Автор: Неджла Келек
* Публицистката и социоложка Неджла Келек, родена 1957 г. в Истанбул, живее в Германия. Тя е автор на ползващи се с голяма популярност и предизвикващи оспорвани дебати книги. Последната, със статут на бестселър бе “Сладкогорчиво отечество”.
В статиите на критиците на критиците на исляма понятия от рода на “стойностите на Запада” се употребяват винаги като отрицателно натоварен термин за оборване на противника, а Просвещението се обявява за “религия на победителите”. “Зюддойче цайтунг” бърка не само утвърдените в социологията още от времето на Макс Вебер етика на убежденията и етика на отговорността.
Вестникът вменява във вина на мен, мюсюлманката, че съм прилагала “християнска критика на исляма”, след което започва да клепа на едро: Критиците на исляма били “фундаменталисти на Просвещението”, едно понятие, което впрочем пръв въведе убиецът на Тео ван Гог. Защитата на човешките права клеветнически се назовава фундаментализъм, а Хенрик Бродер е третиран сякаш е самият шеф на талибаните молла Омар.
Свободата се приема от тези кръгове като нещо, което се разбира от само себе си. Пак те обаче дискредитират защитата и защитниците на същата свобода. За мен това е проява на интелектуална леност и пресищане. Речникът на критиците ми се струва съвсем лекомислен.
Признавам, че реагирам по тази тема особено чувствително. Никога например не хвърлям и коричка хляб, тъй като от дете съм учена, че хлябът е по-свят и от Корана, защото без него животът е невъзможен. Свободата за мен е нещо като хлябът на живота.
В моя живот аз трябваше сама да си издействам свободата, защото тя не била “създадена за нас”, както ми внушаваше майка ми. Преборих се за своята свобода, защото живеех в Германия и защото много хора ме подкрепяха. Религията е част свободата. Без тази връзка религията става само система на принуда и насилие.
Когато разсъждавам върху ценностите, които трябва да бъдат бранени, осъзнавам значението на достойнството, присъщо на всяка отделна личност. Качество, неотменимо от човека, а не нещо, което му се отдава по милост. С удоволствие каня господата Зайдл и Щайнфелд на по една филия хляб.
Позната схема “злосторник – жертва”
В актуалния дебат прави впечатление, че същинският повод – ислямът и неговата роля в демократичното общество – съвършено се губи. В спора не става дума нито за реалната ситуация на мюсюлманските жени, нито за това как разбират понятията държава или свобода мюсюлманите в Германия.
Дебатът за свободата и самоопределението не се води с мюсюлманите или в самите джамии, не, той е затворен в паралелния свят на няколко (влиятелни – бел. прев.) редакции и институти.
Не се анализират рационално-критично ислямските становища, вместо това в центъра на усилията е разобличаването на критиците на исляма. При това не може да не направи впечатление колко непознати и чужди остават за тези труженици самото ислямско мислене и неговите понятия.
Очевидно за мнозина, които не са израсли в такава общност, е много трудно да си представят какво означава възприемането на човека не като самоотговорен индивид, а – както е в исляма – като колективно социално същество.
Изглежда въображението на много западноевропейци се стъписва пред реализацията, че ислямът е не само духовна система, но че чрез Шарията той е придобил и собствен политико-идеологически характер, че той е едновременно и вяра, и политика. Затова и те реагират като по рефлекс, винаги щом им се открие възможност за прилагане на познатата схема “това е жертвата, а това е злосторникът”.
Особено забележителна е дискусията, инспирирана преди години от някои Саудитски фондации и до днес страстно подклаждана от телохранителите на исляма, където неговите критици са обвинявани в расизъм и ислямофобия. Апологетите на исляма се опитват да го представят не само като религия, а като вродена същност на човека. Според учението всеки човек е априори мюсюлманин.
Следователно всяка критика по адрес на исляма е охулване на вечно и неизменно предопределеното. Затова критиката на исляма се определя като расизъм, мюсюлманите са жертви, а техните критици са нацисти (прочетохме го наскоро в ляво-интелектуалния всекидневник “Тац”). “Сготвено с омраза”, както би казал сатирикът Хайнц Щрунк, автор на “Месото като гарнитура”.
Шарията трябва да бъде отменена
Още отпреди времето на Лутер и Лесинг критиката на религията е една от пружините за развитие на гражданското общество в Европа. Именно като мюсюлманка няма никога да допусна някой да ми забранява критикуването на моята собствена религия.
Правя това от съвсем прагматични подбуди. Защото желая мюсюлманите да се научат да се справят с предизвикателствата на модерния свят. Иска ми се повече светски настроени мюсюлмани, надарени с критично мислене, най-после да вземат думата и да разнищят архаичните традиции на своята религия също тъй ангажирано, както и обществените проблеми като цяло.
Ние, мюсюлманите в Германия, имаме в тукашните условия уникален шанс, общувайки с опитни и активни деятели да дебатираме практическото съжителство и развитие на големите теми религия и свобода. И можем да го вършим – за разлика от целия останал ислямски свят – без страх.
Не бива да пропускаме този шанс. Да, става дума за реформа на исляма, става дума за това, мюсюлманите да се откъснат от политически идеологии, да се секуларизират и да осъзнаят спиритуалната, духовна сила, която религията дава на човека.
Да, според мен опитът да се налага във всекидневния живот религиозното право, буквалното възприемане на постулатите на писанието, върховенството на традицията, цялата система на Шарията е отживелица. Тя трябва да бъде обявена вън от закона.
Този процес не може да се състои в “принудителна модернизация”, внесена отвън, той трябва да се извърши от самите мюсюлмани. Да, аз се обявявам за “западния стил на живот”, за неговите ценности.
Част от това понятие е нашата правова държава, която гарантира не само на мюсюлманите свобода на вероизповеданието, но също така и правото на свобода без религия. И да, за мен мюсюлманската забрадка е символ на патриархално опекунство, който въобще не е легитимиран от Корана. Нека тези жени, на които забрадката се харесва си я носят, но не по принуда.
В Германия живеят над 4 милиона съграждани, на които се приписва мюсюлманска идентичност, има над три хиляди джамии и молитвени домове, няколко хиляди ходжи и мюсюлмански функционери. Тази хетерогенна и съвършено разпокъсана общност има сериозни социални, културни, икономически, но и религиозни проблеми.
Много от най-острите й проблеми произтичат от традиционния светоглед, от традиционния образ на човека, от дилемата на колективната съобщност в колизия с ориентираната към индивида социална система на страната.
Но най-важният проблем – сблъсъкът на основа наличните различия в културата и в отношението към модерния свят се намира извън вниманието и не може да бъде решен със средствата на традиционните “миграционни изследвания” и на интеграционната политика. Причината е, че те оставят непокътната самата система на исляма.
Свободата и отговорността на индивида са за мен универсални, неотменими ценности на Западната цивилизация. Те са неделими и се отнасят за всеки в нашето общество – включително и за мюсюлманите.
Превод: Милен Радев
