Българската национална идея през XXI век

Автор: Димитър Петров

Всяка нация има своя национална идея. Без национална идея нацията престава да бъде нация и се превръща в аритметичен сбор от индивиди, а държавата, населявана от тези индивиди де факто престава да бъде държава и се превъръща в територия.

Националната идея е това, което обединява всички обществени прослойки и политически партии в рамките на една нация. Националната идея е нещо отвъд политическите стремления на една партия и тя остава непроменена, независимо от смяната на политическата власт.

Българската национална идея започва да се формира в края на XVIII век, далеч преди създаването на Третата българска държава. Началният тласък дава написването на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски през 1762 година – началото на българското Възраждане. Паисиевата история се разпространява и така все повече българи започват да се осъзнават като такива, а не просто като християни – поданици на Османската империя. „Историята“ е написана като реакция на тенденцията мнозина българи, особено по-имотните и образованите, да се гърчеят. Затова Паисий може да се приеме за създател на българската национална идея – ние сме българи, и като такива сме различни както от турци, така и от гърци.

Така формирането на българската нация обуславя и компоментите на националната идея – първо създаване на българска просвета и култура, впоследствие борба за църковна независимост, и накрая стремеж към извоюване на политическа независимост от Османската империя. В рамките на малко повече от един век това са стремленията на всички българи под османска власт. Бавно и неотклонно, независимо от политическите събития в Империята или извън нея, нашите предци преследват тези национални цели. И така до 1878 година, когато след близо пет века България отново се появява на политическата карта на Европа.

Берлинският конгрес затвърждава новата българска държава (макар и като автономно княжество под формалната зависимост на Високата порта), но значителни територии, населени с българи, остават извън нейните предели. Това налага формулирането на нова национална идея – обединение на всички български територии в границите на Отечеството. С тази национална идея се съобразяват всички български правителства от 1879-а до 09.09.1944 година, както и всички български политически партии, с изключение на БКП. В името на националната идея България участва в 5 войни, а в мирно време съсредоточава дипломатическите си усилия за облекчаване на положението на българите под чужда власт, както и за мирна ревизия на съществуващите междудържавни договори. Като резултат българската нация успява да постигне Съединението на Кнежяство България и Източна Румелия през 1885г., от войните за национално обединение 1912-18г. страната също излиза териториално уголемена, а през 1940г. по мирен път получаваме Южна Добруджа. Най-близо до окончателното изпълнение на националната идея страната ни е през периода на Втората световна война, когато територии в Македония, Беломорието и Западните покрайнини са дадени под временно българско управление.

Съветската военна агресия срещу България и превратът от 09.09.1944г. прекършват устрема на българската нация към постигане на своята национална идея. В рамките на няколко години цялата власт е овладяна от антибългарската комунистическа партия, а политическият, духовен, стопански и интелектуален елит на нацията е елиминиран – умъртвен, натикан в лагери или принуден да емигрира. Преследването на националнат идея се заклеймява от слугите на Москва като „великобългарски шовинизъм“ и започва да „се гори с нажежено желязо“ (по наставленията на члена на Политбюро на ЦК н КПСС и гражданин на СССР от български произход Георги Димитров). Така българската нация остава без своя национална идея, а и самото и съществуване като нация е поставено под въпрос. Под въпрос е и суверенитета на България, който комунистите на три пъти се опитват да ликвидират – чрез опити за присъединяване към Югославия и два пъти към СССР! Макар тези опити да не се увенчават с успех, де факто в периода 1944-89 години България престава да бъде независима държава, а българската нация се превръща в сбор от безгласни и безволеви индивиди.

В интерес на истината комунистите се опитват да наложат нова национална идея – стремежът към създаване на развито социалистическо общество, което един ден да доведе до комунизъм. В първите години след 09.09.1944г. тази идея намира прием сред част от населението (предимно сред най-долните прослойки на обществото, които са с най-низша менталност и следователно, най-лесно манипулируеми), но идеята не успява да се превърне в обединител на нацията, защото не е естествено възникнала вследствие на нуждите на общността, а е наложена „отгоре“. Отделно, дори и тези, които първоначлно са спечелени за идеята (например участниците в бригадирското движение от края на 40-те години на XX век) сравнително бързо се разочароват, осъзнавайки химерата на социализма.

След падането на комунистическия режим през 1989 година, България не само че имаше шанса да формулира своя национална идея, но и бе длъжна да го направи. В началото на 90-те години обществото бе раздвоено между, от една страна, желанието за бързи реформи, които да доведат до демократизация, пазарна икономика и интеграция с Европа и света, и от друга страна, търсенето на някакъв безболезнен „трети път“, който хем да демократизира страната, хем да съхрани стабилността и сигурността, която съществуваше при социализма. След като през януари 1997 година стана ясно на всички, че „третия път води към третия свят“, десницата в лицето на Обединените демократични сили получи шанс да наложи своите стремежи като национални цели. Така постигането на действаща пазарна икономика и връщането на България в лоното на цивилизования свят се превърнаха в новата национална идея.

Днес обаче тази национална идея вече е постигната. България е член както на НАТО, така и на ЕС, предстои приемане на еврото като държавна валута, а също и интегрирането на страната в Шенгенското пространство. Затова възниква въпроса: каква да бъде следващата национална идея, която българската нация да преследва през XXI век?

Пред вид днешните реалности, както във вътрешен, така и в международен план, българската национална идея през XXI век следва да има три основни направления:
консолидиране на етносите в монолитна българска нация
приемане на българската диаспора по света като неделима част от българската държава и българската нация
достойно и адекватно участие на България в общата политика на ЕС и НАТО

Част 2

Консолидиране на етносите в монолитна българска нация

България е еднонационална държава. В нея не съществуват национални малцинства на други държави, а етническите малцинства са част от българската нация.

Много често в историографията се пренебрегва изключително съществената разлика между понятията „родина“ и „отечество“. Дори съвсем целенасочено, комунистическата историография налагаше понятието „родина“ и за сметка на „отечество“ като част от денационализаторската политика на БКП, подчинена на Съветския съюз и пролетарския инетрнационализъм.

„Родина“ е мястото, където човек е роден, а „отечество“ – страната, на която той принадлежи. Отечеството е благословена от нашия Бог Исус Христос земя, това е християнското разбиране за принадлежност към нация и държава. Затова, когато става дума за българската нация, под нея се разбират хората, които считат България за свое Отечество – независимо къде са родени, или какъв е техният етнос, религия и майчин език.

Фундаментът на българската нация са българите-християни, които са родени и живеят в пределите на България.

Част от българската нация са и тези българи, които по силата на обстоятекствата са останали извън пределите на Родината (т.е. на политическите граници на България), но безусловно считат България за свое Отечество. Такива българи живеят в Западните Покрайнини и Македония.

Евреите, арменците и руснаците-белогвардейци в България са част от българската нация, защото са избрали да живеят в България и да се интегрират в българското общество. Това в пълна степен важи за всички чужденци, които идват в страната не просто да обитават нейната територия и да се капсулират в някакви техни етнически общности, а да живеят заедно с нас, да приемат нашите традиции и да споделят нашите национални стремления.

Съществуват обаче други етнически и религиозни групи, които трябва да бъдат консолидирани като неразривна част от българската нация.

Българите-мохамедани, наричани помаци, безусловно принадлежат към българската нация. Поради тяхната ислямска религия обаче, те се оказват в особено положение в рамките на българската християнска нация. Християнското мнозинство ги гледа резервирано, а от друга страна, тези хора са непрекъснат обект на чужда пропаганда – както турска националистическа, така и ислямистка. Исторически погледнато, помаците са потомци на ислямизирани по време на османското владичество българи. Някои от техните предци са приели исляма доброволно (заради по-високия статус на мохамеданите в Османската империя), а други са били принудени насила да го сторят. Така или иначе тези хора са с български корени и никога през времето не са се слели с българските турци. Затова българската държава и общество са длъжни да ги приобщят. Необходимо е да се проведе мащабна просветна дейност сред помаците, комбинирана с мисионерска такава от страна на Българската православна църква. Държавата трябва да осигури финансов и законодателен гръб на Църквата (да се върне доминиращото положение на БПЦ, каквото е било до 1945г.), да се строят църкви в районите с мюсюлманско население и да се пресичат в зародиш всякакви опити на ислямски фундаменталистки секти да влияят върху това население. Така, чрез просвета и духовност, без насилия и ексцесии, е възможно голяма част от помаците да се върнат отново към християнството. В миналото подобни методи са давали резултат, вследствие на дейността на Дружба „Родина“ в периода 1937-1944 година.

Българските турци, макар и да не са част от българския етнос и християнската общност, също принадлежат на българската нация. Това са потомци на турци, останали да живеят в България след създаването на Третата българска държава, тоест много преди формирането на модерната турска нация при управлението на Мустафа Кемал Ататюрк. Политиката спрямо тях трябва да бъде същата, както спрямо помаците, които не се откажат от исляма – тясно взаимодействие на държавната власт с Главното мюфтийство с цел стимулиране на т.нар. „умерен ислям“ и решителна преграда пред фундаменталистките секти. Друга изключително важна стъпка за интегрирането на турците е забраната и унищожаването на Движението за права и свободи. Освен всички други престъпления, партията на Ахмед Доган капсулира турския етнос в България и пречи на консолидирането на българската нация.

Най-сериозен обаче е проблема с циганите. Техните традиции, бит и култура по правило са в противоречие с нормите на обществата, с които живеят в една и съща държава. Това не е чисто български проблем, той съществува почти навсякъде в Европа, където има цигани. За съжаление под натиска на европейските либерали „правозащитници“, в България се налага безумието, наречено „десетилетие на ромското включване“ – насилствено интегриране на хора, кито нямат никакво желание да се интегрират към каквото и да било. Вместо това, далеч по-уместно би било да се обърне повече внимание на циганските традиции, норми и правила. Конфликтите между цигани и българи са вследствие основно на различията в светоусещането, традициите, неписаните правила и закони. Затова, вместо да се опитва да приучи циганите на българските правила, по-добре е държавата да им създаде резервати, където те да живеят по техните собствени правила. А ако искат да се ползват от благата на съвременната българска държава, тогава да спазват законите на тази държава. Избор винаги има. Подобно решение не спомага за интегрирането на целия етнос, но поне тези негови представители, които желаят да се интегрират, наистина ще бъдат пълноценна част от българската нация.

Част 3

Приемане на българската диаспора по света като неделима част от българската държава и българската нация

Смята се, че понастоящем по света живеят над 1.5 млн. български емигранти, заедно с техните деца. Близо 1 милион пък са напусналите България през последните 20 години.

В общественото пространство битува тезата, че емиграцията от България е отрицателна тенденция, наричана „изтичане на мозъци“. Нашата държава влага средства и усилия в образованието на стотици хиляди хора, от чиито знания и умения впоследствие се възползват други държави. В действителност това е един положителен процес, като аргументите за това твърдение ще представя в следващите редове.

Българите, които напускат страната, се установяват в по-високо развити държави от нашата. Там те се възползват от възможностите, които местното общество им предоставя и в повечето случаи реализират значителни успехи, а именно:
българските емигранти успяват да натрупат сериозен финансов ресурс, който е съмнително дали биха придобили, ако бяха останали в България
българските емигранти се докосват до съвременните тенденции в своите професионални области, което им дава възможност да се развият и усъвършенстват професионално
българските емигранти се научават на място как се живее в развито и уредено общество и най-важното, защо това общество е успяло да стане развито и уредено
Не е за подценяване и факта, че прехвалените ни „мозъци“ много често излизат от България с остарели познания в своите области (жертва на българското висше образование) и в развитите страни трябва да полагат допълнителни изпити, за да докажат, че са конкурентноспособни на своите колеги на Запад.

На ползата от емигрантите за нашата държава и общество за съжаление се гледа твърде повърхностно. Много често визията за това как да използваме техните финансови и интелектуални ресурси се свежда до следното: акцентира се върху сумите на емигрантските парични преводи и се очаква с нетърпение поредния дюлгерин от Испания да закупи апартамент по Черноморието, с което да даде своя принос към презастрояването (пардон, развитието) на родните курорти. Отделно от това, се надяваме, че повече емигранти ще ги удари носталгията и ще се върнат у нас да създадат семейства, с което да спомогнат за решаване на демографския проблем.

Подобни ползи са наистина реални, но това са само преките ползи за държавата. Косвените ползи всъщност са много по-големи и по-ценни.

Наивно е да се вярва, че успелите в чужбина българи ще се върнат в страната (ако са успели в по-богата страна, защо да се връщат тук?). Ще се върнат само тези, които тук биха имали по-висок статус, отколкото на Запад. Например, един управител на хотел в Лондон ще се върне тук само ако му предложат да управлява верига хотели. Или да стане собственик на хотел. Или направо председател на хотелската асоциация. Не е и това идеята. Нашите сънародници са изключително ценни там, където са се реализирали.

Първо, всеки успял българин зад граница е жива реклама на нашата страна. България е сравнително непозната в света и не влиза често в праймтайма на световните медии. Аз например, докато живеех в чужбина, често срещах хора, които преди това не бяха виждали българин на живо. Затова подобен рекламен ефект не бива да се подценява.

Второ, българските общности по света могат да формират ефективни български лобита в съответните страни. По този начин външната политика на много държави може да стане по-благоприятна спрямо България.

Трето, българските общности зад граница могат да генерират сериозен инвестиционен интерес към нашата страна. А ползите от подобно нещо са несъмнени.

Всичко изброено обаче може да си остане само добро намерение, ако няма съответната реакция от страна на българските власти. Политическата власт трябва да изготви специална стратегия за подпомагане на връзките и ефективно взаимодействие с българската диаспора. Нашата емиграция може да бъде много полезна, но само ако има кой да се възползва от предимствата и.

Що се отнася до справяне с демографския проблем, решението трябва да се търси в друга насока. Българската нация разполага със сериозен човешки резерв зад граница – Западните покрайнини, Македония, Бесарабия. Българите от тези земи могат успешно да се впишат в икономиката и обществото, за да не се налага, когато световната криза отшуми, да внасяме виетнамци, или не дай си Боже, негри и араби. По този начин хем ще се засилят процесите на консолидиране на нацията, хем проблемът с ислямизацията на Европа няма да се задълбочава.

Част 4

Достойно и адекватно участие на България в общата политика на ЕС и НАТО

България принадлежи към западната християнска цивилизация – исторически и културно. След влизането на страната в НАТО и ЕС тя официално принадлежи и политически към Запада. Ето защо България би следвало да се придържа към общите цели на държавите от Обединена Европа.

През XXI век основните предизвикателства към Европа са две – ислямската заплаха и опитите на Русия за налагане на енергийна зависимост.

Ислямската заплаха към Европа е както външна, така и вътрешна. Държавите от Близкия изток и Северна Африка са непрекъснат източник на нелегална имиграция, тероризъм и ислямски фундаментализъм. За в бъдеще, когато техните петролни резерви значително намалеят, а световната икономика се преориентира към възобновяеми енергийни източници, проблемите от тези региони ще нараснат чувствително. Отделно от това, непрекъснато увеличаващите се мюсюлмански общности в европейските страни допълнително дестабилизират Европа. Все по-голяма част от мюсюлманите в ЕС изповядват радикален ислям, признават върховенството на шериата (ислямските закони) над съответното национално законодателство и се стремят към превръщане на Европа в ислямска земя. На всичко това християнска Европа трябва твърдо и решително да противодейства.

България следва да участва активно в една бъдеща координирана политика на ЕС и НАТО по отношение на ислямската заплаха. Недопускане на отстъпки пред радикалния ислям, намаляване на относителния дял на мюсюлманите в съответната държава и ЕС като цяло (чрез стимулиране на външна и вътрешна миграция на християни и затягане на граничния контрол за граждани от Африка и Близкия изток), активно учстие във военните операции на НАТО срещу ислямския фундаментализъм и международния тероризъм – това са само част от мерките, които Европа трябва да приложи в своя защита. И България трябва активно да подпомага този процес.

Военните мисии на НАТО в Ирак и Афганистан имат своите конкретни цели – разбиване на терористични и ислямистки ядра, икономическа експанзия (Ирак) и борба с международния наркотрафик (Афганистан). В този ред на мисли българското военно присъствие в Кербала беше удачно – друг е въпросът дали бизнесът и държавата като цяло успяха да извлекат нужните дивиденти от нашето участие в операцията срещу режима на Саддам Хюсеин.

Второто предизвикателство пред Европа е опасността от руска енергийна зависимост. Европа трябва да създаде своя обща енергийна политика, подчиняваща се на нейните собствени интереси, а не на руските. Нужни са активни действия за постигане на диверсификация на енергийните доставчици. Възможностите за това никак не са малко. Изграждане на слънчеви панели в Сахара, които чрез магистрални електропроводи по дъното на средиземно море да захранват Европа с електроенергия. Построяване на газопровода „Набуко“, който да снабдява Европа с газ от Близкия изток. По-ефективно използване на находищата на нефт и газ в Норвегия, Алжир, Каспийския басейн (Азербайджан) и страните от Централна Азия. И най-вече – развитие на „зелената“ енергетика.

Ролята на България в общата европейска енергийна политика е изключително важна. Страната ни трябва решително да се откъсне от руската зависимост и да защитава националните интереси в отношенията си с Русия – така, както руската страна преследва своите интереси. За съжаление Руската федерация разчита на своята пета колона от русофили и руски агенти в България. Тази пета колона трябва да бъде строшена веднъж завинаги. Само след отстраняване на БСП от политическия живот (ако трябва, и по съдебен ред) и запушване устата на руската агентурна мрежа, България може да отстоява своите интереси, когато те не съвпадат с руските. И тук не става дума за русофобство, а за защита интересите на България. Русофобството е също толкова нелепо, както и русофилството. Веднъж обаче бъде ли русофилството унищожено, ще си отиде по естествен път и русофобството.

От нас зависи дали България ще бъде достойна европейска държава, или „троянски кон“ в ЕС – руски, турски, арабски или нечий друг.

Източник: http://thetrooper.blog.bg/