Автор: ЧАРЛС ЛАНИУС
Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 14.10 часа на 16 септември 1944 година. Престоях в България осем месеца, за да видя какво става в тази окупирана от руснаците страна.
Пристигнах от Турция на 7 септември. Официалните лица на българското консулство в Истанбул искаха американски журналисти да дойдат в страната и да изпреварят руснаците. Един автомобил ме чакаше на границата и с двама тайни полицаи, въоръжени с пистолети, потеглих за София. На следната сутрин се срещнах с новия министър-председател Константин Муравиев, дългогодишен либерал. Неговото правителство бе съставено само преди седмица. Той ми направи впечатление на честен и искрено говорещ демократ. Съобщи ми колко безнадеждно се опитал да сключи примирие със съюзниците. На другия ден коалиционно правителство, доминирано от комунисти, свали правителството на Муравиев и той бе хвърлен в затвора.
Първите руснаци бяха преминали границата на 8 септември. Сега един лъскав американски автомобил “Пакард” водеше колона от изкаляни и изпочупени джипове и камиони, американско производство. Бойното поделение се състоеше от момчета с розови бузи, загрубели старци с увиснали мустаци и едрогърди жени – всички с общ знаменател: вид на свирепи безжалостни воини.
Слухове за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Одобрителните викове и приветствия на посрещачите започнаха, когато водещата колона премина под портрета на Сталин, окачен върху набързо построената победна арка, украсена с червени знамена. Вечерта софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Контролираха движението военни полицаи, които скоро бяха заменени от едрогърдести рускини с ботуши и шмайзери. Една седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България.
Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове развяваха червени знамена и крещяха приветствия, сега протестираха, когато съветските войници им грабеха прасета, говеда, коне и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото си искат.Скоро стана явно, че Съветите ще управляват България твърдо, неумолимо и тоталитарно. Те действуваха косвено, но ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа “предпочитан и покровителствуван от Москва”.
Отечественият фронт бе организиран от хитрата Цола Драгойчева, фанатична комунистка, обучена от Москва, а днес диктатор на България. При факта, че комунистите контролират въоръжените партизани и проникването на руската армия в страната, то за нея беше сравнително лесно да постави комунисти на най-важните министерски постове в новото правителство.
По времето на преврата комунистите не брояха повече от 5 процента от цялото население, което възлизаше на около 8 милиона. Мнозинство са селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност антикомунисти. Почти всеки селянин притежава собствената си земя и си е господар. Гражданите на София са синове и дъщери или внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма.
Във всеки град и село на България комунистите завзеха цивилната администрация. Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов. Те често арестуваха хора просто защото са добре облечени. Решаваха с куршуми стари лични спорове с хора, на които имаха зъб. Българи ми съобщаваха, че почти навсякъде биещите полицейски началници, кметове, бирници и някои техни заместници били разстрелвани или пребивани до смърт. Повече от сто бивши регенти, министри, заместниците им, народни прадставители и дворцови служители на починалия цар бяха осъдени на смърт от така наречения народен съд. Според официалните съобщения “народните съдилища” са осъдили на смърт и затвор над пет хиляди души. Десетки хиляди са избити и репресирани без съд и присъда.
Малко по-късно започна да се проявява силна реакция срещу Съветския съюз и поставеното от него правителство. Българите очакваха либерално демократично управление, излъчено от народа, но вместо това получиха комунистическа диктатура. Пряк политически резултат бе, че започнаха да гледат към САЩ повече от когато и да било преди. Имаха достатъчно лош опит от фашизма и не искаха комунизъм. Мислеха, че Съединените щати ще им помогнат да станат демократична страна. Руснаците и комунистите обаче бяха добре осведомени за тази тенденция и започнаха усилено да пречат и подбиват престижа на Америка.
Първа възможност за това им се удаде, когато от Турция дойдоха четирима американски военни да търсят и освободят американски летци от свалени в България американски самолети. Възглавявана от поручик Хари Харпър, групата свърши отлична работа. Само за три дни 355 американски офицери и войници бяха на път за Турция. От Харпър и подчинените му зависеше да бъдат открити и други американски военни в провинцията. Една вечер обаче руски поручик им заявил, че не са желани в България. Харпър протестирал пред руския комендант, но той им дал 24 часа да напуснат страната. Британската мисия, оглавявана от Харолд Гибсън, получила същото нареждане.
Поручик Харпър искаше да остане с риск да бъде арестуван, но полковник Гибсън бе загрижен да не се предизвика международен инцидент. Затова към шест часа вечерта двете мисии с 15 автомобила се срещнаха пред хотел “България”. Съветските представители задържаха потеглянето им с два часа, за да не разберат софийските граждани какво става. След това, придружени от руски конвой, мисиите потеглиха за Турция. Стотиците българи, станали свидетели на това престъпление, с право бяха слисани – нали руснаците, британците и амеиканците са съюзници? На следващия ден това събитие с добавки и украшения бе публикувано в българската преса.
Американски и британски членове на Съюзническата контролна комисия започнаха да изпитват големи трудности при получаване на доставки или влизане на техни сътрудници в България. Мнозина служители на американското външно министерство чакаха със седмици да влязат в страната, а после ги лишаваха от право да действат свободно. Без специално разрешение американците не можеха да се движат на повече от 6 км около София, а и тогава трябваше да бъдат придружавани от руски офицер. През зимата трябваше да имат специално разрешение, за да карат ски в неделя – въоръжени руснаци ги пазеха като че ли са военнопленници. Когато американски офицери отиваха на лов през януари, бяха задължени да доставят храна на придружаващите ги руски офицери. Ако генерал-майор Джан А. Крейн, началник на военната ни мисия, както и представителят на външното ни министерство Мейнард Б. Барнс, искаха просто да се разходят из страната, трябваше дни напред преди това да питат за разрешение и да вземат руски офицери със себе си.
През март един американски преводач, сержант Борис- Бъки Кувшинов, беше жестоко бит от двама съветски офицери. От болничното си легло той ми разправи какво е станало. Една вечер руснаци го спрели на главна улица в София и му поискали документите: “Разбрах, че искаха да предизвикат скандал, псуваха ме по руски и казваха, че американците били копелета и двулични съюзници. Предложих да отидем в руския щаб и там да покажа документите си, но единият офицер извади пистолета си и ме удари през брадата, а след това двамата започнаха да ме бият, повалиха ме на земята, ритаха ме и ми блъскаха главата в циментовите стълби”.
Генерал Крейн изпрати официален протест. След три седмици руският командир полковник Смирнов повика в канцеларията си един американски офицер с преводач и каза: “Проведохме внимателно разследване и установихме, че тези мъже не са офицери от Червената армия. Те са били беларуси, които откраднали съветски униформи и нападнали сержанта ви, за да ви дискредитират храбрата Червена армия”.
В София изобилстваха доносници и полицейски шпиони. В хотел “България” трима мъже седяха малко встрани от входа и мислейки се за незабележими, записваха влизането на всеки чужденец освен на руснаците. Приятели и познати изведнъж престанаха да ме посещават. Когато ги срещнах на улицата, ми казваха, че били разпитвани от милицията и решили, че е много опасно да ги виждат заедно с американец. Дори отказваха да говорят на друго място освен на открито, където никой не би могъл да ги подслушва. Даже лица, които имаха работа в американската легация, се притесняваха да отидат там. Неприятелското и подозриелно отношение на руснаците и комунистите имаше двояк ефект: нашият престиж пострада много, а съветският се повиши. Българите бързо забелязаха пренебрежението на руснаците към нас. Повечето се чудеха как една самоуважаваща се и велика дъжава може да допуска такова отношение. Ден след ден българите живееха под все по-увеличаващата се сянка на Русия.
Когато новината за смъртта на президента Рузвелт достигна София, един комунист адвокат ме удиви с въпроса си: “Мислите ли, че новият ви президент ще бъде комунист? Нали знаете, че ние тук сме много силни и Сталин сигурно настоява за това.”
Комунистите искаха да превърнат България в икономически зависима държава от Русия. Познавам американски тютюнотърговец, който месеци наред се мъчеше да купи тютюн. Преговаряше с доминирания от комунисти търговски комитет на ОФ, който бе иззел всичкия тютюн. Предложи да плати в долари, но комунистите поискаха да заплати в натура. Тогава американският търговец им предложи 4 кг памук за 1 кг тютюн. Комунистите обаче продадоха тютюна на руснаците, които им платиха на цена приблизително 1 кг памук за 1 кг тютюн. По-късно в Америка научих, че Русия е предложила на американски тютюневи компании големи количества български тютюн на много високи цени.
Комунистите полагаха свръхусилия да русифицират страната. В училищата беше наложено политическо обучение от нови учители, а много от бившите учители изпратиха в концлагери за превъзпитание. Учебниците бяха преработени в комунистическо-руски дух. Руската пропагандна машина беше в пълен ход. Установен беше и контрол върху кината и театрите.
За мен беше невъзможно да пращам обективни и верни репортажи. Контактите с външния свят практически спряха. Съветската цензура наложи строг контрол. Нямах право да изпращам писма вън от страната. Телефонните и телеграфните съобщения бяха прекъснати. Само цензурирани телеграми до Ню Йорк и Лондон можеха да бъдат изпращани, и то само чрез Москва.
Въпреки всичко навън проникваше достатъчно информация за положението в страната.
READER S DIGEST
Oktober 1945
Авторът Чарлз Ланиус от началото на Втората световна война
е кореспондент на National Broadcasting Company
в Европа – първо в Рим, после в Берлин.
През 1941 година следва германската армия на Балканите,
наблюдава нахлуването й в Русия. След това е преместен в Швейцария,
а към края на 1943 г. – в Турция, в очакване да влезе отново на Балканите.
Преводът на статията ни бе изпратен от свещеник Георги Недялков,
избягал от България през 1944 г., който не е забравил родината си,
продължава да помага за християнското възпитание на сънародниците ни в Америка и у нас чрез издавания от него тримесечен бюлетин “Христос посред нас” на Bulgarian Orthodox Religious Education Society, P.О .Box 4233, Sidney, OH, 45365-4233 USA.
Вестник “АНТИ”, бр.2 от 15-21 януари 2004 г
Браво на Редактора!
Днес си публикувал три изключителни неща, и това сочи на твоята духовност и душевност – та нали стилът – това е човекът!
Прочетох ги на един дъх и спонтанно почувствувах потребност да споделя одобрението и признателността си към човека, който се е потрудил да даде на читателите тази превъзходна храна за размисъл.
Благодаря!
Благодаря за хубавия материал! Една корекция – в пасажа: „След три седмици руският командир полковник Смирнов повика в канцеларията си един американски офицер с преводач и каза: “Проведохме внимателно разследване и установихме, че тези мъже не са офицери от Червената армия. Те са били беларуси, които откраднали съветски униформи и нападнали сержанта ви, за да ви дискредитират храбрата Червена армия”.
Очевидно става дума не за „беларуси“, а за руски белогвардейци – неточност, допусната вероятно още в първоначалната публикация във в. „Анти“.