Ай ми врътнеш един биг бен!
Автор: Владо Трифонов
„Мисия Лондон” счупи всички рекорди по посещаемост…, филмът се хареса от всички…, бляскав филм…, бляскава премиера… (bТВ)
„Пригответе се за катаклизъм, който и маите не успяха да предскажат! Болезнен, шокиращ, патриотичен, смешен”.(рекламен анонс)
„Безумно смешен химн на човешката глупост и суета”. (синопсис)
„Най-очакваният български филм на всички времена”. (официалната страница на филма)
„Отзивите от филма са изключително позитивни”. (новинарски сайт)
„Аз смятам, дори и да прозвучи нескромно, че той е на едно световно ниво в техническо отношение. Ако тази история сме успели да я направим достатъчно конвертируема, аз съм сигурен, че този филм може да намери място и да бъде разпространяван навсякъде по света“. (режисьорът Митовски)
…
Ще се опитам да поразсъждавам по горните бомбастики, с уговорката, че аз също се надявам ние, българите, да бъдем разпространявани навсякъде по света; ако не чрез качествени политици, то поне чрез качествени творци.
И така: хареса ли филмът на всички? На мен и на човека, с когото го гледах – със сигурност не. На неколцина мои приятели и познати, с вкус към талантливите и изпипани неща – също.
Бляскав филм ли е това? По-скоро шумно и агресивно рекламиран. Ако една незначителна част от предварително изречените и изписани суперлативи да отговаряше на реалността, тогава можеше и да заблести.
Безумно смешен химн на човешката суета и глупост? Да, суета и глупост има доволно, но от художествените типажи тя прескача в екипа на реализаторите и този „безумно смешен химн” се превръща в химн на едно силно подозрение: прави се филм срещу някакви хора, които посрамват България, но и онези, които го правят, изглежда също не са стока.
Смешен? Тук трябва да изясним, за какъв смях става дума. Говорим ли за смешка, породена от външния вид на актьорите (дебилно-мутренския визаж на Павел Чернев или касапския финес на Любомир Нейков), то тогава имаме един разтеглен във времето виц и нищо повече.
Ако целта е била да се създаде сатирична комедия за човешките нрави в конкретно социално и политическо време, то тогава е редно да има пълноцени образи и хуморът да е следствие от тяхното вътрешното развитие. Това, което се е получило, са ескизни разработки навързани в хаотичен сюжет и натоварени с претенцията за „катаклизъм”, който, видите ли, и маите не били успяли да предскажат! Пар екселанс перчене от сорта „булгар”, „булгар”, което срива и малкото хубаво в тази 104-минутна лента.
Разпространяван навсякъде по света? Възможно е, ако под световно разпространение се разбират републиките от бившия Съветски съюз и Югославия. За филмовия свят с изисквания за стил и запомнящо се екранно присъствие „Мисия Лондон”ще си остане поредния източен ерзац.
“Е сеа си е*а майката!”
цепи екранно Любомир Нейков и тряска слушалката.
И пак майката.
И отново за майката.
В този филм се псува на килограм.
Колкото повече псувни, толкова по-сатирично и патриотично – може би така си е мислил режисьорът. И май се оказва прав – единствените неща, на които двайсетината души в киносалона се оживяват, са псувните.
Но и с тях нещо не е наред.
Иначе сочни и непосредствени на пет ракии в бара, на екрана звучат изкуствено и преиграно. Защо ли? Защото едно е да псуваш когато на теб ти се прииска, друго е да го правиш по нечия заявка. А когато не си от най-добрите, съвсем естествено е да се провалиш дори в такова просто нещо като псувнята.
С което не искам да кажа, че провалът е единствено по вина на актьорите. За да принадлежиш към „най-добрите”, трябва да си обучаван от най-добрите. Ако искаш изговорът ти да е естествен и да си впечатляващ като Робърт де Ниро, трябва да са ти преподавали Лутър Джеймс и Лий Страсбърг. Когато мотивацията избликва от най-дълбоките кътчета на душата, а не от носа или задника на актьора, тогава се раждат истинските постижения. Тогава и псувните ще звучат като псувни, а не като недомаслени копия на уличния оригинал.
Спомняйки си лично преживени ситуации, артистът не представя измислени емоции, а ги преживява и се идентифицира с тях, учи Страсбърг. Преди това е възприел от Станиславски, че творческите сили на един актьор трябва да бликат отвътре. Fuck yourself perverted bastards!” – фучи А.Пападопулу с ужасно произношение, и ти се чудиш откъде бликат творческите й сили в този момент. Умен режисьорски ход щеше да е, ако тя и проваленият политик Чернев в ролята на руски шарлатанин не си отваряха устата през целия филм, а Ернестина Шинова като първа дама беше минала опреснителни упражнения по дикция. За жалост това не се случва.
Доброто в цялата работа е, че има нова българска творба. Лошото е, че Митовски и сие са повярвали, че са сътворили „най-очакваният български филм на всички времена”. Още по-лошото е, че с всички средства се опитват да внушат същото и на зрителя, който, за зла врага, лесно се подава на внушения.
„Мисия Лондон” е поредния опит на българското кино да се измъкне от провинциалното си сетре и донякъде успява: с технически овладяната картина; със звука, който макар да е количествено раздут и стилово претрупан, създава илюзия за първа лига, както и с няколко добри попадения на артистите, когато се опитват да минат отвъд примитивността на своите герои. Оттам нататък идват диалозите – неловки и високопарни като в клип за кремвирши „Леки” и сбърканият подход при опита да се покаже какви какви жалки типове са българските политици и протежетата им.
– „Ае ми врътнеш един биг бен, ма” – изрича култовата си реплика актьорът Нейков, разпльокал култови телеса в реквизитната постеля.
– Не моа, боли ма главата” – култово отвръща актрисата Стефка Янорова.
В заключение: можеше да бъде показан само трейлъра, съдържащ всичко, на което човек имаше да се засмее в този филм, а останалото да се прочете в книгата.
П.П. Най-доброто актьорско постижение? На Коцето Калки, който дори не е актьор. Затова пък умее да създаде образ с два щриха.
