Европейската номенклатура силно напомня системата на привилегии в късния социализъм
„Метрополис“ на Фриц Ланг започва с епиграф: „Посредник между главата и ръцете трябва да бъде сърцето“. Великата антиутопия на немския киноекпресионизъм вещае град на бъдещето, в който на едното ниво – рая, живеят „господарите на живота,“ а на другото – индустриалния ад, функционират бачкаторите.
Днешният Брюксел с нещо навява антиутопията на Ланг. Без да драматизираме живота на бачкаторите: турци, мароканци, заирци. Той е усилен и все пак приличен за повечето от тях. Но нали експресионизмът обича контрастите и хиперболите.
Виж, господарите на живота, еврократите, градят тихомълком своя рай съвсем според прогнозите на Ланг. Сред анонимните стъкло-бетонни билдинги на европейската столица десетки хиляди чиновници и лобисти с еднообразни костюми, шлифери и очила посещават сродни ресторанти, пращат децата си в луксозни лицеи и пазаруват по „Рю Ньов“, когато нямат време да отскочат на шопинг с високоскоростния влак до Париж или Лондон.
В интерес на истината времето е кът и преминава в безкрайна шетня, кодиране и разкодиране на сигнатури от евродокументацията и прочее чиновнически усилия. За немалка част от тях и в непрестанна совалка между Страсбург и Брюксел.
Освен клиширан начин на живот еврокрацията налага и мисловното клише.
Единомислието е въздигнато в закон
Така се взимат всички решения на Еврокомисията. А прилагането на принципа на консенсуса към общност от цели 27 държави оставя малко място за волята и отваря безкраен терен за компромиси.
Различното мнение не се толерира, то пада жертва на болшинството. Ирландия просто бе принудена да прегласува референдума за одобряване на Лисабонския договор.
Преди дни Даниел Кон-Бендит, лидер на френските зелени, си позволи да посъветва швейцарците да прегласуват референдума, на който се възпротивиха срещу изграждането на минарета.
Причината? Не гласували „правилно“. Еврократът приема народния вот само тогава, когато той удовлетворява очакванията му.
Еврокрацията се отгражда от гражданството със стена от неразбираеми понятия и кодове. Малцина избиратели имат куража да навлязат в терминологичния гъсталак на еврожаргона, а дори и най-упоритите рано или късно потъват като в омагьосана гора, от която няма връщане назад.
Доброто владеене на термини като „потфолио“, „хиринги“ и „софтпауър“ е знак за принадлежност към привилегированата каста на единното европейско чиновничество.
Закономерно кастата търси да се обезпечи и финансово.
Отчуждението от тълпите винаги има материален израз
Еврокомисарят (наименованието извиква спомена за кожена тужурка, ботуши и ЧК) отстои на точно 19 900 евро месечно от средния европейски данъкоплатец.
Веднъж докопал се до длъжността, комисарят остава такъв завинаги. Достатъчно е да видим дългия списък на социалните му привилегии.
Еврокомисарите на изпроводяк от ЕК получиха армагани на обща стойност над 5 милиона евро като обезщетение за следващите три години. Защото, видите ли, за да опазят тайните на съюза, в „преходния“ период те не могат да работят каквото пожелаят.
Един вид трябва им обезщетение за нарушаване на трудови права. А също и като превенция срещу евентуален конфликт на интереси. Отделно в социалния пакет е предвидена възможността да се пенсионират като еврокомисари – сиреч с 10-12 хиляди евро месечно.
Според изчисленията на експерти последната Еврокомисия е струвала на данъкоплатците 75 милиона евро за четиригодишния си мандат.
Веднъж достигнала това ниво на лукс, еврокрацията естествено
търси начин да се самовъзпроизвежда
Аритметиката постепенно взима връх над политиката. „Главата“ и „ръцете“ отдавна не се нуждаят от „сърце“. Към днешна дата различно етикетираните европейски фракции – ЕНП, ПЕС, АЛДЕ, консерватори-реформисти, са готови да се съюзят с последните несъстоятелни политически отломки от Източна Европа за нуждите на собственото си оцеляване.
Европейската номенклатура силно напомня системата на привилегии в късния социализъм. Който принадлежи към кастата – печели. Същите са и знаците за принадлежност и лоялност – съгласие с „правилната“ линия и честа употребата на думичката „йес“.
Изглежда всяка международна общност рано или късно затъва в своя „социализъм“ – сигурен симптом за предстоящ исторически декаданс. Най-красноречиви в това отношение са архивите.
Ето какво казва Тодор Живков пред пленума на ЦК на БКП през 1963 г., на който се обсъжда бъдещото присъединяване на България към СССР:
„Закономерният процес на създаването на единно световно социалистическо стопанство неумолимо изисква най-тясното сближение и обединение на социалистическите държави и нации, той неизбежно води до образуването на единно семейство на народите на социалистическите страни в рамките на една държавна общност… Когато след години НРБ стане едно цяло със Съветския съюз, тя не ще загуби нищо от своя суверенитет и независимост, ще бъде във всяко отношение суверенен и равноправен член на общото семейство на съветските социалистически републики. Ние сме убедени, че партията и българският народ ще посрещнат с голяма радост и въодушевление по-нататъшното най-тясно сближение и свързване на НРБ със СССР (о, йес!), че перспективата за обединяване на НРБ със Съветския съюз в бъдеще ще предизвика в подавляващата част от българския народ небивало висок политически и трудов ентусиазъм“.
Сега заменете „СССР“ с „ЕС“ и „социалистическо стопанство“ с „пазарна икономика“ и „демокрация“ според случая, а вместо оплешивялото теме на Тато се помъчете да си представите днешните грижливо вчесани български евролюбци и някои прилики ще ви се сторят изумителни.
Aвтор: Галя Горанова /Сега/
