Представяме поезията на Надя Стефано – млада българска поетеса от Варна, която живее и работи в Отава, Канада. Може да я срещнете и с псевдоним Elpida, което на гръцки означава Надежда – така древните мореплаватели са наричали Вечерницата/Зорницата.
сграфито
уморих се от чакане
да натисне някой спусъка
и изстреля заряда ми
на Руска рулетка
напразно играя си
докато дните
доближават Голготата
върху огледални стени
фатална обреченост
привидно гравира
в стил il fresco
а хармонична застиналост
в неравни движения
е всъщност saecco
и рисува бързо Живота ми
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
опит за определение
този град ме привлича до болка
с празни улици, с криви пътеки
без тротоари, без дори светофар
и птици няма, и музика
само един (леко) остарял вехтошар
често в този град се разхождам
няма залез и изгрев там няма
нищо не тръгва и нищо не чака
само един часовник самотен
той отдавна обаче е спрял
градът, който ме мами до лудост
няма граници, няма ‘може би’ и ‘ако’
дори и възможности няма, тишина(!)
илюзии няма, нито сини мечти,
няма стени – градът извън мойта реалност
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
импресия (по Моне)
без пясък
пясъчните часовници
(щяха да) са просто стъкла
без стрелки
стенните часовници –
украшения
(или
нямаше да ги има)
тогава
паяците
(щяха да)
се опитват
да уловят времето
а рибарите
паяците
и лодките
няма(ше) да имат
гребла
само
тишината
(щеше да) носи
ехото
на камъните
(защото)
единствено
утрото
спира
нощта
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
(не)писано
(не)дочакани срещи
полУнощно обещани
(не)изплакани сълзи
следобедно преглЪтнати
(не)споделен копнеж
пролетно-Летен
(не)зараснали рани
прехапани от единоМислие
(не)пълнолуние
кратки безсЪници
(не)прочетени писма
отСрочени думи
(не)планирани раздели
сляпо Търсене
(не)извървяни пътеки
запълват Миналото
(от)пътуване
сега оставам
за кой ли път
на мястото
където
е коминът
в дома
в който
припознавам
смехът
на сянката си
сива
но питам се
за кой ли път
това ли е домът
до който тичах
след
всяко
сляпо
недописване
и всеки
неуспешен
опит
(за завръщане)
ще тръгна пак
за кой ли път
(познавам си нозете)
обувки
все ми липсват
и шапката
на
скитник
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
доброволен избор
блуждае мнимо нощем
праволинейно се подхлъзва
тук и там
кан(ь)оните са тесни вече
изнемощяла в клетката се свлече
(пре)дадената свобода
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
пречистване
(когато)
не отвърнах
на безгласните молитви
зарових се в посоките на вятър
(тогава)
завалях
във четири реки
разменяйки морето за игла
(и после)
уших
с отеклите си пръсти
свободата на аскет
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
сигнали
угаснала в необещано утре
мечтата е посяла крехко бреме
дали ме правят по-добра
на съдбата грозните съмнения
и спират във съзнанието пак
перманентно композирали тъга
дежурни писъци
на кратките въпроси
натегнати до края сетива
накъсват хоризонта по оста
дописвайки във счупената рамка
последните акорди на деня
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
опит за осмисляне
казваме
малко ни трябва
а всъщност
искаме много
живеем класически
в сюрреализъм
домино слагаме
на излизане
и подминаваме
празната купичка
опит след опит
за фалшива надежда
шах или мат
ако може с коня
стигаме
до ненужна еснафщина
забравяме
че всичко е преходно
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
девиации
нарушавам правила
– случва се
стъпвам на криво
– понякога
спазвам догми
– не се сещам за такива
закъснявам
– според обстоятелствата
обичам
– ако се случи > до болка
съгласявам се
– привидно
отричам
– най-често себе си
давам
– ако си заслужава
вземам
– само моето
идеал
– търсиХ го (няма)
(статистически
според
описаното
съм някъде
в нормата)
а извън нея
зачерквам
остатъци
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
етюд за (раз)мисъл
губих ги
една по една
всяка пролет
оставях ги
по няколко
между тревите
обръщах се
ден след ден
винаги назад
очаквах ги
след падане
да ме върнат
търсих ги
под листата
в дъждовете
по пясъка
сред вълните
и вятъра
(про)пуснах(ли)
времето
да ме догони
стъпките
от миналото
са бъдеще
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
за китовете…и хората
не мога
да мълча
дълго беше
очакването
прехвърлянето
на мисли
пътя
навътре
към себе си
трудно
поносимо
за истините
парещи
неотложно
отложени
преглътнати
като
лоши думи
утаени
на дъното
на душевните
улеи
там
където
извира
най-съкровенното
недокоснато
чисто
прозрение
от
сбърканата
пресечка
на душата
онази
която
съхранява
траекторията
на последните
китове
и погледа им
преди изчезването
като
обидени
малки деца
навеждат глави
тихата
борба
започва
след
скриването
на опашката
защото гордостта
не се храни с хляб
а с революция
вътрешна
обърната
навън
към света
като молитва
за разбиране
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
епилог
на прощаване
…не винаги тежи
и думите са…
някак си
…излишни…
не търсиш
и не помниш
сторени злини…
оневинени
плахи стъпки се стопяват
на тръгване
…не винаги вали
и слънцето е
някак близко
не знаеш
колко
много ще боли
когато
нова рана се отваря
на разсъмване
…не винаги е тихо
и гласът ти
някак свито
може да кънти
а вътре в теб
…е празно
на прощаване
…не винаги сълзИ
на миналото
вехто наметало
безпътие
не значи
без следи
все от някъде
започва
другото
…Начало
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
30 секунди
някъде бях писала за 30 секунди
поне 30 секунди…
без heavy thoughts и сладникаво je t’aim
а само форми…
форми на въображаема реалност
от пръсти
и устни
и линии неправилни
правилни прекъснати непрекъснати…
но тръгващи от едно и също място
и завършващи
на едно и също място
там
някъде в сърдечната област
30 на всеки 2 минути…
много е
но на всеки 2 часа…
или поне 10…
секунди на…
мълчание в което можеш
да крещиш
колкото си искаш
или да мълчиш
на пук
на инат
за релаксация
за осмисляне
…дори и да ги изгубиш в БЕЗсмислие
спечелил си
глътка
безбрежност
не тръгваш
…и не пристигаш…
самоДостатъчен Си
СИ
ти
Ти
ТИ
и вече добиваш
по малко
от всяко значение
за съществуване
и предел
без граници
ти поръчваш
и дирижираш
свободен си
само
самО
САМО
за 30 секунди
безпосочност
хармонизираща
тръпката
че притежаваш
разделяш
владееш
дори и само
…
30 секунди…
…
замисли ли се…
…за своите…
аз вече ги ИМАХ…
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
хиперПОЛИСтатично
мегаполиса ме задушава
ако НЕ надбягаш метрото
светлините ще го напрявят
трудно се прескачат
усмивки върху празни лица
хващат за гърлото
до теб
пред теб
зад теб
бетон
бетон
бетон
и
6 и 8 цилиндрови мотори
управлявани от GPS-и
от точка А до точка Б
казва се
от mall A до mall B
дано не завали
(слагат реклами
и по(д) чадърите)
шумно е
сред неми булеварди
пълни с хора
няма (ни)кой
да (по)пита
колко е часа
все повече
искам да отида в джунглата
вместо на театър
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Имигрантско
Бела съм, бела, юначе,
косите ми златни юлски жита,
очите ми зелени, същи майски поляни,
устните вино червено, дъхави диви капини.
Нозете ми, юначе, от игриви по игриви,
снагата стройна калина,
ръцете снежна коприна.
Ала тръгнах, юначе,
по пътища стръмни нелеки,
през девет земи в десета,
там си и останах.
Бела съм, бела, юначе, пребледнела,
косите ми сребърни вече,
очите не тъй зелени,
устните, що сълзите попиха, пък избледняха,
снагата ми на две се превила,
ръце отмаляха.
Жална птица душата,
че майка и тате, дружки далече,
не е тая чужбина за всеки.
Ела си, върни се, девойко,
че дарове съм ти приготвил,
тежки алтъни, сърмени премени.
Не мога, късно е вече, юначе,
че свих си тука гнездото,
под стряха утеха намерих,
две рожби свидни родих си!
спомен
потърсих
нещо забравено
беше минало
през сърцето (ми)
и през ума (ми)
не го побраха
после
ръцете (ми)
твърде крехки
за да го задържат
и твърде несигурни
да го отхвърлят
неочаквано силни
за да го оставят
намериха място
достатъчно далече
за очите
и много близо
до мислите
от където
никога
няма да си тръгне
защото е по-силно
от ръцете (ми)
от ума (ми)
и сърцето (ми)
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
oбречено(ст)
ще идвам все по-рядко в съня ти
все по-често стопява се
в празни окръжности
върху разстоянията
между тебе и мене
зелената нежност в очите ми
думите някога
силно изречени
в тлеещи спомени
ще натежат върху времето
като безглаголни обещания
без право на бъдеще
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
нещо като навик
по върха
на пръстите ми
все още париш
и разбъркваш
мислите ми нощем
и чашата ти за кафе
все още пълня сутрин
а всъщност
колко е изстинало леглото
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
абсорбция
ударите
на сърцето
изпреварват
гласа
на разума
заглушават
правилата
на действията
където
последствията
се преобръщат
днес
от утре
започва
само
мисълта заспива
достигнала вчера
когато стартира играта
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
прозрение
когато не искаш да ме задържиш
нито искаш да ме пуснеш
когато залезите са вече изживяни
и очакването няма значение
а само изгрева
и птиците още заспали
ще знаеш точно толкова
колкото ти е необходимо
само тогава светът ще е достатъчен
да отречеш и да признаеш
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
криптоСънувано
…в съня…
пулсирам
(без)дъхаво
бягам нагоре
скришом
прегръщам
инверсно безветрие
припознавам
хексаграм
в усмирителна ризница
вписвам
в окръжност
противоположна хармония
…в съня…
съм
седма
сефира
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
oпит за осъзнаване
и този ден
ще избяга
към безкрайното
потърсил спасение
от тихата безличност
на мълчанието
преброените
с отсрочка
минути
безвъзвратно
изгубени
ще се пръснат аморфно
в капки безвремие
забулен в мистерия
вътрешен глас
неразбран
на шестото чувство
първия клонинг
имагинерно
понесъл
отрицателен знак
комплексно разделя
‘осъзната лудост’
в реалност
на още един ден
химерно
неизмечтан
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
докато
сънувах
вятърни мелници
резонансно задвижени
от плач на звезди
под оределите облаци
очертах се
в самодивски игри
сънувах
безтегловност
петолиния в накъсани дни
нюанси
от тихо безверие
покрити без ритъм очи
сънувах
съдрани надежди
съшити с фалшиви съдби
осъзнах
невъзможност
да имам небе
докато ме събуждат
ранените птици
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
остани
в болката на дните кратки
самотата е прищявка на нощта
където сънено се вмъкваш тихо
и татуираш обреченост в съня
прелюдийно рисуваш по ръцете
с дъха отхвърляш страхове
по капка нежност вливаш в необятност
а вечността е стихнала далечност
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
различн(о)а
тръгвах си
винаги
не от страх
от обвързване
не от въпроси
неудобното
не винаги пречи
тръгвах си
винаги
без значение
дали има
къде да отида
и с кого
ще пия кафето си
и рози
без бодли
пред вратата ми
без спомен
за поза
и контури
по себе си
тръгвах си
през ръцете
готови за вдишване
и въздухът спрял
за споделяне
тръгвах си
с класическо изпращане
до болка трогателно
друг път
по пантофи
през задния двор
тръгвах си
дори и без сбогуване
телефон и адрес
писмата с подател
все до поискване
отварях в неделя
от девет до шест
тръгвах
забравила
думи нощи въздишки
градушки и хаос
нечие ехо
от неуместно пленен
уморена
от собствено бягане
и (не)навременна нежност
в чужди следи
на рзсъмване
тръгвах си
от неизбежната преходност
на нещата
с обратен ефект
тръгвах си винаги
без очакване
без илюзия
без обратен билет
до
този
път
този път ще остана
за да си тръгне
нещо от мен
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
в някое утро
ще тръгна
на зазоряване
преди слънцето
да е докоснало лицето ти
преди да се отворят очите ти
ще тръгна
по следите
на капките
от снощния дъжд
когато лунната соната
е вече отвъд облаците
ще тръгна
невидимa по реалното
преди нуждата ти
да е изпълнила
пространството на мечтите ми
преди да съм се потопила във фантазиите
които ми нарисува вчера
някой ден обаче
ще бъда окото на бурята
и гравитацията на сънищата
ще разбие правилата
ще посрещна светлината в твоята стая
преди да съм си тръгнала
ще отвориш очи проумял
че това не е просто игра
а любов
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
раз/НЕЖНО/признание
…и съм слаба и силна…
и волна и ничия…
вятърна
лунна с разпилени коси
валя по надслони
/рай
за бездомните
…клети, но верни души/
простор съм
впримчил небе
буря над тихо море
и съм пръсти
по прашно пиано
небрежно
разпръсната
в силни ръце
шепот съм
цвят
до
лик на икона
грешна
плаха сълза
необятна
и истинска
огнена
малка
следа
аз съм и твоя
и ничия
аз съм
просто
жена…
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
откраднато
не мога да те имам
защото си вятърът
който не се спира,
но мога да те докосвам
така както
пеперудите го правят
с крилете си
не мога да те имам,
защото си като водата
не може да бъде уловена в шепи
но мога да съм устните
и да пия от тебе
не мога да те имам
защото си като ехото
чувам те без да те виждам
но мога да помня гласа ти
не мога да те имам
защото си като нощта
идваш след като заспя
тръгваш преди да съм се събудила
но знам, че ще има ‘довечера’
не мога да те имам,
защото си като снега
стопяваш се
когато докоснеш
топла повърхност
но мога да те хвана
за миг в дланта си
този миг обаче
мога да пазя завинаги
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
вместо мен
сега
когато
мога да ти кажа
толкова
неща
думите
сами се спират
под
сянката
на крехка
недостатъчност
попили
цялата
тъга
от дните
във които
сбирах
тежестта
на времето
размито
помежду ни
и превъзмогвам
онази самота
която ме
стопява
бавно
до
празно
до
сега
когато
мога да ти кажа
толкова
неща
но вместо мен
пресипналo
говори
тишина
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
поне
преди да развържеш секундите
и оцветиш болката
преди да са изтекли стъпките
и окапали усмивките
по безкомпромисните
ъгли на времето
преди да разпилееш страховете ми
и позволиш на въпросителните
да затанцуват по многоточията
докато все още търсиш
чувствителния пулс на крилете
и противоречиш на еднообразието
нека
нека
нека
прелея в теб
доза обичане
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
да докоснеш червено(то)
защото съм като захарният памук
който се топи бързо
върху топъл език и моята сладост
намира празните пространства
на изискания маниашки глад
защото съм карамеловата букла
на каскадата струяща от запад
където залезът е рефракцията ми
и съм чистата есенция от диви цветя
гравирана в жадните очи на онази
примамваща безразсъдна лудост
за превземане
на всеки твой сантиметър
защото обичаш червеното
развържи ме в себе си
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
интимно
изричай ме
поименно
и нека тичам
по вените
по устните
и още по надолу
разхвърляй ме
до безобразие
забрави
първичната свенливост
изричай ме
аз нямам сянка
дъждът единствено
ще е свидетел
зад прозореца
но там е друго време
като закъснели птици
пак ще се намерим
остави ме
да извайвам
с краткостта
на безпределност
разпиляна
в разсъблечените
мисли
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
(за) някога
пазя те
докъдето стига
онова
което
(не) се вижда
в огледалото
непрогледно
валят
загуби
и грешни
пътеки
но
пазя те
за там
откъдето
няма да минеш
без мен
за капризите
потънали
в зениците ми
и за тогава
когато
дланите
напукани
са единственото
останало
свободно
пространство
за сгушване
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
от двете страни
пропътувах (те)
докъдето никой не бе стигал
по ръбовете
и по вътрешността
и през онези места
за които дори не знаеше
и се криеше
докато
се изпаряваха мъгли
и потичах(а) отново
на обратно
като капките роса
по тревата
огъвайки се
съчетавах моста
и бездната
в едно
върху рамото (ти)
пожелах (те)
както никой не бе посмял
хронологично
до последният остатък
на обреченост
без предназначение
докато
колекционираше
крайности
и широко затворени очи
(само)и р о н и ч н о
превръщах TE (в себе си)
…
до (не) з а в и с и м о с т
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
друго измерение
само минавам
не свиквай с мен
и с цвета на очите ми
не улавяй усмивката
уязвима е при допир
само минавам
не казвай
колко дълго
си чакал
не позволявай
на пръстите
да ме запомнят
трудно ще изтръгнеш
липсата
не събирай силуета ми
хоризонта му
е безупречен
не ми махай
за сбогом
назад не се обръщам
не свиквай с мен
само минавам
през
с ъ н я ти
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
не е късно
когато вали
изпращам
по всяка капка
несбъднатост
и тъгата
от думите
заседнали
между
разстоянията
защото
целувката
с дъжда
удължава
времето ни
за обичане
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
следите остават
когато държеше ръцете ми
питаше дали съществувам
отхвърляйки възможността
че някой ден въпросите ще престанат
и по измечтаните полета на докосването
ще останат празни стъпки
заради които се будиш нощем
и затваряш аромата от нощницата ми
в най-дълбото чекмедже на паметта
не смееш да угасиш лампата
защото тогава червилото по чашата
намира устните ти
за да ти каже колко съм далече
и колко истинска
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
между
спри да се оглеждаш за вратата
тя е от другия край
там не се познаваме
и не се търсим
не намираме
дори и себе си
там сме онези другите
които отричахме някога
само монолозите (ни)
изтичат през ключалката
и ни настигат
уморени от лутане
отразяват се в лицата ни
колко погрешно въображаеми
стават очите ти
(дали се о(т)глеждат във моите)
или ветровете са полудели
под сенките на клепачите
спри да се оглеждаш за вратата
тя е интерпретация
на онова
което го няма
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
задкулисно
вървя
по ръба
и нося под мишница
избледнели
от чакане истини
(докато)
в очите напразно
о(т)глеждах Луна
неказани думи
сключваха сделки
вик
тишината мълчи
и боли от въпроси
тишината шепти
и тежи от мечти
тишината говори
с неми очи
тишината крещи
оглушаха всички надежди
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
името й е
когато флиртуваш с Жена
не забравяй за жартиерите
не онези на краката
а онези на душата
толкова силно прилепнали
по изгладените очакващи желания
шептящи в косите
стилно и леко разрошени
по извивката на устните
леко нацупени
в изкусителна усмивка
при която
езикът
като рубин проблясва
и казва че отвътре е огнена
като кожата
топла и гладка
и настръхнала
за отдаване
пулсираща
по извивките
от шията
до самия връх
на пръстите
нежни
нетърпеливи
игриви
и влюбени
а най-горещо е
над сърцето
и примамливо
и уютно
там
между двата хълма
на женственост
от където започва
пътя
надолу
до истинската (й) същност
и тайнство
там
където
се срещаш
със себе си
когато флиртуваш с Жена
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
срещу гравитацията
ще подмина ръцете ти
толкова свикнали с болката
от стискане на кратките мигове
ще подмина очите ти
така изплакани
от кристални химери
ще подмина и вярата ти
в остарели утопии
от овехтели надежди
ще подмина молбата ти
за къс споделеност
на частици обичане
(…защото)
ако съм прегръдката ти
толкова тясна за мечтите ми
няма да ме имаш в сърцето си
ако приспивам клепачите ти
така жадни от очакване
няма да докосваш лицето ми
ако съм онази действителната
ще ослепее невидимата
и няма да има алтернатива пътя ни
ако изпълня желанието ти
ще разбия илюзиите
и няма да знаеш
че има любов
ще подмина нататък
разделена
на две
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
вместо сбогом
завърнах се
а всичко в мене бягаше
разделено на парчета
пареше в душата ми
и онази празна болка
плачеше
и всеки път
докосвайки недрата й
стоварваше се тлеещо вината
прокъсала със упрек мрака
завърнах се
а всичко в мен остана
от другата страна на залеза
и там кърви и пусто е
безумно тихо и безпаметно
няма сънища пулсиращи
и път назад до тебе няма
но там различни са очите ми
и истински
завърнах се
ти бе отнел мечтите ми
не са ми нужни вече куфари
съмнения изгризали дъната
сега на теб ще са ти нужни
и моля те след мен
на пръсти затвори вратата
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
по светлата страна
доближавам ТЕ
до себе си
и всеки път
това
отдалечава НИ
боли
от разстояние
и от близост
кърви
в разминаване
пропускаме
толкова
дълго
очаквани
дни
доближаваш МЕ
до себе си
когато
най-малко
тежи
и после
какво
тръгваме
до
там
до където
стигат
избледнели
лъжи
че някой ден
ще си кажем
онова
което
не спи
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Сценарии „А ла varg1“
Случайно открих
„Дневникът на Бриджит Джоунс”,
запрелиствах произволно:
„Оркестър без име”
ще свирят в „Мулен Руж”
точно в „Седем”,
в продължение на
„Девет седмици и половина”!
Помислих:
С толкова много
„Опасен чар”
не може да няма
„Дами канят”.
Мисията се оказа
„Невъзможна”,
защото
попаднах в „Клопката”
на „Спайдермен”,
а телефонът на „Агент 007”
отговаряше:
Набрали сте несъществуващ номер
(няколко пъти,…не запомних колко)
Изведнъж
прелетя „Батман”,
оказа се
с „Лице назаем”,
като „Отнесени от вихъра”
се „изгубих в превода”,
а там в едно „Казино”
„Добрият, лошият, злият”
си играеха на „Гладиатор”
и пет пари не даваха
за „Парите на другите”.
После се сблъсках
с „Титаник”
и „Смело сърце” ме качи
на „Армагедон”
където беше „Жега”.
Пътувахме
през „Море от любов”
между „Севера и юга”,
спряхме в „Далас” –
нямаше вече
„Американска мечта”,
само „Мълчанието на агнетата”
напомняше за
„Вчера”.
Купих си билет
за „Среднощен експрес”,
разбрах какво е
„Да срещнеш Джо Бляк”.
Като „Жената-котка”
се измъкнах през
„Плъзгащи се врати”
и след няколко
„Маневри на петия етаж”
се добрах до “Апартамента”.
СТИГА С ТЕЗИ ФИЛМИ!!!
Искам да отида някъде
„Където улиците нямат имена”
!!!
(Музика…)
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
хаоСтатично
забравяме
за времето
което не чака
нито върви срещу нас
очакваме
да почука
някой на вратата
докато годините зачеркват
възможности
и обратната
страна на Луната
все по-малко (ни) вълнува
дори и вече да е избледняло
Слънцето
по пътеки
светлоОтражатели
превръщат се в (далечни) планети
еднообразието
отдавна се казва Хармония
желана
когато всичко останало
задушено в няма безличност
поискало за последно амнистия
протяга
ръцете си
но не за прегръдка
за поредната сделка
печеливш е Кръговрата
защото
започва (се) винаги
отначало
…
Приветствам Надя Стефано за хубавите стихове.
Аплодисменти и за авторите на сайта еurochicago.
Поздрави от мен,Бургас и морето.
Роза Боянова
jestoko…