бе Европейският съюз. За българската мафия той изглеждаше като елитна пералня, където окончателно да се легитимира като порядъчен елит съгласно високите европейски стандарти.
Членството в ЕС трябваше да означава поне три неща по критериите от Копенхаген (1993 г.): България е правова държава с върховенство на закона; страната има пазарна икономика; българският бизнес може да издържи на (честна) конкуренция в ЕС.
И трите критерия силно се разминаваха с действителността. Мафията бе блокирала съдебната система, за да стои над законите; пазарът бе поделен сред нейните монополни структури; конкуренцията в най-апетитните сектори се свеждаше до силови и корупционни практики.
ЕС направи компромис и прие България през 2007 г. Настана тържествуване – главно отгоре, защото отдолу обикновените хора не виждаха пряка и бърза полза.
Криминалната върхушка се чувстваше най-сетне легализирана и дори възнаградена с европейски фондове. В опиянението си тя не забеляза главното – че влиза не в пералня, а в чистилище. Компромисът бе съчетан с перманентен механизъм за контрол, чиито зъбни колела я захапаха полека и започнаха бавно, но упорито да я придърпват на светло.
Наистина контролният механизъм не успя да изпълни функциите си за три години, както се очакваше в началото. Но факт е, че най-тежкият досега удар по българската мафия дойде тъкмо от Брюксел. Чрез критиките му срещу организираната престъпност и \"високата\" корупция
лъсна колко нелегитимна е българската върхушка.
Съдебната система бе поставена под натиск да заработи. Обществото получи надежда, че има избавление от похитителите на прехода. Вярно е, че почти всички виновници още са на свобода, но също така е вярно, че се засилва очакването за възмездие поне срещу част от тях.
Напредъкът не е голям, не е достатъчен, но поне го има. Стратегическата грешка на мафията – да сбърка пералнята с чистилище – се оказа исторически шанс за България.