Цървули и ботуши

Автор: Мирчо Икономов

Димитровград като градеж на века и резултатите от обратната селекция

…Когато цървули дойдат на власт
те се превръщат в ботуши…

/Славомир Генчев. Антидот/

Преди 65 години комунистите извършват най-забележителното масово убийство в българската история. В една яма от бомба край софийските гробища са разстреляни 150 души – целия политически елит на Царство България. Убити са Принц Кирил Преславски, ген. Никола Михов, проф. Богдан Филов, всички царски съветници, министрите от правителствата през последните 3 години и народните представители от последните 2 парламента, командирите на всички родове войски и на основните „стратегически“ подразделения. Световният учен – хирургът проф. Станишев – един от най-забележителните и високообразовани хора на България е принуден да установява смъртта на всеки разстрелян. Последен в ямата с негасена вар пада самият той.

Има пряка връзка между това събитие и факта, че българите избраха Димитровград за строеж на века…

Унищожението на държавния политически елит не е само ужасно нехуманно масово убийство. То е преди всичко „програмна“ проява, своего рода „манифест“ на новата власт. Комунистите са наясно, че за да наложат властта си, трябва преди всичко да потъпчат елита на нацията – всички образовани, знаещи и можещи хора трябва да бъдат смазани, за да могат на тяхно място да виреят примитивните дейци на работническото движение и емигранти от СССР.

Тази политика, започнала зловещо и решително в нощта на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945г. се провежда неотклонно в продължение на 45 години. Днес можем да кажем, че комунистите успяха в своята цел.

В продължение на 45 години (а по малко по-различен начин и през следващите 20) българското общество е подложено на обратна селекция. Колкото образованието, средата и произхода на един човек са по-ниски и примитивни, колкото родителите му са по-неграмотни и бедни, колкото по-ниско стои семейството му в социалната стълбица, толкова по-големи са шансовете му да се издигне в социалистическото общество.

От 1. февруари 1945 до 11. ноември 1989г. биографиите (днешните CV- та) се пишат по един и същи начин:

„… произходжа от бедно работническо семейство…“

„…бедно и многолюдно селско семейство…“

„… родителите му били неграмотни, но природно интелигентни…“

„…били бедни и необразовани, но трудолюбиви хора, които с пот на челото… къшея хляб“

„… израстнал в мизерия и немотия…“

В краен случай, ако съвсем нямаш откъде да изнамериш селски корен или пролетарска закалка и ако не се набиваш много на очи, можеш да минеш и с едно:

„… произхожда от малоимотно градско семейство на служещи с прогресивни разбирания…“

По времето на социализма биографията е всичко. От нея зависи дали ще имаш работа, дали ще имаш жилище, дали ще ти позволят да следваш… Биографията се пише от кварталната ОФ организация, която кара местните комунисти да ти напишат „характеристика“ – дали семейството ти е враждебно към народната власт, дали ядете в порцеланови чинии, ходите на църква, къпете се и прочие дребнобуржоазни предразсъдъци. Същите тези квартални комунисти, които надничат дали не учиш френски с баба си и не се къпеш прекалено често за да те изкарат Враг на народа, са онези „редови честни комунисти“, които днес се кълнат, че нямат нищо общо с „деформациите“ на системата, те били били идеалисти…

Веднъж написана, характеристоката те следва по служебен ред през целия ти живот – в гимназията, университета (ако цървулите изобщо ти разрешат да следваш), в работата, независимо каква е тя, в паспортната служба – когато поискаш да излезеш в чужбина, в „Мототехника“ – когато решиш да започнеш да чакаш 20 години за да си купиш Москвич… и в гроба, ако близките ти искат разрешение да бъдеш опят като християнин.

Обратната селекция, налагана от режима, държавният култ към простотията и неграмотността ражда трагикомични ситуациии. Защото когато простият се опитва да се изкара „vip“ е комично, но когато грамотния се мъчи да се докара на прост е трагикомично.

Дядо ми – подполковник от царската армия, герой от войната, раняван при Драва, кавалер на ордена За храброст“ и двукратен кавалер на орден „За военна заслуга“ е изхвърлен от армията, изхвърлен от дома си и лишен от земята си. Не му позволяват никаква работа, защото може да направи „саботаж“ на социализма. Остават му 1 декар (30 х 30 м.) лозе, от което той буквално изхранва семейството си.
Когато трябва да пише биография на синовете си, пише, че е земеделец – лозар…

Другият ми дядо е свещеник. (поп, както казват цървулите). Единственият начин леля ми да бъде допусната да следва е да бъде осиновена от вуйчо си, железничар. Така може да пише в биографията си заветното „работническо семейство“ и да се моли номерът да мине…

Онези по-заможни люде, които няма как да се изкарат бедни, гладни и неграмотни, защото всички знаят голямата им къща на главната, започват трескаво да търсят някой далечен роднина, който през на следването си бил съквартирант с един ремсист, или по време на стачката на кибритените работници на гара „Костенец“ случайно возил в автомобила си бременна родилка – работничка… Ако намерят въпросния епизод, пишат

„… произхожда от богато НО прогресивно семейство, което подкрепя борбата на работническото движение…“

Обратната селекция е включително и естетическа. Жените не смеят да носят „капели“, защото могат да ги обвинят в „битово разложение“ или „буржоазен морал“. Вместо европейската капела, възпитаничките на колежи носят забрадка като селянки помакини. Прическата е немислима дързост. Мъжете заменят широкополите шапки с работнически каскет. Цилиндрите и фраковете стават реквизит на театрите.

Тези „бившите“ хора, които са имали неблагоразумието преди 9 септември да се къпят, да учат, да говорят френски или немски и да лъскат обувките си с вакса, редовно са „профилактирани“ от работническо-селската власт. По време на Берлинското въстание, Унгарските събития, Пражката пролет, Полските събития, или просто около посещение на другарите Хрушчов, Брежнев или Ким Ир Сен в България биват прибирани от милицията „за кратка справка“, която трае средно 3 години, а за някои е последна…

Когато през 1979г. група ОФ – деятели с интерес към историята започват бегли опити за развитие на науката „генеалогия“ , която е свързана с родословни дървета и родова памет, те биват жестоко порицани от ЦК, а в Работническо дело излиза статия от Владимир Топенчаров, който ги обвинява в буржоазен реакционизъм. Родословието е вредно за сициалистическото общество, защото създава предпоставки за социално разслоение на трудещите се и е опит за преразглеждане на ролята работническо-селската класа….

Няколко поколения българи бяха възпитавани по този начин и в тази среда. Резултатите са налице:

– Днес в България милиони хора съжаляват за съборения мавзолей, защото бил част от историята. Макар и грозна и зловеща част, разположена на централния градски площад.

– Днес България е страна, в която споменатия централен градски площад – между Двореца, Театъра, Банката и министерството на отбраната е заета от… паркинг.

– Днес в България милиони хора са против махането на паметника на Съветската армия, която окупира страната им, защото бил част от историята. Част от историята – най-страшната, най-високата и видима отвсякъде част, която напълно доминира целия градски пейзаж столицата и се вижда отвсякъде.

– Днес в България 90% от населението се забавлява чрез алкохолизъм под звуците на циганско-турско-индийски ритми със сръбски текст.

– Днес в България смятат, че Димитровград е най-забележителия градеж на миналия век.

– Днес в България няма нито едно културно събитие, където да е норма мъжете да носят смокинг, а жените – рокля с гол гръб. Дори и Виенската филхармония да дойде в София, 1/3 от публиката ще приличат на трактористи – по „официален“ пуловер и черни маратонки. Днес в България, както и тогава, официалното облекло е само театрален реквизит. В нито една европейска държава няма такава андрешковщина.

– Днес в България огромното мнозинство от хората си мисли, че дрехите служат за да не ходиш гол. Никъде в Европа анцугът не служи за друго, освен за спорт. У нас се ползва като „smart casual“…

Днешна България гледа на културата, образованието, възпитанието, естетиката, книгите, дрехите, семейната среда по същия начин, както преди 65 години гледаха неграмотните примитиви с шмайзерите – като на „дребнобуржоазни предразсъдъци“ – с онова нахитрело презрение, с което влашките циганета в казармата гледат на „вишагите“ – и намигат тарикатски с плувнал поглед на малките си очета.

Обратната селекция на победилата простотия продължава да насипва бомбената яма край гробищата. Ден след ден. Един голям Димитровград от 111 000 кв. км…