Петър Диков, главен архитект на София, www.petardikov.bg
Наскоро бях на театър – българска пиеса, български артисти. Млади и ентусиазирани. Залата бе препълнена (защо ли казват, че театърът е в криза). Българска пиеса за чужда музика. Хубава музика, ритъм и блус. В края на представлението, когато впечатлението бе, че то е свършило, водещият актьор излезе с един тъпан и каза: „А сега може би е време да дадем верния тон… защото досега като че ли не го чух…“
И последва характерният нашенски български неравноделен ритъм, който бе посрещнат и от актьори, и от публика с видим възторг. Внушението бе ясно и явно – българският тон е верният тон.
Дали обаче ние наистина можем да повярваме, че верният тон е българският тон.
Може и да е спорно, че е най-верен, но истината е, че е уникален. И е красив, емоционален, динамичен, индивидуален… Всички го харесват, всички се палят от него. Само ние се съмняваме. В самите нас, в това, което правим, в това, което можем… Проблемът е, че не можем да повярваме сами на себе си. Не можем да се откажем от максимата „абе хубава работа, ама българска“.
А трябва и време да можем! Да можем да разберем, че позицията „против“ е разрушителна и само позицията „за“ е градивна. Да можем да се научим да чуваме аргументите на другите и да коригираме своето мнение, когато тези аргументи са разумни, а не да се борим до дупка за каузи, в които ние самите не вярваме. Крайно време е да приемем, че правилата и нормите важат и за самите нас, а не само за другите, и че когато всички са добре, и ние сме добре, а когато с цената на всичко ние сме добре за сметка на другите, то това е много крехко, чупливо и временно. И да си зададем въпроса завистта ни, с която сме известни още от Иречеково време, от разрушителна може да стане градивна и да подтиква не да пречим на успелия, а да се стремим ние да успеем.
Можем ли да се откажем от максимата, че „не е важно на мен да ми е добре, а е важно на Вуте да му е зле“, която вгорчава живота ни и не ни помага.
Можем ли вече да разберем тънката, но много съществена разлика между българските и немските футболисти, а тя е, че немците играят, за да им плащат, а на българите им плащат, за да играят.
Твърдят, че българите сме индивидуалисти и не можем да играем в отбор. Сигурно е така и това вероятно е причината много българи да просперират не у нас, а в чужбина. Но трябва да признаем, че те просто имат шанс да покажат какво могат самостоятелно на място, където има правила, и тези правила са за всички, където всеки има шанс да реализира това, което може. Когато няма правила и най-добрият да си, винаги ще те „прецакат“, както обичаме да казваме. А ние можем ли да се научим да играем по правилата тук, у нас, в България. Само в това ни е шансът. Да успее всеки поединично и така да успеем всички заедно. По правилата.
В това трябва да си повярваме, че го можем. Историята ни е уникална и имаме пълно основание да се гордеем с нея, но настоящето ни е срамно. За първи път обаче европейският и световен пъзел е подреден така, че работи за нас като държава и като нация. Срамно и грешно ще е да си изпуснем шанса.
От нас зависи изцяло. Но трябва да си повярваме, че можем. И да го направим. Да повярваме в българското!
Мисля, че точно сега е времето:
Защото сме членове на Европейския съюз;
Защото има политическа воля за промени и ред;
Защото за умните хора кризата е най-доброто време за печалба (а ние непрекъснато твърдим, че сме умни и интелигентни);
Защото в такива времена малките държави са със значително по-големи шансове за успех (а ние сме малки и сега това ни е предимство);
Защото сме индивидуалисти и това сега ни е предимство, а не недостатък;
Защото сега е времето да използваме финансовата си стабилност (която изградихме с много мъки и лишения в последните 10-12 години) за икономически растеж.
И ако във въпроса „можем ли“ поставим като подтекст не „дали“, а „как“, имаме шанс да генерираме креативни идеи, които да ни помогнат, а не да ни пречат. Аз лично съм убеден, че сега е времето, ние, българите, сме хората и България е мястото. Но трябва първо да си повярваме.
