БАРАБАНЧИКЪТ (Разказ)

Автор: Алекс  Болдин

Като стане въпрос за банички, просто губя контрол. Така да ги обичам тия вкусни тестени изделия, че понякога чак ги сънувам. Останало ми е още от едно време, когато братовчедката ми ни гостуваше. Идваше от София с някакъв опушен пътнически влак. Майка ми ни изкъпваше заедно в едно старо цинково корито и ни пускаше да си играем. Бяхме деца. Тя обаче бе по-голямата и това понякога се отразяваше на самочувствието ми. Ядях женския пердах с повод и без повод. Повечето беше с повод, защото и бях измислил един кофти прякор, какъвто никога не се прикачва на дама. А тя си беше дама, макар и на осем години, стройна, с руса коса и едни сини очи като мъниста.

Спомням си и зимите с големите снегове. Сутрин, в мъгливата януарска утрин, моята братовчедка ме хващаше за ръка, с другата стискаше дребните стотинки които майка ми и бе дала и ме повеждаше по затрупания със сняг площад “Ботев” към близката баничарница. Тя се намираше на другия край на площада, досами джамията. От нея по целия площад се разнасяше апетитната миризма на току що опечени триъгълни банички. Пресичахме затрупания с преспи площад а едрите снежинки на валящия сняг бодяха заруменелите ни бузи. Баничарят, бай Коста ни даваше по една съвсем гореща и ние захапвахме с настървение тоя извънземен благодат. Дъвчехме, гледахме се в очите с една радост и доволство, много изгладнели, като деца извадили късмета на спечелилия от тотото човек. Беше, ако не се лъжа през 53 година…

Сега моята братовчедка се радва на едно хубавичко палаво внуче, сменя му памперсите, учи го да казва “баба” и си мисли, кой ли знае за какво, вероятно за другите си внучки които тичат по някой булевард в далечния северно американски град.

Моя милост пък все още обикаля баничарниците, не толкова редовно, но доста често, в моментите когато излезе от работа и се усети, че е огладнял.

В дните след Никулден бях свидетел на една случка която ме впечатли до дъното на душата. Тук, в нашия град баничарниците дето правят хубави банички се броят на пръсти. По точно бяха само две. Едната е зад старото кино с червените гладки тухли, а другата на пазара. И на двете места се редят големи опашки, защото където се появят хранителни вкусотии, народът не пропуска да ги опита. Моята близка цел бе баничарницата зад киното. Вътре както винаги беше пълно с народ. Опашката се  виеше в един симпатичен кравай, чак до дървените маси за клиенти. Входната врата непрекъснато се затваряше и отваряше. Хората влизаха, а с тях и кълбата от пара, защото навън си бе студено, някъде минус и еди колко си градуса.

Наредих се за баничка, а когато ми дойде реда си казах, “Какво пък, може бозата да е кофти ама баничка без боза си  е един абсурд!” Още не довърших мисълта си и младото моме се присегна и ми подаде една бутилка с боза. Не зная как бе отгатнала, че точно такава желая. Хей, набитият поглед на опитната продавачка ти отгатва всички мисли, дори и да си искал да ги прикриеш. Затова като видя такава, просто избягвам да я гледам в деколтето. Кой знае какво ще си помисли, а пък аз обичам да си гледам, хей така от естетически интерес.

Крепейки затоплената от микровълновата фурна люта баничка(такива сега бяха на мода) се запътих към отрупаната с хартии и празни бутилки маса за клиенти. Разнеженият ми от глад поглед мигом съзря един възрастен пенсионер. Беше приседнал на единият край на пейката. В едната си ръка държеше полиетиленов плик с хляб, а в другата нехайно събираше трохите от баници в единият край на масата. Замреженият му поглед(май беше по-гладен от моя) съзерцаваше опашката, пъргавата млада продавачка, витрината отрупана с банички и други печива. Имаше вид на прилично облечен пенсионер, гладко избръснат и доста самотен. Беше му добре от топлинката в магазина и затова не бързаше да си ходи. Погледът му, много уморен и отчаян, го издаваше. Никой не забеляза как събра в шепа трохите от масата, присви леко ръка и ги глътна с притеснение. Беше ми ясно, че имаше пари само колкото за един хляб. Седнах до него. Захапах сочната баничка и се стремях да не го гледам. Той обаче ме гледаше, тайничко с гладен и отчаян взор.

– Господине, нещо не съм много гладен. Желаете ли да ми помогнете на вечерната закуска? – му предложих.

Не ми отказа. Някаква тиха радост светна в очите му. Усмихна ми се трогателно. Баничката изяде деликатно, без да бърза, без външно да издава жестокия глад, който го мъчи. Канех се да го заговоря, когато входната врата отново се отвори. Заедно с кълбата студена пара влезе някакъв набит тинейджър. Беше от цигански произход. Триеше ожесточено посинелите си от студ ръце. Те бяха невероятно мръсни с бели мазоли от някакво заболяване, приличащо на псориазис. Тинейджъра беше навлякъл на главата си мръсно бяла качулка, която го правеше да прилича на монах-капуцин. Модерното му пъстро яке беше по-голямо от него, мръсно и разръфано. Лицето му едва се виждаше. Сополът му непрекъснато се стичаше по горната устна. Той подсмърчаше звучно от време на време, но тоя акт ни най малко не подобряваше положението.

Новият посетител седна на пейката в ляво от мен. Без никакво притеснение бръкна в кофата за отпадъци, извади някакви омазнени хартии. В тях имаше не доизядени парчета от баница. Това  му беше и целта. Деликатно ги разположи на масата и започна да яде бавно, без да бърза. Колко ли бездомници се прехранват в тая закусвалня? Никой не ги гонеше. Продавачките бяха улисани в работа защото оборота беше голям. Сега в тези ледени зимни дни, те идваха, вземаха онова от което имаха жизнена нужда и си тръгваха.

Да си призная, баничките бяха чудесни. На същото мнение май бяха старецът-пенсионер и тинейджъра-бездомник.

Дните около Коледа се оказаха напрегнати за мен. Трябваше да пропътувам няколко далечни командировки, да свърша някои неотложни работи без които една година не може да се приключи. В деня преди Бъдни вечер успях най-сетне да се освободя и да мина през центъра на града за да купя задължителните коледни подаръци. Маршрутът ми бе отново край градското кино.

И друг път съм ги виждал на същото място, но сега беше някак по-живописно и по тържествено. Думата ми е за уличните музиканти, срещани във всеки по-голям град. Всичките те се прехранваха със свирене и пеене. Тоя музикант явно беше от някакво близко село. Строен млад мъж, небръснат и не подстриган, навлечен в стара зимна шуба от шейсетте години разтягаше малък акордеон. Опитваше се да свири хората на Дико Илиев. В тоя момент тъкмо спрягаше Дунавското хоро. Беше се така увлякъл, че при трудните моменти се накланяше ту наляво- ту надясно с едничкото желание да изсвири вярно нотите. Потропваше живичко с десния крак, спираше за да си поеме дъх и след туй продължаваше с нов ентусиазъм.

Аз, разбирате ли, от всички хора на Дико Илиев най-харесвам Дунавското. Дори си го бях инсталирал като зовяща мелодия в ДжиЕсЕм-а. Поради тая причина спрях да го изслушам. Сърцето ми затупка въпреки фалшивите акорди. Е-е-е-х, няма по-добро хоро от това Дунавско хоро!

Посрещна ме още една изненада. До изправения музикант беше приклекнал оня, същия тинейджър от баничарницата. Тя се мъдреше точно отсреща, така че той си беше като у дома. Познах го по мръсно бялата качулка на якето която му придаваше вида на монах-капуцин. Интересното в случая бе, че “капуцинът” се вживяваше в ролята на  барабанчик. Беше сложил пред себе си един празен кашон от велпапе и биеше по него унесено и ритмично в такт с акордите на Дунавското…

Бях извън себе си от възторг. Двамата музиканти – непрофесионалисти се надпреварваха да веселят народа и да припечелват за баничка. Бяха толкова ентусиазирани, че не забелязваха хапещия коледен студ. Единият разтягаше меха на акордеона и правеше чупки в кръста, а другия с подсмърчане удряше кашона. Този импровизиран барабан беше на път съвсем да се продъни и да изгуби акустичните си свойства.

Е, нямаше начин! На това Дунавско не можех да устоя, ама по никакъв начин! Приближих се, бръкнах в поизпразнения си джоб, напипах металното левче и го пуснах в съвсем празната консервена кутия. Последва бурно разтягане на акордеона и усилен ритъм на барабана. Вдигнах десния палец нагоре за луд късмет и се отдалечих. Уличният музикант беше започнал ново хоро. То обаче не беше така добре репетирано и поради това само дразнеше слуха. Абе без тренировки нищо не става, дори и уличното свирене.

Коледните подаръците бяха купени от моя милост, след туй раздадени с дежурните целувки и благопожелания, а с това и Коледата отмина.

Тези дни от годината обичам най-много, защото се завихрят някакви безбройни банкети. Разточват се едни безкрайни празнични дни та човек не може да си поеме дъх. Дори да се опитваш да свършиш някаква служебна работа, нищо не излиза. Умът, съзнанието и духа на човек са насочени в обичайната празнична посока, тоест към мръвки, вино, трапези, песни и т.н. Тук ще се вдигне наздравица, там ще се гръмне с пиратка за да се чуе и усети че нещо става.

Какво ли можеше да стане при тая икономическа криза? И аз това понякога се питам? Но съм забелязал, че колкото човек по-няма пари толкова му е по-весело. Всеки яде и пие като за последно, като за пред свършек на света. Така де! Българи сме! И живеем не къде, а на Балканите. Колкото и да няма пари българина, от заем ще вземе, в черква свещ ще палне, мръвчица ще запече и винце ще пийне.

Та така… На първи януари, по традиция тръгнах на разходка отново към центъра. Тая традиция не я оставам откакто се помня. Пътят вече ми го знаете, Пробива, Баничарницата, Старото червено кино, площад “Ботев” и т.н. …

В ранната студена утрин по улиците нямаше минувачи. Всичко живо спеше и сънуваше плажове и сполука. По главната улица се гонеха глутница от изгладнели псета. Трясъкът на пиратките ги бе изнервил до крайност. Те бяха от “тихия контингент” тоест кастрирани според новата кметска наредба. Всичките носеха жълти каишки и бяха с полуотрязани леви уши. Такава беше инструкцията, да се реже едното ухо за да се разпознават в случай че каишката изгние и падне. Дали би помогнало това на наплашените граждани? По тоя въпрос може да се поспори, но такава си беше актуалната мода сред клепоухите.

Тъкмо стигнах до баничарницата и видях нещо което ми навя скорошен спомен. Някакво момче беше приседнало на пейката срещу баничарницата и спеше сладко. Мръсно бяла качулка покриваше половината му лице. Сополът му се стичаше застрашително надолу от горната устна с едничката цел да капне.

Беше познатият ми “барабанчик”. Седеше полунаклонен, полулегнал на лявата си страна. Бе така мило да гледаш тоя бездомен в своя спокоен полудетски сън, че неволно спрях. Наоколо нямаше никой. Гледах го, гледах, пък бръкнах отново в джоба. Извадих звонковото левче и го пуснах в леко извитата му нагоре ръка. Не усети нищо. Не се събуди. Нека това да му е подаръка от Стария беловлас старец. След един час, когато баничарницата отвори врати, това левче щеше да му стигне за да си купи любимата топла баничка.

Един прегладнял пес, пощейки се ожесточено, ме наблюдаваше злобно. Кой знае какво ли си мислеше? Дали това, че за едни има Дядо Коледа а за други няма или пък нещо друго?… Той изпръхтя с нос, лавна дрезгаво и се затича в ситен тръс към компанията от свои събратя. А тя само това чакаше. Втурна се с изнервен лай край украсените, лъскави витрини, край препълнените кофи за смет и по някакъв свой, все още неизяснен новогодишен маршрут.

Ами моя милост, ще кажете? Тя си имаше свой друг, личен маршрут. По стари партизански пътеки той водеше към площад “Ботев”, към мястото където през 53-та година димеше старата баничарница на бай Коста. Сега там нямаше и помен от нея. На нейно място се мъдреше ново ремонтирания хотел. Това обаче нямаше  съществено значение, защото както знаете важни са спомените. А спомените са много свидно и ценно нещо.

Щях да спра пред хотела, да си поема дъх и да се опитам да си представя, че съм още на пет години. Щях да си представя, че братовчедката ме е хванала за ръка, че двамата държим по една гореща, ароматна баничка и че на света няма нищо по-вкусно от нея.

Дали нейните внучки, които тичаха по булевардите в североамериканския град, знаеха какво е да вкусиш топла и ароматна, току що извадена от фурната на бай Коста баничка? Едва ли!

02.01.2010 г.

гр. Враца

http://bgstories.athost.net/