Проф. Ив. Славов: Слави, Вачкова и Ути са кичът в телевизиите

Турските сериали връщат българина към ценности, с които отдавна трябваше да се разделим, с възмущение констатира кичолог номер едно в интервю за Frognews.bg

Иван Славов е професор, доктор на философските науки. Дълги години е преподавал в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бил е посланик на Република България в Словакия (1994 – 1998). Личният му житейски и философски девиз е: „Оптимист по воля, песимист по разум, сноб по вяра“. Една от целите, на които е посветил живота си, е борбата с дилетантството, на което противопоставя интелектуалния снобизъм. Творчеството му е посветено на острите и злободневни въпроси от естетиката и всекидневната култура – кича, безвкусицата, деформацията на човешките нрави. Неговите изследвания на явлението „кич“ се свеждат до простото му и разбираемо за всички твърдение: „Кич е всичко, което не се харесва на Иван Славов, в противоположност на истинското изкуство, което е всичко, което се харесва на Иван Славов“. Потърсихме професор Славов, за да разкаже какви са актуалните прояви на кича у нас и кои са новите му превъплъщения.

– Като че ли алкохолните купонджии станаха значително повече у нас, а статистиките сочат, че броят им се увеличава. Имате ли си собствено обяснение защо българинът се пропи?

– Обяснението е много елементарно. Ние винаги се намираме в някакво мътно време, което официално се представя като „преход”. Преход обаче означава преодоляване на някакви трудности и замяната им с нещо, което трябва да е по-добро. Ние обаче от една мътилка влязохме направо в друга. На българина вече му липсва цел, на която да се опре, за която да живее. Хората живеят от днес за утре и между другото, ако остане нещо да хапне и да пийне, алкохолът освен това, поне до преди няколко години беше по-евтин. До голяма степен това е психоза. но вземете например и една Русия, където пиянството си е национално бедствие. Защо? Защото Русия е била хиляди пъти по-зле от България. Били са в сталинизъм, болшевизъм, а и сега не са много добре. Руснакът търси утеха, компенсация, едно замайване, едно откъсване, което се превръща в традиция. Дори е странно, ако си трезвен в такова общество – всички наоколо са пияни, а ти се правиш на много трезвен.

При младите хора причините са различни – първо за тонизиране, второ отново от отчаяние. Те виждат, че въпреки труда си, пред тях няма перспектива. Учи, прави, струва насам-натам, но не може да намери една линия, по която да върви.



– Това по някакъв начин има ли отношение към появата на кича или създаването на нови „тенденции”?

– Пряка връзка няма. Кичът вирее в една социо-психологическа среда, в която има размиване на критериите. Пак ще се върна към този „преход”. Ние сме такава страна, в която непрекъснато се преобразуват ценностите, доколкото ги имаме. Първо влиянието беше изцяло от Русия – всичко, което идваше оттам беше база за сравнение. После се намеси Америка, особено в масовата култура, която е за средния и посредствен вкус. Тя никога не дава истински ценности. Широки маси от населението „погражданяха” съвсем набързо, с примитивно схващане се взеха външните атрибути на градския живот – облеклото, прическите, маниерите. Но това нещо е пришито. Ние нямаме критерии дори за изискана среда, която в България е нещо относително. Заговорим ли за елит, всички избухват в смях. Оттук нататък кичът първо се изпробва, а след това се превръща в нормално състояние на обществото, както е в момента. Първо той е поголовен. Няма сила, която да го елиминира или ограничава. Преди беше главно в политика и в бита. Но с годините навлезе в онези профанни форми на развлечение, каквито са попфолкът, зле разбраният рап и т.н. Всичко онова, което дава възможност да се консумира неограничено на базата на една първична сетивност. Смесицата на вносното с местното води до еклектика и до размиване на отделните жанрове. Преди се знаеше кое е класика, кое е за средното ниво и кое е посредственото. Понякога се получава интересен микс, но в повечето случаи води до еклектика. Освен това българинът по натура си е със селски манталитет. При първото му запознанство с друг човек използва безпардонност и една селска форма на общуване. Обърнете внимание на държавната телевизия, която бълва само пошлотии и кич. Да вземем Марта Вачкова, която е типичен пример за одомашняване на телевизията. Това означава почти махленско, по-просто казано. Събира 50-тина клявки, представя им една елементарна тема. Наскоро попаднах именно на предаването й и чух следния анонс: „Днес темата е „как да започнем Новата година?” С превземките си, с облеклото, тя няма място в национална телевизия. Тя може да играе отлично в някакъв вид селски национални сцени. няма култура, няма интелект, това е един битов кич. не се обсъждат важните теми, а само „дайте да си поговорим по нашенски”.

Но не е само тя. Вижте говорителките! „Аммм, Миче, Пенче, Иванке, к’о ста’а там? Пешо, определено имаме новина, която ще ти хареса!” Новините винаги са били една институция. Погледнете и злощастното предаване на Ути. Това е един вулгарен, елементарен и брутален наглец. Всеки ден ръси глупости и експлоатира суетността на някои наши хора, които отдавна не са виждали екран. Наскоро гледах семейство Софиянски, които се правеха на много фамилиарни. „Ха-ха-ха, ха тука мезенце, ха тука да опитаме”. След това импровизират ловджийска среща с водещ Димитър Цонев, който е пълен кичман – той е къс, дебел, с тия ужасни мустаци, непохватен човек, какъвто впрочем е и Тодор Батков.

Вземете този вестник „168 часа”, който до миналата година аз уважавах, имаше интересни неща, но вече изцяло е отдаден на порното. Имаше един такъв материал за големите лизачи, със снимки, с всичко. Включително и на някакъв, който лизал 8 часа и езикът му бил подут. За такива неща си има долнопробни вестници като „Чук-чук”. Ти си все пак официоз… Или например статии, озаглавени „Сложете члена на Дядо Коледа под елхата”, „Голите Снежанки” със снимки на някакви лесбийки. „Искам секс с холивудски мачо”, „Тъмното минало на Дядо Мраз” – това е културата на ежедневието, пълно падение. Главният редактор е мой студент. Ще му пратя едно писмо, за да го попитам може ли така да се прави уж сериозен вестник. (Разлиствайки изрезки от вестници, попадаме на Слави Трифонов) Ето го и главният кичман на държавата. Вижте какво е казал в предаването си: „Искаш ли да ти го тресна на масата?” Това е най-голямата ценност в момента – да се представиш за някой мачо или пък за ненаситница.



Друго, което прави отвратително впечатление, е историята с Дядо Коледа. Та това е кич. По телевизиите показват цели тълпи от хора, които още от пролетта репетират за Дядо Коледа заради някакви игри и търговски манипулации. Но ако се върнем в България, едно от най-опасните неща, които тласкат към кича, е манията, че всички сме ерудити, че сме най-интелигентните на света, че сме най-големите свалячи и т.н. В тази връзка се сещам за едно интервю на Божидар Димитров, министър без портфейл, в което отново говореше за демографския срив. Тогава заяви, че българският народ имал толкова сперма, че можело да се изнася навън…От неговата уста съм чувал още, че прекарал 3 000 жени в леглото си, та чак дъщеря му се хвалела с това пред приятели. Това са пошли изказвания.

В българина живее много еснафщина! Предложението на Симеон Радев „Дебалканизирайте се!” важи и днес с пълна сила. Тази част на Балканите е извън културата – има битовизъм, консерватизъм и еснафлък. Какво прави българинът, когато се прибере вкъщи вечер? Гледа турски сериали. Вземете сюжета, артистите. Какъв свят гледа? Свят, който трябва да остане зад гърба ни, а не да се връщаме отново към него. Стига с тези евтинии, кавги и разправии, от които не можем да се цивилизоваме. Това е един ориент, една азиатщина.

– На какво се дължи постоянното развитие на кича в България?

– Ние не сме създали една култура, която да е на по-високо ниво и която не се разлага от преходните моменти. Спомням си Исак Паси, който навремето ми беше писал от Англия следното: „Иване, и тук има кич, но има и нещо друго”. Въпросът е, че това, което има Англия е толкова голямо и толкова велико, че 100 000 вълни на пошлотията да го залеят – не могат да го засегнат. А една страна, която няма такива устойчиви ценности, без фамилии, без замъци, без музеи, въобще неща, които са непоклатими много лесно може да се превърне във вихрушка от пошлост. Липсва и институцията, която да бъде като коректив за глупостта.

– Съществувала ли е преди такава институция?

– Преди 9-ти септември 1944 г. България се е развивала като една по-цивилизована страна. Малка държава, която копира западни образци, така че културата е била по-регламентирана. Има една голяма част българи, завършили в чужбина, които се връщат с променен манталитет и маниер. Но това уви е по-сложното поведение, кичът е елементарност, която най-малкото освобождава от напрежението. Правиш всичко, както си искаш, без задръжки. Има една система на всеобща разпуснатост. Няма една „програма”, успоредна на кича, която да ти покаже другия път, да ти отвори очите, че все пак има ценности, с които също може да се забавляваш. С тях получаваш удоволствие, но и култура. Ще ви дам пример с нашумелите шоу-програми за танци. Хубава идея, но лошо изпълнена. Гледах в САЩ как наистина преобладава истинският вкус. Журито се състоеше от супер интересни хора, не са интелектуалци, но великолепни хореографи с отношение към кандидатите. Правеха с участниците репетиции, нивото беше много по-високо от тукашното издание на „Денсинг старс”.

– Има ли кичът своето дъно или крайна точка, след която вече няма накъде повече?

– Кичът и глупостта нямат дъно. Ограничаването и противопоставянето не могат да станат с официални мерки. Кичът и глупостта винаги ще съществуват, както у нас, така и по целия свят. Важното е да се промени съотношението. Например, ако България имаше възможността да произвежда по-качествени стоки на по-ниски цени, нямаше да се налага да купуваме трето качество продукти. Едно е да притежаваш една автентична икона с история, рисувана от художник, а съвсем друго – да си купиш евтина имитация от сергиите, окичени с какви ли не шарении. Едни нацапани дъски, изложени пред манастирите, което е срамота, че сме християни.

За съжаление обаче единственото, което си представя българинът винаги се намира в сферата на пожеланието. Ние не виждаме реално факторите и възможностите това да се осъществи. Обърнете внимание на абсолютните стереотипи в българското мислене. „Дано да стане” – който го е казал, знае, че няма да стане, но „дано”. „Трябва да се вземат мерки…” – нещо безадресно. Кой да ги вземе?

– Вие се занимавате от години и с глупостта. Глупави ли са младите хора в България?

– В никакъв случай. Но лошото е, че много кадърни младежи отидоха да следват в чужбина, тъй като в България нямат нужните условия за развитие. Сега виждам, че се понижават критериите за кандидатстване в нашите висши учебни заведения. Донякъде в това има смисъл, тъй като тенденциите са към закриване на университетите ни. няма желаещи кандидати. Нямаме голям запас от хора, малка страна сме. Някои от по-будните бизнесмени казват: „Трябват ми млади специалисти.” Наскоро гледах по новините един репортаж, в който такива младежи с необходимото образование искат минимум 2 000 лева, за да се върнат в България. Младият човек може да се върне тук компромисно, но не може да се развива на нивото на модерната наука. неслучайно Америка в това отношение е притегателен център не за периферни страни, а дори за държави със стабилна и развиваща се икономика като Швеция, Франция, Германия. Нека не си правим илюзиите, че някои български специалисти ще се завърнат заради някаква носталгия или патриотизъм в българската действителност, която е в момента.