Автор: Едвин Сугарев
Спря re:tv. България остана без дясна телевизия. Ще допълня: България остана без нормална телевизия. Остана си с чалгата, воайорските шоута и телевизионните ченгета. С вездесъщата простащина, която вече ни залива отвсякъде и се превръща в сърцевина на обществото ни.
Голяма работа, ще кажете. Спряла някаква си телевизия… Само че спирането на re:tv е наистина проблем. И е проблем дори не толкова за собствениците и журналистите, които работеха там – колкото е граждански проблем – е симптом на придобитата гражданска недостатъчност, която ни сполетя по време на изродения преход към демокрация.
Защото re:tv не беше просто поредната кабеларка, готова да направи всичко, за да се докопа до рекламния пазар. Не беше угодническа телевизия – ако трябва да се изразя по-точно. Занимаваше се с това, което наистина се случва, а не с неговата подмяна.
Беше новинарска телевизия, която информира за реалните събития и проблеми, вместо да ви замазва очите с пикантни скандали, черни хорники или сълзливи социални “репортажи”. Без тенденциозност и без пристрастия, но и без табута и свещени крави. Беше канал, на който можете да превключите без опасност срещу вас да цъфне някой шебек или някоя тъпоумна миска. Можеше да присъствате на реални дебати – и да разберете наистина защо се случват нещата – вместо някой всезнайко от рода на Бареков или Милен Цветков нагло да ви натяква неоспоримите си истини. Можете ли да посочите друга такава телевизия? Аз не мога.
В този смисъл спирането на re:tv е и проблем на вечно неслучващото се гражданско общество в България. Би трябвало да потърсим отговор на въпроса защо единствената нормална телевизия в страната не можа да оцелее – и дали наистина българите предпочитат да гледат примерно Азис и Венета Райкова – и умират от скука пред предаванията на Иван Бедров. И дали наистина впечатляващото видиотяване на нацията ни, култивирано чрез синия екран, не е част от стратегиите на прехода. Не този към демокрация – какъвто не се случи и никога не се е имал предвид – но този за трансформацията на политическата власт в икономическа – и на старата комунистическа парткокрация и нейните родови кланове в съвременна олигархия.
Някой трябваше да менажира този процес, да го направи приемлив или поне допустим за масовото съзнание. И това беше стратегическа задача за кукловодите на прехода – не по-малко важна от първоначалното натрупване на капитали, култивирането на мафиотски групировки и дискредитацията на демократичните структури. Някой трябваше непрекъснато да внушава, че всички са маскари, че моралните ценнисти са глупост и отживелица, че животът е цирк и скандал – и че успява не можещият и знаещият, а наглият и силният.
Това беше ролята, отредена на медиите – първо на вестникарската журналистика Блъсков тип, а сетне и на нароилите се електронни медии. Те култивираха чалга-културата – която не е само и просто обществен или естетически феномен. Тя е превантивна мярка срещу създаването на гражданското общество – и необходимото условие за съществуването на корпоративната, мафиотизирана държава, скрита зад декоративното демократично лустро.
Важно беше да се живее ден за ден, важно беше да се смята, че политическото е просто мюзевирджилък и маскарлък – и че който мисли за общото благо, е изкопаемо, лузър, непоправим балък. Важно беше събитията да се четат през кода на дълга, нерекъсната верига от скандали, при което всеки скандал захлупва другия, а обществото деградира до публика, която се дзвери на ставащото, псува и дюдюка отстрани – като на нещо, което не я засяга. Важно беше – защото когато няма хляб, трябва поне да има зрелища. И защото подобно отношение към общия наш живот култивира обществената амнезия, която позволява отново и отново да се гласува все по същия инфантилен начин – за тези, които вече са доказали възможностите си, докарвайки България до национална катастрофа – или за докарани от тях подставени “спасители” на нацията.
Това бе и целта на медийния монопол, наложен някак неусетно – но вече присъстващ като неоспорима реалност: монопола на простащината, необходимият климат, гарантиращ съществуването на удобната за олигархията псевдо-държава. И при този монопол става дума не за нещо друго, а за нова цензура – действаща по принципа на икономическата принуда.
Да, истина е – тази нова цензура няма институционални измерения. Всеки може да говори каквото си иска – и да показва каквото си иска. Стига да има къде да го прави. Може – но това можене на практика вече е ограничено само в някакви маргинални интернет пространства и издъхващи малотиражни издания – не може да се прави например в една телевизия – там истината такава, каквато е, просто не може да бъде казана, или поне не може да бъде говорена последователно и систематично.
И не може, защото системата е разработила перфиден, но безукорно действащ механизъм за изхвърляне на “различните” и непокорни медии. Телевизията е скъпа медия – трябват милиони предварителни инвестиции, за да стартира една телевизия, трябват и милиони, за да се подържа нейното излъчване. Възможният източник за въпросните милиони е един единствен – рекламният пазар. И именно върху него в България е наложен наистина впечатляващ монопол – от страна на бивши кадрови ченгета от ДС – като Красимир Гергов например. Тъкмо от такива фигури зависи кой каква реклама ще получи – и ги получават, естествено, медиите, притежавани от големи инвеститори като Болкан Нюз Корпорейшън, на които той е главен консултант и делови партньор.
Освен това: реклами се дават при наличието на определен рейтинг на съответната телевизия, изчисляван в зависимост от зрителския интерес. Кой определя този рейтинг? Основно двама човека – на базата на социологически допитвания: Андрей Райчев и Кънчо Стойчев. Как го определят? Ами както си искат. Резултатите от едно допитване за това кой какво гледа са и относителни, и лесно манипулируеми, и непроверими.
Да не говорим и за още един аспект, свързан с оцеляването на една телевизия – за да има реклами, трябва да има кой да поиска да ти ги даде. Тъй като в България бизнесът продължава да зависи от държавата и “своите хора” в управлението, големите рекламодатели естествено нямат интерес да дават реклами в медия, която е критично настроена спрямо управляващите – каквато де факто беше re:tv по времето на тройната коалиция. И именно затова тя не беше допусната до рекламния пазар – беше целенасочено и систематично задушавана. Нейните собственици – Светослав Божилов, Иван Кръстев и Иво Прокопиев, Които освен всичко друго имаха и много рядкото достойнство да не се намесват в нейната редакционна стратегия, губеха всеки месец по около 150 000 евро, за да я поддържат. Наляха един куп милиони и спряха – гражданската телевизия в България се оказа мисия невъзможна.
Дали не се отнася същото и за гражданското общество? Редно е да се замислим върху това. Да зарежем уюта с ракийката и салатката пред синия екран, да отнемем гласа на идиотите, които ни залъгват оттам – и наистина да направим нещо, за да не бъде така и за в бъдеще.
www.svobodata.com
ВМЕСТО ОРГОВОР – Телевизии за лично ползване
Новинарските канали в България са обречени още в зародиш, защото се създават за всичко друго, само не за да отразяват новини
Божидар Божков
Миналата седмица съвсем закономерно от ефира си отиде ре:тв. Създадена с толкова обещания и помпозност, тази „новинарска“ телевизия изчезна съвсем незабелязано, защото и малкото й зрители си бяха отишли далеч преди самата тя да затвори кепенците. Преди почти две години „Сега“ предрече тъжния край на това начинание (http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2869§ionid=24&id=0001403). За целия период на съществуването си медията така и не се наложи като канал, който зрителите да търсят, когато искат да научат подробности за някоя новина, защото обикновено тя вървеше след събитията. Единственият й силен период бе краткото време, в което сутрешният блок се водеше от Явор Дачков. От екрана на ре:тв и в момента тече един надпис, в който се изреждат какви ли не причини за закриването й: световната криза, липсата на реклами, свития пазар и разни други. Но истинската въобще не е посочена. А тя е, че собствениците на телевизиите за новини у нас никога не създават просто медии, които да информират, а непременно искат да правят нещо повече от това. В крайна сметка се ражда едно голямо нищо, което или си отива след време, като ре:тв, или крета там някъде из многото канали, ненужно на никого.
Още при старта й ре:тв бе вречена да е нещо като телевизия на десницата. Нейни основатели бяха банкерът Светослав Божилов, свързан както със СДС, така и с ГЕРБ, покрай собствеността си в СИБанк, и журналистът Асен Григоров, бивш говорител на сините. Само по себе си този факт вече бе показателен, че тази телевизия има някаква политическа, а не просто новинарска мисия. А и създателите й обясняваха, че тя ще изповядва християндемократическите ценности и ще има „силна гражданска позиция“ (цитатът е на Асен Григоров). С една дума, тази телевизия, наместо да информира, трябваше да агитира зрителя. ББТ пък е собственост на медийния холдинг на Ирена Кръстева и Делян Пеевски. Техните медии също са специализирани в агитациите – понякога в полза на ДПС и против ГЕРБ, друг път мощно и за двете. „Европа“ е собственост на Емил Стоянов – брат на президента Петър Стоянов и настоящ евродепутат от ГЕРБ, също фактор, силно обвързващ медията. Тази
крещяща политическа ангажираност
е първата и основна причина тези медии да отблъскват зрителя си.
Втората причина, поради която такава телевизия няма бъдеще в България, е, че създаването и функционирането й е скъпо занимание. Много по-скъпо, отколкото собствениците й могат да си представят. Една телевизия за новини трябва не просто да изчита това, което редакторите й са свалили от интернет и от сателитните канали и което зрителите и без друго знаят. Тя трябва да има водещи, които да са ярки лица, а не просто говорители, които дори и не могат да четат правилно. Трябва да има репортери на всяко място в страната и кореспонденти на няколко основни точки в света, готови да реагират мигновено. Ре:тв и останалите подобни канали у нас – „Европа“ и ББТ, нямат нищо от това. Те се опитват да заместят липсата на кадри в страната с някакви уговорки с кабеларки от провинцията, които евентуално да им препращат репортажи. Обикновено кабеларките им дават това, което вече са излъчили по своите канали (а и качеството му е на типично кабеларско ниво) и у зрителя остава усещането, че телевизията за новини е всъщност едно телевизионно кошче, където разни провинциални медии изхвърлят употребени сюжети.
С новините от света положението е още по-отчайващо. Изреждат се едни видеокадри, свалени от сателита, и то обикновено в някакъв кратък международен обзор. В крайна сметка кой ще седне да гледа такава телевизия, която не влага нищо авторско в новините и не е в състояние да ги показва веднага и пряко. Да вземем само един-единствен случай – трагедията на връх Бакаджик от 28 май. Истинският новинарски канал би прекъснал веднага своята програма, ако трябва и за няколко часа, и би излъчвал директно оттам. Нищо подобно не направи нито една от изброените уж новинарски телевизии. Те нямат не само хора, но и нужната релейна техника, за да осъществят подобно предаване. Оттам следва и третият проблем – коя фирма ще плаща да я рекламират в такава медия, след като знае, че даже когато има големи събития у нас или по света, тя не привлича зрители.
Четвъртата причина е в
самото разбиране за новина у нас
Каквото и да става по белия свят, българските новинарски канали едно си знаят, едно си показват. Емисиите им винаги следват някаква тяхна си доморасла логика: почват неизменно с парламента, а ако по случайност днес му е почивен ден, новината ще е за това какво ще се разисква там утре. Следва дежурната информация какво е казал премиерът, па ако ще да е казал и виц, след това е президентът, после няколко други политици за подправка, след това репортажите от кабеларките, после международната хроника от сателита и накрая водещият се разделя с усмивка. Пълна скука.
По ирония на съдбата закриването на ре:тв миналата седмица съвпадна с раздялата между Николай Бареков и Би Ти Ви. Общото между двете събития е не само в нескритите политически симпатии на телевизията и на Бареков, а в начина, по който двете случки бяха обяснени. Ре:тв се оправда с кризата, а Бареков – първо с грипа, а после с някакво дълго обмисляно решение и предложения за по-престижна работа в медиите на Ирена Кръстева и сина й. Та това е то проблемът и на новинарските ни медии – никога от тях не можеш да разбереш какво точно се е случило и се налага да търсиш други източници.