Автор: Иво Инджев
Като журналист под карантина изчаках едноседмичния срок, през който имаше опасност да “заразя” българските медии с една истина: че президентът Първанов е вечерял на 7 юли 2003 г. “поне” с един от оперативно най-интересните хора в България Младен Михалев- Маджо. По мои данни там са били и братята Маргини.
Има и проговорил свидетел – бившият председател на парламентарната група на БСП Красимир Премянов декларира пред мен (както и пред сайта BNews), че е видял на тази вечеря Маджо. А домакинът на тържеството, организирано от него по случай 50 годишнината му в сградата на Интерпред в София, бившият шеф на ГУ Митници , и настоящ висш функционер в БСП Евгений Узунов, потвърди пред BNews, че президентът Първанов е бил на тази вечеря.
Българските медии обаче са имунизирани срещу прихващането на опасни истини. Устояха на заразата и този път. Вече точно седмица нито ред, нито звук не изтече по въпроса в нито една българска медия извън интернет (ако не броим в. “Седем”). Може и да има някакво изключение нейде, но в това си качество то потвърждава правилото: медийната омерта около Първанов е всеобхватна.
Впрочем, във в. “168 часа” неведнъж задават въпроси за ловната пушка на Първанов на стойност десетки хиляди евро, или за внезапната демонстрация на “заможност” на синовете му. Но и на това останалите медии отвръщат с мълчание. Как така ще правят реклама на конкуренцията – със сигурност възкликват с облекчение по редакциите, където всъщност не е позволено да се пишат неприятни неща за н.пр. Президента.
И ако на епизодичните подмятания за Първанов в жълтия печат държавният глава отговоря с презрително мълчание, защото са “сензационни”, то статутът на в. “168 часа” като достоен за отговор беше узаконен с реплика на президентската канцелария на една – само на една – от няколкото публикации, свързани със семейството на президента (макар синовете му да са пълнолетни и да могат сами да се обяснят с вестника, ако преценят за нужно).
Този отговор до “168 часа” легитимира вестника като “достоен” за разговор с президентската институция. Официалният отговор показа, че в президентството четат, но отговарят избирателно само, когато се чувстват достатъчно уверени в своята теза. За всичко останало – само четат. Така косвено потвърждават верността на написаното, щом не отговарят.
Ето защо верноподаническото отношение на останалите медии е толкова важно- отказвайки да “тиражират” такава информация, те на практика стават част от президентската цензура, придават един вид “недостоверност” на публикации, които са “недостойни” за цитиране .
Разбирам, че аз, като източник на информацията за тайната вечеря на Първанов с (поне) с Маджо , имам своята “вина” пред медиите – първо, кой съм аз и какво си въобразявам! Да ме цитират?! А и съм решил отново да задавам въпроси за недосегаемия ни президент, след като на всички беше показано как се постъпва с такъв като мен, който си го позволява. И съответно – не си го позволява повече почти никой. Операция “наказание за назидание” от октомври 2006 г., когато напуснах Би Ти Ви след публичното ми заклеймяване от “най-високо място” в държавата и заплахата от уволнение от моето началство заради въпрос, който зададох за Първанов, очевидно свърши отлична работа.
А Премянов – и той ли е недостоверен и недостоен да бъде цитиран? Едва ли. Обаче как да го цитират, като ще трябва да споменат…моето име. Не става. Това е прекалено…
Разбирам също и “вината си” да критикувам ситуацията в медиите, с което съм ядосал мнозина в самите медии. Едни са се разпознали в моите критики като лакеи на властта, други се смятат за несправедливо заподозрени като такива (но грешат), трети със сигурност не заслужават тази участ. На тях съм готов винаги да се извиня, ако съм ги засегнал. Но не мога всеки път, когато описвам характерната за българските медии жалка картинка на подчинение, страхливост и безхарактерност да уточнявам за кого именно и поименно не се отнася това.
Но всички вкупом, дори и личните приятели, с които инцидентно се виждам и си говорим, се правят, че ме няма – в смисъл, като източник на АБСОЛЮТНО СИГУРНАТА ИНФОРМАЦИЯ, че Първанов и Маджо са празнували заедно. Не е опровергана и информацията ми за присъствието там и на Маргините, както твърди мой източник- нищо, че за тях Премянов не си спомня, а Узунов отрича.
Отгоре на всичко Премянов назова и още имена на участници в тържеството, публични фигури, които биха могли да бъдат попитани – като Николай Камов и Станка Шопова. Но и те не са “интересни” на медиите. Как да ги питат, като ще трябва да споменат откъде тръгва историята.
Ако имаше начин, аз също бих се бойкотирал. Нямам желание да пиша от първо лице: “написах”, “казах”, “разкрих”. “Аз” не звучи добре, знам. Но от чие лице да напиша истината? Има ли изобщо днес българската журналистика лице?
Това се опитвам да кажа: България има нужда ако не от бунт на журналистическата съвест, то поне от “журналистика с човешко лице”. Което означава – да има доблестта да погледне хората в очите като техен обществен партньор и сподвижник, а не да се крие от проблемите със сведен поглед, за да си няма неприятности с началството, както прави в момента.
