Представяме ви стиховете на Роза Боянова

Не е ли чудесно в празничния неделен ден да поседнем с чаша вино (или джин) и да почетем книжка с хубави стихове.  Като например:

За този наш следобед питат

сухите вълни

и пясъкът разгорещен под ходилата скърца,

но йероглифите, които

гларусите пишат – не запомня.

Затуй на глас повтаря:

с Роза – джин

и тоник с Бина,

вместо лимон – една сърдитка в чашата на плажа –

модерността на ХХ век –

повяхнала госпожица,

седи сама на масата за двама,

прикрива с грим

оная лъскава порочност,

наречена днес “опит

в любовните и поетични откровения”.

По-бедно и от речник на тийнейджър,

бъдещето

сред димящи фасове

позира.
Облечен в бяло

и облакътен на бара,

красив като мечта,

която бавно сме изпили,

в среднощен мъж се е превърнал

ранният следобед

и твърде скоро, твърде скоро,

ще види как

Зорницата изгрява.

Кратка биографията на Роза БОЯНОВА

Роза Боянова е член на Съюза на българските писатели от 2000 г.
Работила е към Творчески фонд на СБП и е зам. председател на Дружеството на писателите в Бургас, кореспондент на в. «Словото днес» – орган на СБП. В момента е член на комисията към СБП за работа извън столицата.

Инициатор и организатор на станалите традиция ежегодни Есенните литературни празници в Бургас ( първото им издание е през 1997 г.). Като ръководител на Арт салон „КаРо” тя е организатор на международните писателски срещи „Славянска прегръдка в Бургас” (като част от проявите на Славянската академия за литература). и „Литературни запознанства”.
Нейни стихове са превеждани на френски, гръцки, румънски, руски и др.

Автор е на книгите:
ЖАДНА ВОДА, стихове, Хр. Г. Данов, Пловдив,1984
ЛИТЕРАТУРНИ ИГРИ С ДЕЦАТА, психология на творческия процес (в съавторство с Красимир Кунчев), Народна младеж, София,1988
БИОГРАФИЯ НА ЧУВСТВАТА, стихове, Галактика, Варна,1990
МЕТАФОРИ, стихове, Издателска къща Шумен, 1996
МАСТИЛЕНА АУРА, стихове, Писателско дружество Бургас, 1999
СТИХОПРИНОШЕНИЯ, стихове, Демараж, Бургас, 2003
ЛИТЕРАТУРНИ ИГРИ С ДЕЦА ИЛИ ЛАР`ПЕДАГОЖИК, психология на творческия процес, второ допълнено и преработено издание (в съавторство с Красимир Кунчев),
Либра Скорп Бургас, 2005
ДАЛЕЧЕН ДИПТИХ, стихове, Либра Скорп, Бургас, 2006
ВРЕМЕНА. Три български поетеси…( Керана Ангелова, Калина Тельянова, Роза Боянова) Издателство “Аб”, София, 2007
МЕДА НА ПОЕЗИЯТА, избрани стихове, Български писател, София, 2008
М ЕДОТ НА ПОЕЗИJАТА, ИД „Макавеj”, Скопие, избор и препев Бранко Цветкоски

Носител e на националната награда за дебют „Владимир Башев”, 1985 г. и Националната награда за лирика „Иван Пейчев”, 2007 г.

Роза Боянова е родена на 6 март 1953 г. в с. Раброво, Кулско. Завършила е българска филология в Шуменския университет „ Епископ Константин Преславски”. Участник в Международни литературни и научни конференции. Чела е лекции по детско литературно творчество и авторско писане в Бургаски свободен университет, Шуменски университет, Институт за усъвършенстване на учители – Варна и др.

В предисловието си към „Меда на поезията” – книгата с избрани стихове на Р.Б.
Любомир Левчев пише:
„Въпреки че я познаваме добре и не отскоро, Роза Боянова ни изненадва отново с избраните си стихове. Изненадата е най-високата оценка за твореца на изящната словесност, защото в нея се крие основен закон на изкуството.
Мед може да се направи от всичко, което крие в себе си нектар – от липата, от билките, от магарешкия бодил, от тайните на бора и от тайните на акацията. Защо да няма и мед от Роза, мед от прашеца на словата?
Разликата между пчелата и поетесата е съществена. Едното крилато създание е събрало нектара на цветовете, за да направи мед. А другото носи меда към цветовете, към бъдещите плодове на творчеството.”

Иван КАРАДОЧЕВ – литературен изследовател и критик пише за Р.Б.:
„Аз знам, че поезията е съдбата й. Знам, че в кръвта й се върти поетическо дуенде. Онази вродена енергия на духа, която иска да види и преживее света в дълбочината на нюансите му и да ги опише с думи.
Стихосбирката “Далечен диптих” е изящна книга. Тя е израз на поетично съзнание, узряло да побира света в една сълза.”

Още стихове от авторката:

ЛЯВА ВОДА

Водовъртжът е забравил другаде
посоката на времето,
да плува е забравил,
отвъдно се превръща във тайфун удавен.
Изгубил е стрелките си
и цифрите,
и циферблата.
А болният или ще оздравее,
или ще го застигнат мътните
ако отпие.
Смъртта е черна сврака върху покрива
на всяко откровение.
И след това нагарчя
и песента,
и свободата.

*****

Да оправя леглото на болката –

тя отдавна е будна,
да завържа връзките на пътя,
и изведа случая,
да тичам гладна
чак до лакомата спирка,
да нахраня там въображението.
Да се оставя
мълчаливо
и на малки хапки
да ме преглъща
този ден.
Той тостове не вдига,
дори да е с език изтънчен,
двете чаши пресушава,
политаме след миг като с хвърчило.
Косите гъсти на сплетните ни държат –
да не изчезнем в облаците.

*****

Невероятно

Във шепата на
ръкопляскащ мим
предизвестената победа се смалява,
мълчи протяжно
в равното на ежедневието,
на празника
бъбриви стават недоволните,
досадно провторяеми, еднакво скучни.
Уж радостта умее да издига егото
до истински пиедестали
и да излиза с гръм от формата,
представите да счупва,

дори посоките да сбърка –
пак е магнетична.

Съмнителен,
критерият послъгва,
подсказва му извънхудожествена цензура
и се присмива от високите си ъгли.

Неистово започва
броене на пегаси и на музи
или на премълчани текстове.
Не иска Бог
да се намеси във похвалите.

До мен стоят
три въплъщения
на плодородието, младостта и свежата прецизност.
С тях някак си по-лесно е да споделиш
бутилка тоник със лимон и джин
и радостта, ах, радостта, която се изплъзва
ако не й се довериш напълно.

Непредвидимите победи са най-сладки,
ала за тях
смиреното желание дори не смее да мечтае.
Невероятно е.

*****

“…ако улицата беше времето,
а той – на другия й край…”
Томас Стърнс Елиът

Поезията може да мълчи.

Това разбираш,
бягайки към него.
Когато вече нямаш силует,
ще го докоснеш,
тъй недостойна да си там и да целуваш
нозете на поезията,
здравите й сводове.

Ала поезията може да мълчи,
енергии да трупа, за зарежда паузите с мъдрост.
Не винаги е толкова бъбрива
учителка с червен молив,
поправила домашното и уличното ти присъствие.

Със хронометър, с термометър, ехограф и огледалце
старият чичко доктор те очаква –
ще му паднеш и тогава
ще се обърнеш:
Толкова е кратък пътят –
закъде ли бързах?
За да ме стигнеш – казва краят
и доволен завързва възела последен.
Махалото само полита
към свободата – неизвестното.

*****

Ашладисване на райската ябълка

Не трябва да ядеш зелени ябълки –
така ме посъветва, вместо Бог.
И обеща, че ще ме носи на ръце,
че ще живея в приказка
и ще се чувствам в Рая.

Започна да строи от камък
къща,
ала ръцете му се умориха
и вече можеше да ме изпусне.

Трябваше сама да си напиша приказка,
в която да живея.
А в приказките всичко може да се случи:
да срещна бедни духом хора,
храна да стана на гладните за зрелища,
с ужасните и жълти новини да свикна
като с хляб…

Тогава той започна
да ашладисва киселиците в гората –
дръвчетата със диви ябълки
(с които бабите ни правеха оцет).
Когато плодовете потъмняха
оранжеви, подобно влюбен залез,
преди да паднат – сто сърца разбити
в снега настръхнал на ноември,
едва тогава ги опитах:
по-силна сладостта им бе от радост,
тръпчивостта им – уморена от очакване.

Познание не ми донесоха,
но си припомних
първичния, почти забравен вкус
на любовта,
изгонена от Рая.

*****

Две планети

свирят Шуберт.
Пъстървата единствено ги чува
сред ромола на бързея
и плясъка срещу упорството на естеството.
Обратно
и високо в извора рожден
се връща,
хайвера си да хвърли на смъртта,
да изненада Космоса,
че се превръща в точица от Млечен път,
или пък в нота
от тетрадката на гений.

*****

Измъкната е яростта от тази жена

и тя вече е кротост и шепот.
Като недоразвит пръст
Азът се крие зад кутрето,
при ръкуване се усеща
в неестественото отдръпване
или в престорената сърдечност.
Не смее да се радвар
не може да си позволи
парченце шоколад.
И бягството й
няма да е истинско и да е пълно
никога,
докато не прегърне яростта си –
единствено тя й прилича сега
на завръщане…

*****

Словесни екслибриси

Ухае на канела листът, от дома си бягам
в писмо до Томас,
сред имението му зелено.

Сега, като че ли случайно, аз откривам,
че радостта в душата ми е утаена
и мога тихичко да я размътя,
и тихичко да се прегърнем двете…

И друг го иска, но не смее да признае
И с пръсти почва да рисува светлината.
– От теб струи – ще каже – аз я виждам
и мога, ако позволиш, да я докосна.

Първите аплодисменти са на вятъра –
той иска да ми вземе знамето и шала,
косата ми в прическа дива реше,
глупаво свободен и излишен,
сълза от облака изцежда.

Започвам да се плаша от дъжда.
Гневът Божествен сякаш ме настига
и митовете за потопа оживяват,
безсмислено е да им се съпротивлявам,
да спра това, което разрушава,
което ври в кръвта непредвидимо…

Ухае на канела листът,
имението е зелено…

*****

В очакване

На Роси Йорданова

Изненадана,
забелязваш детайли,
които обръщат представите,
посоките,
оста на въртене.
И в тази,
внушена от тебе реалност
всеки среща другото си Аз –
независимо,
свободно,
истинско.

Стоят
една срещу друга
по-добрите ни половини
и си разменят имената.

*****

Тази жена е нонсенсова книга –

пълна е с думи,
само че не е смешно.
Бълва празнословия като бенгалски огън,
не спира и за миг,
докато аз чета
Томас Стърнс
и искам да е тихо,
за да прозвучат
неговите писани преди век думи,
да надвикат нонсенсовата жена,
да вкарат смисъл в този непоетичен вагон
за Пловдив – сам по себе си словоохотлив .

Сигурно природата така компенсира
глухонямото съзерцание,
или пантомимата на растенията,
или други свои грешки.

Старецът, който е забравил закъде пътува,
не може да засити очакването си
с… пристигане.
Така е и с моето поетично утоляване.

*****

вечни ИНТОНАЦИИ

Обула огнени сандали
тя се изкачва към небето
по стръмни стъпала от залез,
по нотите на вик простенващ:

Въх, въх, въх, въх!

Ако докосне облак нисък –
в дъжд прелестен тя се превръща
като огърлие от перли,
изпуснато в праха на Юни.

Ако подобно дим извие
безплътно тяло към Луната –
с танц от самия Бог измолва
утеха, милост и пощада:

Въх, въх, въх, въх!

По въглени се връща боса
и с пръсти белези чертае
в душите ни изпепелени –
самата белег върху устни
на век по чудо оцелял.

Вещаят заговор звездите
срещу безсилното човечество.

Въх, въх, въх, въх!

Вестта донася. И почиства
със огън раните от смърт.

***

Когато светът е готов да прегърне поезията,
ние ще я доведем като невеста.

Р.Б.