(Откъс от монографията на проф.Янко Янков-Вельовски „Легитимните основи на политическата власт в България“).
Опитите за намиране на отговор на този въпрос могат да отведат изследователя в дискусионната сфера на въпросите, свързани както с историческите източници и историческите паралели на тоталитаризма, така и с възможностите за тоталитарно прераждане на съвременните индустриални общества, както и с въпросите, свързани с феномена, наречен „демократически тоталитаризъм”.
Независимо от дискусиите в този аспект, заслужава внимание, че самият метод на съединяване на утопическите идеи и очаквания с господствуващите форми на религията и идеологията са толкова древни, колкото и нашата цивилизация – той може да бъде намерен и в древноегипетските есхатологически картини в „Книга на мъртвите”, и в римските версии на мита за „Златния век”, на който Октавиан-Август и неговите последователи са придавали класическата форма на „официална утопия”.
Всъщност, съвременните обществени структури, независимо от степента на техническия прогрес (а може би именно благодарение на него!), притежават удивителна пластичност и зависимост от историческото минало, и нерядко под новите цивилизационни слоеве се откриват намиращите се там напълно архаически и традиционни елементи на мисълта и социалната практика.
Така, през 1999 г. – десет години след падането през 1989 г. на Берлинската стена – редица факти недвусмислено показаха, че в принципно отношение нещата не са се променили с абсолютно нищо както на Изток от Стената, така и на Запад от нея (с изключение на некои умели модификации на самите принципи, които, вече преминали през един от вариантите на умелата посткомунистическата пропаганда, само са си сменили местата).
Така напр., още съвсем първата изява на Владимир Путин бе станала в нарушение на Конституцията, и по същество има абсолютно нелегитимен характер, но още тогава никой не поиска да забележи това, а и днес никой не го споменава.
Съгласно Руската Конституция пълномощията на Президента Борис Елцин изтичаха точно в полунощ на границата между 1999 г. и 2000 г., но само неколко минути преди това, без никакво притеснение, все още без официално да е встъпил в своите пълномощия, Владимир Путин произнесе Новогодишното обръщение към нацията в качеството си на държавен глава – каквото качество, строго юридически, той все още не е бил имал. Дреболия, но съвсем характерна за стила на управление както на СССР, така и на КГБ, така и на съвременната посткомунистическа Русия. После, само неколко часа по-късно, първата официална изява на новоизбрания Президент се вписа в общественото пространство като второ нарушение на Конституцията – в качеството си на Държавен глава Владимир Путин подписа Указа за имунитета на Борис Елцин.
През есента на 1999 г., точно в дните на десетгодишнината от падането на Берлинската стена, в Париж се събраха „флагманите на социалистическия напредък” – 140-те партии от Социалистическия Интернационал, за да потвърдят на своя ХХІ конгрес „историческата обреченост на капитализма”. Приетата за тази цел специална политическа декларация смайва с терминологията си, която сякаш е била взета в готов вид от добре познатите доклади на Брежнев, Хонекер, Чаушеску или Живков. Най-смайващото, обаче, е това, че сред подписалите този добре познат ни „Манифест” са и подписите на 11 от 15-те официални правителствени ръководители на държавите-членове на Европейския съюз.
А смайването достига своята връхна точка, когато човек прочете не само „научните” трудове на личностите, но и самите официални конкретни правителствени програми на тези 11 държави, и след прочитането им открие, че в един или друг словоред в тех се казва в една или друга степен същото, което ние – уж освободените от комунистическата власт граждани – бехме слушали в продължение на половин век. И реализацията на което, наречена „реален социализъм”, днес по странен начин ни изглежда като много по-близка до декларациите на сегашните западни правителства, отколкото сегашното ни положение.
Точно тези факти имат силата на онова идеологическо и политическо измерение, което е в състояние да накара тотално изнемощелия, но все още опитващ се да мисли българин, съвсем объркано да си зададе серия въпроси: „Къде, всъщност, сме тръгнали?”; „Къде иска да ни заведе българското Правителство, което толкова ентусиазирано се натиска за влизане в този Европейски Съюз?”; „По какво, всъщност, този Съюз се отличава от добре познатия ни Съюз за икономическа взаимопомощ (СИВ), каква е дълбоката политическа разлика между тези два съюзи?”.
Преди време често наричаният „Лудият” руски посткомунистически политически деец Владимир Жириновски, бидейки напълно легитимен член и представител в Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) шокиращо заяви, че Западът трябва да плати на Източна Европа щетите, които й е нанесъл в продължение на неколко десетилетия с това, че е „изобретил комунизма” и им го е „пробутал”, за да го изпробват върху чужди, а не върху собствените си, народи.
Отговорът на въпроса „Дали човекът Жириновски наистина е луд?” вероятно би могъл да бъде спорен, но той има значение само за една личностново ориентирана терапия; докато, обаче, при социално ориентираната терапия, т. е. в основата на политиката, само луд или малоумен човек би могъл да се опитва да оспорва и не би могъл да проумее, че фарсовата роля на политика Жириновски е прецизно планирана в лабораториите на КГБ, и че тя е елемент от глобалния сценарий за „камуфлажно офарсовяване” на посткомунистическата политическа сцена.
В този именно смисъл, логиката на казаното от Вл. Жириновски може да бъде проумяна, като бъдат проумяни цялостно всичките елементи на стратегията на КГБ, а тази логика гласи: „По-рано Западът ни пробута комунизма и за себе си остави бранения от Берлинската стена капитализъм; а сега Западът ни пробутва капитализма, а за себе си оставя бранения от Шенгенската стена комунизъм”.
