Вече се знае, че новият ни външен министър ще е Николай Младенов. Заради това приключваме и нашата анкета пусната преди 3 дни:
След оставката на Желева, кой да стане наш външен министър?
* Стефан Тафров (28%, 5 Votes)
* Марин Райков (22%, 4 Votes)
* Николай Младенов (17%, 3 Votes)
* Бойко Коцев (10%, 2 Votes)
* Константин Димитров (6%, 1 Votes)
* Друг кандидат (17%, 3 Votes)
Total Voters: 18
Надяваме се, занапред ще имаме възможност да ви предствим г-н Николай Младенов, а днес ще използваме едно не толкова свежо (но пък интересно) интервю с победителя в анкетата ни публикувано за първи път в сп. Алтера
Истината е най-добрата политика
Със Стефан Тафров разговаря Албена Стамболова
Трудно ми е да започна интервюто със Стефан Тафров по две причини: първо, той е комплексна личност, която не може да се обхване във формат; второ, познаваме се отдавна и за щастие и до днес сме близки. Решаваме, че ще започнем от източника на особената „закваска”, набавила му рефлексия трийсет години преди демокрацията: семейството.
Албена Стамболова: Всеки е разположен в някаква координатната система. Твоята каква е?
Стефан Тафров: Миналото е координатна система. То ти дава възможност да преценяваш настоящето. И това е, което ужасно ни липсва на нас.
Албена Стамболова: А миналото нашите родители ли са?
Стефан Тафров: В известен смисъл се чувствам привилегирован. Произхождам от семейство, което не е комунистическо. Баща ми беше адвокат, защитник по Народния съд и процесите на опозицията. Повече от десет години беше заличен от адвокатската колегия. Напоследък в един всекидневник излеле материал за т.нар. “процес на укривателите на Гемето”, където се цитира как татко е бил защитник и колко смело се е държал; има откъси от защитните му речи. Но по отношение на „онзи” режим съм бил непривилегирован; затова, че съм бил син на баща си и на майка си и внук на дядовците си – царски офицери. Съвсем логично имах пречки в житейския си и професионален път. Дълбоко съм благодарен на моите родители и на тяхната среда. Това беше една нормална среда, една стара София, една буржоазна, интелектуална София.
Албена Стамболова: Има и нещо повече, все пак тази историческа и политическа култура…
Стефан Тафров: Тя идва от баща ми. Благодарение на това, че съм се родил в такова семейство, винаги съм знаел истината за комунизма. От дете правех ясна разлика между пропагандата и истината. Баща ми беше човек с развито историческо самосъзнание и най-вече благодарение на него научих каква е била България преди комунизма – политически живот, култура, всекиденвие. За мое огромно съжаление, когато режимът рухна и започнахме да се развиваме най-сетне като суверенна и нормална страна, тази връзка се оказа в голяма степен изгубена и не беше възстановена в достатъчна степен. Тук не става дума да се реставрира България от 30-те години – това е елементарна комунистическа пропаганда. Но поради тази изгубена връзка ние нямаме координатна система, прекъсната е политическата традиция. Докато в много отношения сме били постигнали политически и културен напредък…
Албена Стамболова: Както става видно от текстове, които Любослава Русева публикува във в. Гласове…
Стефан Тафров: Точно така. Любослава Русева е един чудесен пример за публицист, който осмисля миналото по един продуктивен начин. Хората, които познават политическата традиция или емоционално са свързани с нея, особено сред младите, са, уви, твърде малко. Не искам да идеализирам тогавашна България, тя по никакъв начин не е била идилично място, но е била нормална страна с нормални проблеми, а не някакъв балкански мутант на абсурдната съветска система.
Албена Стамболова: Най-добрият период?
Стефан Тафров: Най-добрият период е преди войните. След Освобождението България се съвзема доста бързо и стига върха си до войните. После, след 1925 г. отново тръгва нагоре. През 1935 г. БВП на България, по статистика на Обществото на народите, е горе-долу колкото на скандинавските страни. Гърция изпреварва България по БВП през 1964 г. Тогава Турция е много, много назад. И не става дума само за пари, а за това, че по онова време в страната е имало изключително некорумпирана администрация; в сравнение с Румъния сме били много напред по отношение на качеството на административната си система.
Албена Стамболова: Какви са моделите?
Стефан Тафров: Френско-австрийско-немски. Образованието следва френския модел, изграден върху принципите на Жул Фери – безплатно, светско, всеобщо.
Албена Стамболова: Тогава моделите са били усвоявани по ефективно?
Стефан Тафров: Да, по един органичен начин в сравнение с днес.
Албена Стамболова: И по какви причини сега това не работи? Свързано ли е с католицизма? Имам предвид държавите от Източноевропейския блок.
Стефан Тафров: Да, и това е, защото Католическата църква можеше да разчита на един център извън съветската империя като Ватикана. В Полша, Чехословакия и другаде католическите църкви не бяха така силно инфилтрирани от комунистите и продължиха да представляват връзка с политическата идентичност на тези страни. Докато Православната църква не можеше да разчита на подкрепа; тя е национална и по традиция е контролирана от властта. Това е византийският модел – винаги светската власт стои по-високо от духовната. Царевец е по-висок от Трапезица. Дворецът на царя е винаги по-високо от двореца на Патриарха.
Албена Стамболова: И все пак има такива личности като тебе; хора с друг хоризонт, капацитет за визия… как се е получило това? Говорихме за семейството, но какво е другото извън него?
Стефан Тафров: Другото… е средата. Или някакво лично предразположение… Например страшно обичах историята. Имаше една история, издание на БАН, бях я изял с кориците.
Албена Стамболова: На каква възраст?
Стефан Тафров: Невръстна – шест, седем, осем години. Баба ми и дядо ми ми даваха по 5 лева за Коледа – тогава много пари. С тях си купих един огромен том на Васил Златарски – „Създаване на българската държавност”. Много тежко четиво с огромен справочен апарат. Не можах, разбира се, да се справя с него, но…
Албена Стамболова: Но изборът е достатъчно показателен.
Стефан Тафров: Друго четиво от детството ми е Данчовата енциколопедия, станала парцалива с годините. Всичко знаех от нея, например столиците на страните в света. И когато отидох посланик в ООН, си казах, ето, дойде времето и на Данчовата енциклопедия да бъде приложена… От един училищен атлас на сестра ми, по-голяма с 5-6 години от мен, знаех всичко, коя страна къде е… и родителите ми насърчаваха този интерес.
Албена Стамболова: А по-нататък във Френската гимназия може би езиците са станали важни?
Стефан Тафров: Семейството ми е франкофонско; баба ми е била известна учителка по френски, завършила в Женева френска филология; баща ми като дете е живял в Швейцария – знаеше чудесно френски, леля ми също. Така че предполагаше се, че аз трябва да уча френски. Аз обаче, покрай историческите си пристрастия, четях и Уолтър Скот, развих англофилия в ранна възраст и на около петгодишна възраст се заинатих. Бях научил „Тримата мускетари“ наизуст, та се наложи татко да я крие… Правех се на болен, за да не ходя на училище и да си чета вкъщи… До Френската гимназия съм учил английски в Алианса. Там започнах да уча като втори език испански. В университета – завършил съм журналистика – учех италиански и испански. А италиански бях започнал да уча самостоятелно още в гимназията, защото открих, че мога да чета на италиански – вестник Унита – комунистически, но много либерален през 70-те години, където се говореха страшни неща за Съветския съюз. Там пишеше за Солженицин например, за Пастернак, за “Солидарност”. Купих си речник и така научих италиански.
Албена Стамболова: Журналистиката е избор, изразяващ интереса към обществото?
Стефан Тафров: Да, и към литературата също, към словото, но и към политиката, и то към международна политика.
Албена Стамболова: Това натрупване на езиците е горе-долу докъм края на следването?
Стефан Тафров: Да. А пък полски научих във връзка с летни пътувания до Полша, Германия. Вече бях много запален по Полша; винаги съм се възхищавал от Полша. Тя е моята необяснима любов.
Албена Стамболова: Какво е Полша?
Стефан Тафров: Полша е свобода. Достойнство, свобода, елегантнност. Полша е дух. Помня пътуването си до Полша – това е един от най-вълнуващите мигове в живота ми. Пътувах с влак, в края на август 1980 г., и се разнесоха слухове, че има събития. При Люблин се чакаше за смяна на релсите и една жена тичаше покрай коловозите и викаше: „На крайбрежието има стачки” – тогава още не знаех полски, преведе ми една българска судентка в купето. Дефиниращ момент в живота ми – да има стачка в комунистическа страна. Изпитах невъобразимо щастие, еуфория.
Албена Стамболова: Това гранично преживяване на политическото – то е характерно за тебе и до ден днешен…
Стефан Тафров: Всичко това и сега го приемам лично. Не мога да говоря спокойно за този момент. Другият важен миг е на връщане – чаках влака за Прага в Катовице. И изведнъж се засуетиха хора, изнесоха телевизори в самата гара и всички се скупчиха. Не можех да видя какво има на екрана, но до мен една жена падна на колене, започна да се кръсти и да плаче. Оказа се, че за първи път от много години се появява кардинал Вишински. Режимът на Ярузелски беше помолил примата на полската църква да отправи апел за спокойствие. Знаков момент за поляците. Той е ръкоположил Войтила. Известна е сцената, когато Войтила става папа – Йоан Павел Втори – и всички кардинали минават и падат на колене – такава е процедурата. И когато идва ред на Вишински, Йоан Павел Втори пада на колене. Папата пред кардинала – прочута сцена! Когато се върнах в София, първо отидох в Полския културен център да се запиша на курс по полски. Това беше някаква огромна жажда за знание…
Смело мога да кажа, че когато заминах за Италия, познавах италианския политически живот по-добре от италианците. Мога да изброя имената на всички италиански министър-председатели, които са над петдесет от войната насам. Там културата ми се уплътни. Но имах бекграунд…
Албена Стамболова: Сега искам да се спрем на един много важен момент в твоя живот – края на ’89-а и началото на ’90-а година – твоето бързо намиране на място.
Стефан Тафров: Но преди това през 80-те години се създаде „кръжецът“. Т. нар. „кръжец“ – „Синтез“ е по-късно и широко явление. А „кръжецът“ си беше… знаеш това, живели сме заедно… Това е един от най-формативните периоди в моя живот. Всички членове от този „кръжец“ са ми много важни.
Албена Стамболова: Какво сме си давали един на друг? Че да остави такава следа…
Стефан Тафров: Подкрепяли сме се. Първо сме се развивали интелектуално. Ужасно много неща съм научил от Александър Кьосев, Ивайло Дичев, Деян и Лили Деянови, Александър Андреев, Владислав Тодоров, Андрей Райчев, от тебе. Всички имахме сходни, но нееднакви профили и интереси. Известно време бях новак, бях последният, който се присъедини. Спомням си, ведъж с Ивайло си говорихме много подробно за политика и усетих, че и той е научил нещо от мен, защото до този момент аз повече бях учил от него.
Албена Стамболова: Ти беше като академик по отношение на знанието за политика…
Стефан Тафров: Така ли, така ли ви изглеждах – авторитет по тези въпроси ?! Чисто човешки това беше много важен момент. Психолгически важен, подкрепящ. Създаде се референтен кръг, много близък. Около следващите събития се разбягахме и с някои се скарахме политически – с Райчев и Виза Недялкова например. Но и досега аз ги обичам всички, като отида на купон и видя някого от „кръжеца“ – първо там.
Албена Стамболова: Произвеждаха се неща в тази група.
Стефан Тафров: Даваше се свят, прозивеждаше се свят и разговор. И детско, игрово изживяване на света
Албена Стамболова: Тази група се разпадна по естествен начин – хората заминаха да учат в университети, да наситят своята страст към учене. Ти го направи по друг начин.
Стефан Тафров: Ако следваме биографията, бях получил покана от френското министерство да посетя Франция като специалист по френска литература. Обаче не ме пускаха – благодарен съм на Владимир Зарев, който ми издаде паспорт от Съюза на писателите, и аз заминах с наръч текстове – на Кьосев, на Дичев, на Владислав Тодоров – и се срещнах там с Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Кръстева много се изненада – „не знаех, че има толкова развита култура в България“ – беше зашеметена. И аз й говоря, разпитвам я за този какво мислите, за онзи какво мислите, за Барт, за… – а тя: „и във Франция не ги знаят…“ Когато отидох при Дерида – на една лекция в Екол Нормал – занесох му текстове, а той беше поразен, каза, че ще ми намери докторат. Можех да бъда докторант на Дерида… Но по това време съм в Париж, а става 10 ноември. В хотела на „Одеон“ съм. Бях пристигнал на 3 октомври.
Албена Стамболова: Амбасадор на българските текстове преди 10 ноември…
Стефан Тафров: И не само това. Вече бях член на Русенския комитет. Носех списък – в асансьора на Съюза на писателите ми го даде тайно Кольо Босия… – на политическите затворници в България. Чудех се къде да го занеса, треперих, докато мина границата. Питах Юлия Кръстева… Тя ме свърза с Жин Мартине – президент на Европейската федерация на човешките права, голяма фигура! След това като отидох в Лондон, го занесох в Амнести Интърнешънъл. Та когато станаха побоите пред „Кристал“, когато биха Деян Кюранов и пр., и татко ми казва по телефона: „Не се връщай, не се знае какво ще стане.“ Имах опцията – Дерида. Обаче става 10 ноември. Бях в хотела, гледам новините, цял ден плача… не на себе си. Рухнала стената. Кристин Oкрент – легендарна френска журналистка – води новините по телевизията. И казва: „…Le dictateur Zhivkov a demissionne…“ (“Диктаторът Живков подал оставка“). Звъня на приятели, искам да говоря на български, не мога да се свържа с никого.
Албена Стамболова: Ами да, ние сме на площада…
Стефан Тафров: Тичам на рецепцията, а там едно момче – емигрант, румънец… и го прегръщам и му викам „Живков падна. Желая и на вас от вашия идиот да се отървете час по-скоро“. И цяла нощ не съм спал. И с татко говорих по телефона, а той вика „Моето момче, можеш да се върнеш, да те видя, можеш да се върнеш, да се върнеш…“ На сутринта отидох до павилиона на метрото при «Одеон», купих си «Liberation”, да прочета… И там пишеше, че Тодор Живков си е подал оставката. И си хвърлих нагоре вестника пред паметника на Дантон. Хората се спират. Аз съм бил в еуфория. Една жена ме попита какво става, а аз казвам: „Българин съм, а нашият комунистически диктатор падна и съм много щастлив!“ А тя „Късмет! Много се радвам за вас!“ После Жерар Тесие ме взе. И цял ден с него. Аз ходех, той обясняваше. Влезе в един магазин да купи вино, щяхме да ходим на гости, и почна да разказва: „Моят приятел е българин и българският диктатор падна…“ А те: „Браво! Vive la Bulgarie!”
И така – не можах да издържа и си се върнах в България. И пак с вас съм бил. Тогава с Копринка много си общувахме. Нова година посрещахме заедно в дома на Ангел Каралийчев – Ани Илков, Владо Левчев, Юлиян Попов, Кьосев…
Албена Стамболова: А как стъпи ти в демокрацията?
Стефан Тафров: Първо почнахме да ходим на митинги. Създадохме Независимо сдружение на българските литератори. Имахме едни транспаранти, с които ходехме на митингите. Това е едната линия.
От друга страна, започнаха да идват западни журналисти в София. Нямаше кой да ги упъти. СДС се създаде на 7 декември 1989. Ходех в 65-а аудитория, когато комунистите от типа на Продев, Вагенщайн искаха Клубът за гласност и преустройство да помага на Луканов, а Желю Желев и Блага обаче – не… И надделяхме.
Започнах да помагам на западните журналисти. Те нищо не знаеха тук. Оказа се, че един английски журналист от «Evening Standard” е приятел на Анабел Маркова. Обади се една вечер Любен Марков, братовчед на Георги Марков – каза, че вдовицата му иска да се срещне с мен. Препоръчан съм бил от журналиста като човек, на когото може да се има доверие и който знае английски. Заведох Анабел в Съюза на писателите – там всички, по-демократичните, Георги Мишев, я посрещнаха с големи почести.
По петите й вървеше екип на Би Би Си и аз постоянно давах интервюта.
Когато се създаваше СДС в мазето на Института по социология, аз отидох при Желю Желев, представих се, дотогава не се познавахме, казах, че има хора, емигранти – Димитър Паница например – които искат да помагат. Междувременно Йордан Василев стана главен редактор на „Демокрация“. И Едвин ме срещна един ден на «Солунска» и ме покани да ида там – нямали международен отдел. Аз бях единственият, който знаех езици, знаех за света горе-долу – и затова всички дипломати, чужденци идваха при мен. По тази причина стнах пърият шеф на международния отдел нс СДС.
Като такъв организирах международно посещение на Желю като лидер на СДС, Петър Берон, Огнян Пишев и моя милост… никога такава външна делегация не е приемана така в толкова страни. Във Франция чрез Жил Мартине се свързахме с министър-председателя Рокар. Приеха ни в Елисейския дворец. (Соня Минк, моя близка приятелка и досега, беше генерален секретар в организацията на Мартине.) Приеха ни – Лоран Фабиус, бившият мин.-председател и председател на Националното събрание – долната камара, лидерът на социалистическата партия Лионел Жоспен, бившият премиер Реймон Бар, бившият френски президент Валери Жискар д’Естен, Жак Ширак – тогава кмет на Париж… най-големите фигури във френската политика.
В Америка имахме връзки както с демократическия, така и с републиканския институт. Прие ни вицепрезидентът Дан Куейл в Белия дом (аз припаднах в кабинета на вицепрезидента от умора), председателят на външните комисии и на Сената, Клеърборн Пел, митичен сенатор, държавният секретар Джеймс Бейкър, заместник-държавният секретар Лорънс Игълбъргър). Излезе интервю на Желев в «Уошингтън Пост», в «Ню Йорк Таймс», Си Ен Ен…
Да разкажа и за една от най-големите гордости в живота ми. Желев иска среща с Хавел. Никакви връзки. Имаше тогава един чешки димпломат, комунистически – всъщност чешкото пресаташе – много симпатичен човек; той ми даде номератора на чешкото СДС, Граждански форум. Представих се и поисках да говоря с някого, казах, че съм от българската опозиция – свързаха ме с Дана Немцова – страхотна жена, много близка на Хавел, шеф на международния отдел, говори английски. Обясних, че харесваме Хавел, че ни предстоят избори, че искаме да се легитимираме пред света и искаме Хавел да ни приеме. И жената уреди. Нямахме един лев, настаниха ни да спим в студентско общежитие. Представяш ли си колко сме били бедни?! И отиваме Желев – председател на СДС, Петър Берон – заместник-председател, Огнян Пишев – икономически съветник, и аз. Ние с Огнян превеждахме през цялото време. Та така при Хавел отидохме…
А ще пътуваме за Франция и Америка. Англия – нищо. Затова отивам аз тук, в английското посолство. Нямаше го посланик Ричард Томас в момента (много готин човек) и аз разговарям с втория човек в посолството. Казвам, че след две седмици тръгваме, че ще ни приемат тия, тия и тия. В посолството всичко записват и заработва машината на Foreign Office… Докато бяхме в Париж, ни съобщиха, че ще ни приеме Маргарет Тачър. Представяш ли си – в Абърдийн ни закараха със самолет на конференцията на Консервативната партия, на огромна вечеря в Камарата на лордовете. Там – външният министър Дъглас Хърт, баронеса Патриша Роулингс – голяма приятелка на България по-късно (мисля, че тя беше организирала вечерята). И накрая на речта си пред конференцията Маргарет Тачър казва: „И сега при нас има борци за свобода от България. Искам да дойдат на сцената при мен. Искам всички да станете и да ги аплодирате. И цялата зала вика „Bulgaria Freedom! Bulgaria Freedom! Bulgaria Freedom!” На другия ден имаше снимка на Маргарет Тачър и Желев на първа страница на вестник «Times”.
Албена Стамболова: Тази страна е конструктивна и емоционална едновременно. Нещо се гради с огромен дух и позитивно очакване. С мотивация. А какво стана с нея, докъде стигна и къде свърши тя?
Стефан Тафров: Не ме е напуснала изцяло. Контекстът се е променил, но тогава беше фантастично, страхотно.
Албена Стамболова: Незабравими са първите минути, дни, месеци…
Стефан Тафров: За мен най-емоционалните моменти бяха на митингите, като за всички нас. Два пъти съм се разплаквал. Тогава комунистическата пропаганда ни обвиняваше, че искаме насилие, кръв. И ние отвръщахме – „Ние сме с голи ръце!“ И Кирил Маричков взе микрофона пред «Александър Невски» и каза: „Обвиняват ни, че искаме кръв, а това, което искаме, е…» И започна да пее „All We Need is Love” на «Бийтълс». И тълпата запя с него. Това е един от най-страхотните мигове в живота ми. Другият е, когато Андрей Сахаров почина. Беше зимата, бяло, валеше сняг… А ние за нещо протестирахме всеки ден и тогава Желев каза: „Днес се разделихме с един човек, комуто сме много задължени, комуто дължим нашата свобода – Андрей Сахаров. Нека помълчим.“ И в този момент забиха камбаните на «Александър Невски». Винаги съм бил най-горд със страната си, когато е успявала да се издигне над домашното – до глобалните неща.
Албена Стамболова: Не е ли щастие това, че се е превърнало в действие онова, което дълбоко те е вълнувало?
Стефан Тафров: Върховият момент за мен беше признаването на Македония. Решението е на Филип Димитров с подкрепата на Желев, всички министри от правителството с изключение на Стоян Ганев. Аз бях действащ външен министър – Стоян Ганев беше в чужбина и беше против. Изпрати грама от Германия и каза, че Геншер не ни съветва да признаваме Македония – те, разбира се, си имаха други причини за това, защото се страхуваха от признаването на Словения и Хърватска. Прочетох грамата, а Костов се обади и каза: „Е, това е мнението на германския външен министър, а какво е мнението на българския външен министър?“ Момент, в който историята ти диша във врата. Ако имам някаква заслуга, то е, че съм се размърдал, направил съм нещо, което съм бил в позиция да направя.
Албена Стамболова: Кога и как дойде първата дипломатическа мисия?
Стефан Тафров: След признаването на Македония настъпи огромен конфликт между мен и Стоян Ганев. И крилото в СДС, което го подкрепяше – Венцислав Димитров, Георги Марков, Тренчев – заплаши с правителствена криза. Казваха: Стоян или Стефан!
Албена Стамболова: А какво ти беше повече на сърцето в този момент – да останеш във Външно министерство или…?
Стефан Тафров: Не, не исках повече да остана, защото отношенията ми със Стоян Ганев бяха нетърпими и не беше възможно; той ме блокираше и аз с облекчение заминах за Италия. Това беше първото ми посланичество. То съвпадна с акция „Чисти ръце“. Бях първият некомунистически български посланик. На 34 години. И трябваше да променя образа на България в Италия. За Италия заминах април ’92 година, а отидох в Лондон на мястото на Иван Станчов януари ’95-а. И когато тръгна да пада правителството на Виденов в България през ’96-а, останах в Лондон до създаването на правителството на Иван Костов, след което станах първи заместник-министър на външните работи – заместник на Надежда Михайлова. Бяха ми предложили преди това да бъда посланик във Франция (Петър Стоянов и Иван Костов), бях приел, но ме помолиха да остана зам.-министър за една година, докато навлезе правителството. Направих го. После заминах за Франция като посланик и оттам – посланик в ООН, защото България беше кандидат-член на Съвета за сигурност, а след заминаването на Филип Димитров от Ню Йорк за Вашингтон като посланик в САЩ България в продължение на две години нямаше постоянен представител в ООН, което беше абсолютно несериозно, ако страната искаше да спечели членството в Съвета за сигурност.
Албена Стамболова: Нека се спрем малко на ООН.
Стефан Тафров: Ами Надежда Михайлова ми се обади и каза: „Виж какво, тук се събрахме тримата“ – т.е. тя, Костов и Петър Стоянов – „И няма кой да иде, кой, кой? – Стефчо да иде!“ И Стефчо отива. Това беше едно от най-отговорните неща; не си давах сметка. Заминах за Ню Йорк през март 2001 – последните решаващи месеци от кандидатурата на България в Съвета за сигурност. През юни НДСВ дойде на власт, есента Първанов стана президент. У нас се сменят правителства, президенти. Аз междувременно се боря България да стане член на Съвета за сигурност срещу Беларус. Беше изключително трудно, защото България е била два пъти член на Съвета преди това, а Беларус – веднъж. А има ротационен принцип, при което Беларус се оказваха в по-благоприятно положение, макар че те бяха последната комунистическа диктатура в Европа. Трябваше да се боря – избраха ни на първи тур – беше голям успех. Влязохме в Съвета за сигурност и стана криза – България се изправи пред тежки геополитически избори…
Албена Стамболова: Постоянно съпътстващите те интереси в живота ти? До този момент те са превърнати в обществена дейност, в мисия…
Стефан Тафров: Е, това са литературата, преводът, критиката…
Албена Стамболова: Устойчиви, постоянни спътници в живота ти…
Стефан Тафров: В един период те бяха и професионални интереси. Работех като редактор в «АБВ» – литераурно-публицистичен седмичник. Но в края на 80-те стана доста хубаво, либерално издание, посветено на книги. Ние бяхме отдел международна информация. С моята приятелка, голямата българска германистка Красимира Михайлова, която почина млада, и моя прекрасен приятел Димитър Златарев, който направи по-късно чудесното издателство „Кибеа“. Нашият отдел информираше за случващото се по света. Аз отговарях за френска, италианска и испанска литература; Краси – за немска; Митко – за англоезичните литератури. Сега си давам сметка – ти го помниш колко хубав беше вестникът. По едно време водех рубрика за рецензии на преводни книги – Nota Bene. Миглена Николчина пишеше много често там – чудесни рецензии за преводи.
Албена Стамболова: А междувременно ти вече работеше като външен редактор и преводач в „Народна култура“.
Стефан Тафров: И почнах да превеждам. Първата книга, която преведох – ти я знаеш – Франсоа Мориак. Но една от големите гордости в живота ми е преводът на Клод Симон „Път през Фландрия“.
Албена Стамболова: Възможно най-трудният текст за превод. И после Андре Жид.
Стефан Тафров: Но Клод Симон е едно от големите ми предизвикателства.
Албена Стамболова: Това беше един изключителен, систематичен труд, който ме е удивил при теб, защото бяхме относително млади. Живеехме артистично, имахме интереси, но все още нямахме систематичността на старите преводачи като Пенка Пройкова, които цял живот правеха страница след страница и изречение след изречение… Но ти прояви страшно търпение.
Стефан Тафров: Бях зашеметен, не вярвах, че ще го преведа. То не може… 20 страници изречение.
Албена Стамболова: Тогава изпитвахме любов към мъчната, високата литература.
Стефан Тафров: И ни беше важно, живеехме с това. Боже! Нова книга на Дюрас. Събитие! А не се намираха лесно. После започнах да работя за „Съвременник“. Бях преводач, но и пишех за чуждестранна литература. За френски, за италиански автори, за Маркес „Любов по време на холера“, за Умберто Еко, за Итало Калвино, за кого ли не, за Дюрас много съм писал, за Жид… Имаше рубрика „Нова книга на…“ На Натали Сарот. Къде сега да пишеш за Сарот? Или за Турние?
Албена Стамболова: Аз те познавам като последователен човек, който, ако си е поставил цел, за нищо на света не се отказва. Изключително упорит. Наумиш ли си нещо – правиш го. Каквато и да било цел. Какво те вдъхновява?
Стефан Тафров: Ужасно обичам да свързвам хора.
Албена Стамболова: Упорит и самостоен. Твоето моторче се задейства от самия теб. Имаш капацитет за самомотивиране. Генерираш, целеполагаш и осъществяваш…
Стефан Тафров: Работата ми с езика, превода, текста много ми помогна в дипломацията. Защото дипломацията е форма на езикова дейност и в междуличностното общуване, и в работата с текстове. Важно е да усещаш отсенките в текста. Много съм благодарен на общуването си с голямата литература, превода. Проникване в скритите механизми на езика. Както в чуждия, така и в родния. Колко много носи добрият превод! В онези времена литературният превод беше от огромно значение. Когато се стремяхме към света, това беше начин да го опознаем. Затова имаше опашки пред книжарниците и кината, защото имаше стремеж към този свят. И затова ролята на превода беше огромна. И равнището беше високо.
Албена Стамболова: И преводът на хуманитаристиката също.
Стефан Тафров: Да, също, разбира се… Преводът на тома на Сартр, който не успях да довърша за „Наука за изкуство“ – „Що е литература?“ – чието съставителство правех… Нееднократно съм си давал сметка колко ми е помагала тази литературна школовка. Не можеш да познаеш една страна, без да познаваш литературата й. Франция! Там литературата е центърът на всичко. Та всеки политик във Франция има книга на неполитическа тема. Франсоа Митеран – какъв писател е!
Албена Стамболова: Другата ти страст – музиката?
Стефан Тафров: Музиката не ми е била професия. Тя е пространство на абсолютната свобода. Класическата музика, по-малко джаз, макар че и джаз. Майка ми ме водеше на опера и много бързо ми хареса. Веднъж като много малък, пак с парите от Коледа, си купих две плочи с концертите за пиано на Шопен в изпълнение на Алексис Вайсенберг. Лична моя покупка, бил съм много малък. Плочи в кутия от синьо кадифе. Още ги имам някъде. По едно време не излизах от зала «България». Особено обичам клавирна музика. Идваха много известни изпълнители. Спомням си два страхотни концерта на Иво Погорелич. Още от ученик помня как Рихтер свири Бетховен в зала «България». Започнах да си купувам плочи, чудесни руски плочи имаше, евтини. Тогава открих Рихтер.
Албена Стамболова: А любимият ти изпълнител?
Стефан Тафров: Е, Глен Гулд! Един приятел ми пусна „Голдберг вариации“. Това е сюблимен момент в моя живот. Разбрах за какво става дума. И имам събраните съчинения на Глен Гулд; купувах си ги от Италия. А слушам музика в най-различни състояния и моменти. Сутрин предпочитам барокова музика или Моцарт… Вечер – по-драматична музика. Докато с литературата… Понеже знам какъв е високият литературен вкус, някак знам какво е редно да харесвам – а в музиката не ме е грижа за всичко това. Музикантите имат своите идиосинкразии, но мен не ме е грижа какво мислят за моите непълни и еклектични вкусове.
Албена Стамболова: Може да се каже, че музиката е твоя отвътре…
Стефан Тафров: У мен има силно меланхолично измерение. Тази част от мен намира идентификация в „Павана за мъртвата инфанта“ на Равел. Понякога си представям, че това искам да звучи на погребението ми. С композиторите съм на периоди. Винаги много съм обичал и Дебюси, и Равел. Също Ерик Сати. Но разбира се, Шуберт – камерната, клавирната, вокалната музика. Има един голям немски баритон – Томас Квастоф – с вроден недъг, джудже – но със страхотен глас. И той пя веднъж преди две-три години гениалния цикъл на Шуберт „Зимно пътуване“. Екзистенциално преживяване. Недъгав човек, който тържествува над недъга си. Магическа комбинация.
Албена Стамболова: Твоите приятели, Стефане? Тези, които са били най-важни в живота ти?
Стефан Тафров: Най-важният човек след родителите ми е сестра ми Адриана – много по-висококачествен човек от мен – по-умна, по-талантлива, по-добра от мен. Нея най-много обичам, както и племенницата ми Лили. Извън семейството – един от най-големите ми успехи е, че съм дългогодишен приятел с Богдан Богданов, който е в пълния смисъл на думата мой ментор. В античния, римски смисъл на думата. Голяма част от разбиранията си за много неща дължа на него. Той е най-видният български интелектуалец. Човек с дело. Имам прекрасни приятели – от „кръжеца“; също и хора в чужбина – Любомир Роглев – успешен адвокат в Париж, Александрина Пенданчанска и Найо Тицин, братовчедите ми Стефан и Юлиян Попови… Имам четири много близки приятелки, които наричах моето „каре дами“: ти беше пика, Краси Михайлова – беше спатията, Любов Фоминих – прима балерина, която сега живее в Америка, – беше карото, а Соня Каникова, преводачка от чешки, отдавна живее в Америка, беше купата. И Филип Димитров, Дими Паница, Румяна Червенкова, Пролет Велкова, Катя Бончева, Сашка Велева, Тони Николова, Сузана Клинчарова, Михаил Вешим, Иван Бакалов… сигурно пропускам някого, ужас…
Албена Стамболова: А нещо за съвременната българска култура? Какво виждаш?
Стефан Тафров: В литературата има раздвижване, интересни автори и явления, има и читатели, млади хора, които живеят с нея. Много се радвам, че Вера Мутафчиева не спира да пише. Искам да отбележа една книга, която много харесвам – романа „Дзифт“ на Владислав Тодоров. Безумно съм щастлив, че Явор Гърдев, когото страшно харесвам като режисьор, получи наградата на филмовия фестивал в Москва. Това е една от причините да имам надежда за българската култура. Много обичам поезията на Георги Господинов; разбира се, и като романист го харесвам много. Харесвам и книгата на Николай Атанасов „Органични форми“. Както и Миглена Николчина.
Другата тема за радост е българският театър. Има едно щастливо съчетаване. Винаги е имало силна актьорска школа. Сега – и страхотни режисьори – Явор Гърдев, Теди Москов, Деси Шпатова… има забележителни сценографи като Никола Тороманов. Има актьори – Илка Зафирова (последно я гледах в „Кафе и цигари“) – винаги безкрайно съм я харесвал. А Снежина Петрова – просто е феномен. Сред мъжете слагам най-високо Владо Пенев. Така че – има островчета сред чалгата. Има съпротива. Не всичко е мъртво.
Албена Стамболова: А нещо, което би казал за себе си за финал. Нещо, което изразява доброто ти отношение към теб самия? Нещо, в което си успял…
Стефан Тафров: Гордея се, че съм превел Клод Симон – онзи ужасно труден текст; гордея се с организацията на посещенията – Франция, Англия, САЩ, Чехия, Полша. С това, че съм приятел с Богдан. С Дими Паница – едно от прекрасните приятелства, които имам. Също с признаването на Македония. И с членството в Съвета за сигурност.
Албена Стамболова: Твой слоган, девиз, мото, нещо, в което вярваш?
Стефан Тафров: Истината е най-добрата политика.
