О, достолепни генерале, поведи ни…

Автор: Едвин Сугарев

Онзи ден вечерта срещнах на улицата едно симпатично изглеждащо старче, което моментално ме разпозна, за да ми зададе обичайните при подобни срещи въпроси – за грешките на СДС, за това как са ги излъгали, колко са разочаровани и прочее. За капак: защо Филип Димитров бил съсипал селското стопанство? Трябвало да остави ТКЗС-тата, както били направили в Полша.

Додето обяснявах, че първо Филип Димитров никакво селско стопанство не е съсипал, защото то си беше съсипано – и от самата колективизация, която прекъсна връзката на селяните със земята, и от последвалата я индустриализация, която обезлюди селата и напълни градвете с хора без корен; и че в Полша никакви ТКЗС-та не са запазвали, щото там беше запазена частната собственост върху земята, старчето ме тушира със следващия си въпрос: смятам ли, че Бойко Борисов ще оправи България?

Не, казах му – не смятам. Никога няма да забравя чистосърдечната, абсолютна изненада, с която той посрещна този отговор. Очите му се облещиха, ченето му увисна, даже почна да заеква – толкова беше смаян. „Ама как” – каза той – „как така не вярвате? Цял народ вярва, само вие не вярвате!”

Тази абсолютна, нетърпяща никакви възражения увереност, че Бойко Борисов е новият ни национален спасител, че всички вярват и – което е по-важното – трябва да вярват в това, е колкото комична, толкова и тягостна.

Комична е, защото просто няма как да не звучи комично една нова национална религия, избрала за свой месия фигура като Бойко Борисов – само си го представете с нимба и ще започнете да се смеете.

И тягостна, защото това не се случва за пръв път. Точно със същото безусловно, абсолютно преклонение беше посрещнат Симеон Сакскобургготски – и при неговото първо идване в България след десетилетията изгнанание – и когато заяви мераците си да ни „оправи” за осемстотин дни.

Може би това преклонение имаше някакво оправдание – все пак става дума за цар, а националната памет още съхранява възгласа, който нарежда царя редом с Бога: „За Бога, Царя и Отечеството!” Само че сега вече не става дума за царя, а за неговия бодигард. Но преклонението е същото.

Сигурно ще кажете, че преувеличавам, че разказаната от мен случка е просто хипербола. Хубаво, но днес пък ми изпратиха линк към една публикация, която звучи по същия хиперболичен начин. Ето я – и съдете сами:

Венета Бакалова посвети стихосбирка в знак на благодарност към ГЕРБ

В израз на дълбока благодарност към областната структура на политическа партия ГЕРБ – Русе поетесата д-р Венета Бакалова издаде стихосбирка сакрална лирика, наречена „Звезда от Витлеем”. Поводът за появата на поредната и книга е благополучно приключила офталмологична операция, върнала зрението на възрастната дама.

Операцията се случи благодарение финансовата подкрепа на ГЕРБ – Русе. Партията отдели средства и за появата на стихосбирката, която е пета поред в творчеството на магистъра по музика и доктор на филологическите науки. Стихосбирката е обединила 63 творби и двугласна детска песничка, разделени в 9 части. Нейна цел е приобщаване към християнската вяра на онези, които не са приели Христос за свой личен Спасител.

„Поетесата на Христовата вяра”, както я нарича теологът Филип Калинов, не забравя да се спре и на човешката същност с недостатъци и положителни черти.

Специално място в книгата е отделено на две стихотворения – едното е посветено на министър – председателя Бойко Борисов, а друго – „Човечност” – на народния представител от ГЕРБ в 19-и МИР – Русе Пламен Нунев. Така звучи част от стихотворението „Премиер, избран от народа”:

„О, достолепни Генерале, поведи ни!

Премъдри Господи Иисусе, благослови Ти Генерала и България!”

Най-лесно от всичко е да кажем: е, какво толкова, стихоплетци дал Господ, не е нужно да вземаме писанията им на сериозно. Проблемът е, че публикацията не е от някой блог или някое провинциално вестниче, а от партийния сайт на ГЕРБ в Русенска област.Всеки може да я прочете ето тук:

http://www.gerb.bg/bg/cityevents/

Та според мен, когато широките народни маси припознаят в лицето на някой генерал своя спасител и го въздигнат на пиедестал с почти религиозно преклонение, това е и смешно, и тъжно.

Но когато самата партия – и не дай боже, самият генерал – повярват в подобна месианистична мисия, тогава нещата не са тлкова прости. Тогава освен тъжно и смешно, може да стане и страшно.

http://www.svobodata.com/