Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски или Апостола на свободата е обесен на днешната дата (18 февруари)* край София през 1873 г. Поставихме звездичката до датата, за да напомним, традиционно годишнината се отбелязва на 19 февруари, което от своя страна води до много грешки. Заслуга на редакцията на Еврочикаго.ком е, че поправи една от най-фрапиращите – в българската Уикипедия също бе посочена датата 19-ти.
Днес няма да обясняваме какво е Левски за нас, този действително най-велик българин, а искаме да ви предложим разказа на г-н Пенчо Ковачев, как е спасена от разрушаване и забрава родната къща на народния герой. Да докажем, че достойни хора винаги е имало и има дори в наше време.
Петър Димков спаси дома на Левски със “стрелба на месо”
Представяте ли си Карлово без къщата на Апостола Васил Левски?
Това е все едно Ерусалим да остане без гроба на Спасителя Исус Христос.
В Израел, разбира се, това е невъзможно дори да се помисли. Но в България може да стане, и то заради немарливост на управата на града.
През 1932 г. режисьорът Васил Гендов снима поредния си филм „Бунтът на робите“ в Карлово. Това е първият говорещ и музикален български филм.
Както във всичките си дотогавашни ленти Гендов е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля. Тук тя е на самия Васил Левски. (Повече за Васил Гендов и „Бунтът на робите“ – виж по-долу.)
В масовите сцени на филма участват войници от местния полк. Част от снимките са в двора на къщата на Левски и режисьорът Гендов е потресен от вида му – неподдържан, обрасъл с бурени. В окаяно състояние и почти рухнала е и самата къща.
Тя е от ранния период на Възраждането. Строена е през ХVI вeк от Кунчо Иванов, дядото на Левски, а след това е обитaвана от двамата му синове Иван (бащата на Левски) и Въльо Кунчеви.
По-късно е изоставена от цялото семейство. Опожарена е през 1877 г. по време на Освободителната война и след края й е изоставена и забравена.
„На всичкото отгоре върви упорит слух – разказва писателят Васко Жеков, – че ще разрушат родния дом на Левски.“ Версиите за събарянето му са две.
Според първата общинската управа решава, че мястото, където е къщата, влиза в проект за ново шосе. Според втората събарянето е, за да се отвори изглед към кръчмата, която е на кмета на Карлово.
Васил Гендов търси помощта на командира на полка. Според Васко Жеков това става по съвет на местните хора, които знаели за неговото родолюбие и патриотизъм.
Този офицер е Петър Димков, бъдещият народен лечител. Той нарежда къщата да бъде обградена с верига от войници. Дори издава заповед „да се стреля на месо“, ако някой понечи да разкъса веригата.
Представяте ли си? Офицерът, участвал в три войни и после разказвал, че никога не е стрелял срещу хора, да нареди огън срещу свои сънародници?! Може и да не е било точно така, но акцията на войниците изиграва своята роля. Никой не смее дори да припари до войнишката редица, камо ли да се опита да мине през нея. И родната къща на дякона Левски оцелява.
Но заради родолюбивото си дело Петър Димков не получава признание, даден е на военен съд.
За „превишаване на пълномощията си и самоуправство“. Пак две са версиите да не бъде осъден. Според едната го спасява лично ген. Атанас Ватев, също голям родолюбец, по това време командир на Втора армия. По-късно председател на Централното управление на Военния съюз. След преврата на 19 май 1934 г. скоропостижно е пратен в запаса. Според другата версия единият от военните съдии бил също голям патриот като Димков и не го осъжда.
Когато подп. Димков се завръща в Карлово, решава да възстанови къщата. „По негова лична заповед войник с барабан обикаля цяло Карлово и съобщава на хората за желанието на командира си“, разказа д-р Петър Димков, внукът на лечителя.
Приканени са всички, които имат автентична дограма и оригинални за времето си материали, да ги предоставят за възстановяването на къщата. Обещанието е, че срещу донесената старовремска вещ всеки ще получи нова дограма.
Така къде от патриотизъм, къде заради изгодата, носа събрани необходимите материали.
А най-интересното е, че първият човек, който прави лепта за възстановяването на дома, е местният ходжа. Той донася няколко златни алтъна и казва, че го прави в името на Левски, защото е истински герой.
Запалени от родолюбивата искра на Петър Димков, карловци създават обществен комитет, който организира възстановяването на къщата през 1933 г.
Начело на комитета е кметът Аристотел Янакиев. Особено важно е участието на арх. Димитър Иванов, карловец, но живеещ в София. Той изготвя проекта за възстановката на къщата, а изследователят на Левски, Димитър Страшимиров дава ценни сведения за живота му.
Къщата е отворена катомузей през 1937 г., когато се навършват 100 години от рождението на Левски. Така родният му дом се превръща в един от първите мемориални музеи в България.
През 1992 г. Общинският съвет на Карлово предлага на Министерството на науката, образованието и културата къщата на Левски да се обособи като самостоятелен музей.
През 2000 г. Министерският съвет му предоставя статут на държавен културен институт с национално значение.
Петър Димков е роден на 6 декември 1886 г. 12-годишен отива да учи в кадетското училище в Санкт Петербург. Там посещава и лекции по тибетска медицина, хомеопатия и ирисодиагностика. Дипломира се като офицер и през 1909 г. се завръща в България. Служи в различни гарнизони. Участва в три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Раняван 8 пъти, три от раните му са били почти смъртоносни. Носител е на много ордени и медали.
През 1936 г. с чин полковник е пратен в запаса.Отдава се на лечителство и го прави в продължение на 45 години.
Умира в съня си на 4 ноември 1981 г.
Васил Гендов е роден на 24 ноември 1891 г. в Сливен. Той е основоположник на българското филмово изкуство и на първата филмопроизводствена кооперация „Янтра филм“. Завършва висша театрална школа във Виена, специализира във филмовата къща АИКО в Берлин.
От 1920 г. е директор, режисьор и актьор в Софийския пътуващ театър. Инициатор за създаване на Съюза на кинодейците в България (1931), както и на Музея на българската кинематография (1948).
Васил Гендов е автор на първия български филм „Българан е галант“, комедия в стила на Макс Линдер. Все още има спор кога е била премиерата. Според автора това е станало на 22 юни 1910 г. в Модерен театър. Но пък най-ранните свидетелства от тогавашните вестници са, че филмът е прожектиран за първи път на 13 януари 1915 г.
Гендов е автор на 10 филма. „Бунтът на робите“ излиза на екран през 1933 г. Действието му се развива в края на 60-те и началото на 70-те години на ХIХ век. Главен герой в него е Васил Левски, ролята му се изпълнява от самия Гендов. Филмът е първият български звуков филм. Озвучен е в малко кино във Виена.
Васил Гендов умира на 3 септември 1970 г. в София.
Източник: в-к 24 часа
Интересен въпрос. Едва ли е възможно да го видите целия в първоначалния му вид. Ето малко инфо:
http://www.desant.net/show-news/22549/
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%83%D0%BD%D1%82%D1%8A%D1%82_%D0%BD%D0%B0_%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%B5
http://www.imdb.com/title/tt0287947/
Само да попитам за филмът “ Бунтът на робите “ , как мога да го гледам или изтегля ?
Знанието все пак изисква определени усилия от оня, който наистина се стреми към него – вижте http://iankov.blogspot.com/2007/07/blog-post_3083.html
Сънародници!
Бъдете народ, а не жалко население!
ДЯКОН ИГНАТИЙ – ТОВА Е ЗАВЕТЪТ НА ЛЕВСКИ!
Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето… украсявате паметниците на праведните и казвате: да бяхме в дните на нашите бащи, не щяхме да станем техни съучастници… ; с това сами против себе си свидетелствувате, че сте синове на ония, които са избили пророците; допълнете, прочее, и вие мярата на бащите си! Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането…? (Матей 23:29-33).
„…Васил Левски успява да проумее заблудите си относно дълбоката вътрешна същност на организираните от него “революционери” едва съвсем непосредствено преди смъртта си – едва тогава той проумява, че напразно е жертвувал живота си за хора, които не заслужават това, и изцяло и категорично се отрича от апостолската си дейност. Така, когато преди обесването му свещеникът Поп Тодор го попитал как да го споменава в молитвите си, Васил Левски ясно и категорично поискал да бъде споменаван не като революционер, а като дякон (разкайващ се и отдаден на Бога монах).
…Истината за живота и смъртта на членовете на семейството на Васил Левски е била скривана прекалено дълго време.
Иван Кунчев и Гина Караиванова са имали пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата Иван Кунчев е бил преуспяващ бояджия и гайтанджия, но се разболял, разорил се напълно и умрял на 38-годишна възраст през 1851 г.
За да отгледа децата си, майката Гина Кунчева работила като слугиня при богати хора в Карлово. На 60-годишна възраст, няколко месеци след Освобождението, след като вече е погребала три от децата си и в продължение на целия си живот е била жестоко притисната от безизходицата и непосилната мизерия, през декември 1878 г. тя се самоубива, като се хвърля в махленския кладенец.
На другия ден тя е била извадена от кладенеца и е погребана набързо, без каквито и да са християнски ритуали и встрани от карловските гробища, тъй като българската православна християнска църква забранява самоубийството; и така, тя е била официално и публично прокълната не само от “правоверните” „божии” служители, но и от цялото “християнско” население на града.
На погребението е присъствувала само обезумялата от скръб дъщеря Яна и две дрипави комшийки, а синът й Петър се е бил напил до безсъзнание от мъка и въобще не видял погребението. Гробът не е запазен; днес никой не знае къде точно е бил.
Мария Иванова Кунчева е родена през 1847 г. и е починала на 6-годишна възраст през 1852 г.
Христо Иванов Кунчев е роден през 1840 г.; подгонен от турските власти, емигрирал във Влашко, където станал хъш, но заболял от туберкулоза и умрял в Букурещ през 1870 г. на 30-годишна възраст.
Яна Иванова Кунчева е родена през 1833 г.; овдовява рано с четири деца.
Петър Иванов Кунчев е роден през 1844 г.; бил е хъш във Влашко, участник в четата на Христо Ботев, тежко ранен при сраженията във врачанския Балкан. После е участник в дружините на Българското опълчение по време на Руско-турската война, където е бил редник в І и в ІІІ Опълченска дружина, сражавал се в боевете при Шипка и Стара Загора; първо е бил награден с военен орден на руската армия, а после и с авторитетния Георгиевски кръст за храброст. През септември 1877 г. е уволнен от Опълчението за една година поради болест, а през юли 1878 г. е уволнен завинаги с право на пенсия от 10 копейки дневно.Тъй като не само е бил тежко ранен и осакатен с ампутиран десен крак, но и заболял от туберкулоза, в края на войната той се завърнал в Карлово, където изпаднал в отчайваща бедност и тръгнал да проси, за да оцелява и да издържа децата на сестра си. През 1881 г. умрял на 37-годишна възраст и в прослава на освободена България, в която никой – нито от съгражданите, нито от неговите или на брат му съратници – не пожелал да му помогне с абсолютно нищо.”
(Стр. 14, 16-18 от книгата на проф. Янко Янков Българският тероризъм. /Трето, преработено и допълнено издание/. – С., „Огледало”, 2006. – 222 с.).