Много от гражданите на страната имат нужда от спешна психологична помощ
Интервю на Мария Филева с Пламен Димитров – председател на Дружеството на психолозите
Г-н Димитров, защо в България не се случват големи протести въпреки недоволството, въпреки антикризисните мерки, които няма как да не ощетяват някакви групи от населението, за разлика от Гърция и Румъния. И при най-малкия повод нашите южни съседи излизат да защитават свои прави, големи протестни демонстрации имаше и на север от Дунав. Защо при нас такава мащабност просто няма? Опитът на учителите отпреди година се превърна във фиаско – и заради тяхната неорганизираност и липса на единство, и защото обществото се обърна срещу тях.
Много обяснения има. Може би най-меродавното е, че хората са достигнали тази точка, която психолозите наричаме „приучена безпомощност”. Те знаят за себе, понеже са правили опити да манифестират трудностите си, че от техните протести не са произтекли конструктивни неща и удовлетворителни изходи. Тоест, много хора у нас са загубили усещането за инструментална ефикасност на гражданските и съсловни протести и не вярват вече, че по този начин преживяванията, исканията и предложенията им ще бъдат чути, разбрани и превърнати в обществена политика.
Какво означава терминът „приучена безпомощност”?
Представете си куче, което ту награждаваш, ту наказваш, ту игнорираш по неритмичен начин, несъобразен с полезността на действията му. То скоро придобива приучена безпомощност и тя води до невротично поведение, което може да има широк спектър – от автоматична агресивност и озлобеност до необяснима пасивност и дезориентация. За съжаление, на национално ниво ние сме твърде дълго време с дълбока невротичност на поведението; не сме убедени, че можем да конструираме целенасочено поведение, социална солидарност и колективна ефективност, за да подобрим положението си. Затова всеки се е затворил в своята малка защитена общност – в семейството или в рода си, в тесен кръг от приятели и колеги, но е твърде сам в собствените си проблеми и тревоги, което води до това, че трудно се ориентира към организирани социални действия. Всяко осъзнато действие е резултат от връзката между усилията на хората и резултатите, които са получавали. Например – не сме се борили много за демокрация, но я получихме. Но това не ни помогна да научим урока, че за да сме ефективна, а не фасадна демокрация трябва ежедневно гражданско действие. От друга страна, мнозинството от хората полагат много усилия в трудовия си живот, но доходите им не се качиха сериозно, за да придобият усещането за сигурност. Сменя се властта, т.е. гласува се, а социално-икономическият и психосоциален статус на огромна част от българите не се променя. Социалната неинформираност и психосоциалната некомпетентност допринасят до това огромна част от българите да се задържат съзнателно или не в пасивна и агресивна форма на защитно поведение, което обаче не е конструктивно и не води до удовлетвореност и социална организираност и интеграция на социалния капитал.
Това ли е причината да нямаме силни синдикати? В крайна сметка те присъстват само в държавните предприятия, в частните фирми не се съобразяват с тях.
И те са част от този институционален механизъм, който поражда безпомощност. Самите те сигурно под повърхността си се чувстват объркани, екзистенциално тревожни и дори безпомощни, защото не могат да променят базисни неща като условия на труд или икономическите параметри на социалния договор. Когато имат възможност да изпълнят основната си работна задача, те или въобще не работят по нея, или се занимават с нещо различно, служещо само за намаляване на напрежението. Това е основен закон на психосоциалната динамика, но той не може да бъде разбран от хората, които говорят на езика на макроикономиката, политическата икономия и сервилната рейтингова социология.
Политиците възползват ли се от тези особености на електората си?
Къде съзнателно, къде не, те извличат вторични ползи от масовата безпомощност, защото могат да продължават да правят това, което сами решават, че е полезно, но без да получават корекцията на публичния диалог при правенето на политики, стратегии и институционални модели
Но те не са паднали от Марс, те са едни от нас.
Да, но все пак във всяка една голяма общност има различни подгрупи и групи. Една част от тях, придобивайки властови и лидерски правомощия след избори в общността, имат макиавелистко, „преведено” това означава използваческо и чисто егоцентрично мислене, нарцистични нагласи и стил на поведение, които искат да се превърнат в оперативна норма на общността. Много от тях са успели щом сега говорим за масова приучена безпомощност в обществения ни живот. Без пълноценна връзка с хората, концентрацията на власт в малки и твърде партизански групи от политици стимулира именно това – лицемерие, корупция, заместващи реалните удобни задачи и приоритети, което от своя страна води до възможността определени хора, добрали се до нея, да се облагодетелстват за сметка на другите и самообслужвайки се да играят драматично роли, имитирайки политическа отговорност. Не са автентични, не са адекватни, но това не им пречи, имайки несподелена власт в ситуация, в която всички са хронично затруднени и в дистрес, те да се облагодетелстват съзнателно или не. Уви, така е не само у нас. Ето, миналата седмица Барак Обама говореше за това как се бори да прокара промени в законите и регулациите, така че да спре алчните банки и финансови институции да се възползват безотговорно от страданието на милиони хора в една богата Америка и да играят безконтролно спекулативните си “хазартни игри’ със създадените от обществото блага.
И как пребивава един българин в състояние на психосоциална некомпетентност и приучена безпомощност, пазещ патриархалните си взаимоотношения, в един постмодерен свят? Справяме ли се иначе казано?
Някои отделни хора и групи – да. Но не бива да се слагат всички под един знаменател. Всъщност именно това говорене – българите, България, е типичен пример за деформиран, манипулативен модел на мислене. Хората са много по-различни и индивидуалните различия във всеки народ и във всяка голяма социална група са много съществени, много по-големи от различията между отделните нации. Т.е. може да се каже, че и у нас има хора, подгрупи, социални мрежи, които са градивно мислещи и действащи, конструктивни, социално отговорни и интегрирани в стремежа си към удовлетвореност и напредък. Те, разбира се, сигурно не са тези, които ни ръководят, и често не могат да бъдат чути, но намират своите начини да действат в обществена полза. Има обаче и крайно деструктивни при това големи обществени групи, т.е. обществото ни не е едно цяло, което еднакво се държи – като море от хора, реагиращи по един и същ начин. Нека да не забравяме, че данните от европейските сравнителни изследвания показват, че през последните 5-7 години, въпреки че е част от европейското семейство българското общество си остава с най-ниските показатели за доверие в политическите институции, удовлетвореност от публичните услуги, социална интеграция и психично благополучие.
Току-що отрекохте народопсихологията като наука. И все пак, да оставим настрана Гърция, но с румънците имаме доста сходен исторически опит. Десетки хиляди се събраха в столицата, пък и в цялата страна, за да протестират срещу съкращенията, предприемани от тяхното правителство като антикризисна мярка.
Първо, не отричам нищо като наука. И второ, на румънците все пак сериозно им редуцираха неща, които им бяха дадени, при тях има директна намеса на МВФ. Ние поне от това сме се опазили засега. Пък и знаете как румънците си убиха Чаушеску… При нас такава „цивилизованост” и „напредналост” никога не се появи. Ако трябва да говоря с езика на това, което нарекохте народопсихология, българинът е видял много през годините и в колективното му безсъзнателно този тип шумна уличност на поведението е запечатан като невинаги носещ прагматични придобивки. Помните, че той, българинът, ако пак говорим обобщено, беше много ентусиазиран и ангажиран, когато се събираше на първите митинги след промените, помните морето от сини знамена в София, милиони се събираха на спонтанни, от никого неорганизирани митинги, за да израят волята си за промени. Много скоро тези неща зачезнаха, защото се видя, че финансово-политическата олигархия движи политиците и институциите и се променят местата, където се организира гражданското мислене и действие. Днес площадите са онлайн. Дори сериозни неправителствени организации изчезнаха като масови, всичко се надроби и се подчини на един финансово мислещ административен апарат, който не бих казал, че се отрича от нуждаещите се от централизираност и етатизъм европейски модели на обществено строителство. Европа за съжаление не е много гражданска, тя е по-скоро административно-банкова когато говорим за начините на финансирани на инициативи и проекти. И ние сме част от тази случваща се “отгоре-надолу” Европа. Затова ви казвам – много българи имат историческа памет, че такива протестни и метежни действия не са го довели до напредък, не са направили кой знае какво за неговата сигурност и благополучие.
Миналата седмица имаше конференция в Брюксел, където се говореше за промяна на мисленето и на начина, по който се вземат решения и се формират политиките в ЕС. Включително и водещи икономисти се съгласиха с психолозите, че не може да се мисли и прави политика, както досега, заговори се за т. нар. „емоционална икономика”, т.е. за субективното усещане за благополучие, защото показателите само за последните две години са паднали средно с 5 % за целия ЕС, а ние сме сочени от всички като най-дълбокото дъно по обективни и субективни показатели за психосоциално благополучие заедно с кандидатите за членство Македония и Турция. Това трябва да коментират медиите и лидерите у нас, а те дирижирано мълчат.
Кажете къде сме ние според данните на европейски изследователски институти?
Всички знаят, че сме на дъното по икономически показатели, но сме там и по психично здраве, по усещане за субективно благополучие и удовлетвореност от живота. Разберете, ние сме на самото дъно, някои бивши соцстрани са с по 20 пункта над нас. Т.е. българинът се чувства безпомощен и това е системно през последните години.
Това не е нещо ново, винаги „водим” класациите по песимизъм…
То не е точно песимизъм, а е хронична приучена безпомощност, постоянно прикривана болка и невъзможност да се намери изход, превръщащи се в травматична идентичност, усещане, че все си жертвата и губещият в сравнение с онези общества, които използваме нато модели и желани еталони. При положение, че имаме 3-4 пъти по-ниски доходи от гърците, виждате, че хората поемат цени, които са същите, каквито са там. Скърцат със зъби, самозаблуждават се, крият, каквото могат, защото са се научили да се спасяват по единично и по „андрешковски”. И бизнесът ни в голямата си част е такъв, и битът ни е такъв. По тази причина хората не са убедени, че по политически път нещо може да се поправи. Няма друга страна в ЕС с толкова устойчиво ниско доверие в партиите, правителството и парламента си. Нашите партии според хората не правят ефективни обществени политики, което означава създаване на стратегии и модели на действие в диалог с гражданското общество и неговите организации, а се занимават с партизански контрол върху разпределителните функции на властта – кой ще приватизира повече власт и ще има повече влияние върху разпределянето на чужди средства, които не са на нито един избран или назначен администратор или политик, а са на народа и европейските данъкоплатци и трябва да се управляват с негово участие. Хората са не само икономически, но и обществено депривирани. Депривация означава, че усещането за лишение от възможности и системи за овластено действие е системно. Усещането, че не може да се излезе от това състояние, е вече хронично. Начинът, по който хората са депривирани, ги прави пасивни, дезинтегрирани и неориентирани като общности, накрая дори има огромен сегмент от направо неадекватни в поведението си хора. Те не могат да си формулират постижими цели, да изградят системен модел за осмисляне и отстояване на собствените си интереси, реагират фрагментарно, ситуативно, параадаптивно и няма как да бъдат част от организирано социално действие или програма. Дори да ги призовават да правят протести и подкрепят каузи, те не могат да се вдигнат и не са готови да се инвестират граждански.
Вижте, даже хора, които успяват да се справят битово, не могат да се обединят, та те дори си пречат, нарояват се в паралелно действащи микро-проекти и атомизирани организацийки. И това е само един фрагмент от общата картина на едно дезинтегрирано гражданско общество. Най-общо казано, хората не се чувстват съавтори на собствената си съдба, отчуждени са от ангажираното затъпничество за каузата на публичния интерес и това не е свързано само със злокачествения нарцисизъм на политическата ни система. Такива изследвания правя от 1985 г. и показателите не са се променили много-много. Преди ни беше страх от ДС, милицията и партийния апарат на БКП, сега това става чрез съвсем други механизми за икономическа принуда и социална дезинтеграция, но практически ефектът е абсолютно същият – прегаряне на обществената, гражданска ангажираност.
Не мислите ли, че все пак се прави опит за измъкване от тази печална ситуация – на всички избори досега, българите не дават доверие на управляващата партия, а все ги сменяме, т.е. търсим варианти…
Ще ви опровергая. Основната група, за която социолози, политолози и политици не искат да говорят, е тази на негласуващите. Те са толкова повече от другите, че просто е плашещо. Само по себе си това е показателно и говори за мащаба на пасивната агресия на българите като избиратели.
Понякога избираме нетрадиционни решения…
Когато си в обществена невроза, правиш всякакви глупости и ерзац-решения. Някои от защитните ни механизми “решават” задачите ни само парадоксално като отричането на реалните проблеми, изтласкването им извън потока на общественото съзнание и действие, успокоението чрез заместващи драматизации, символното, а не целенасоченото действие.
… избрахме бившия си цар за премиер, Бойко Борисов, той сам подчертава това, е пример за нетипичен политик.
Изборът и на сегашните управляващи, и на предходните, и на по-предходните е все израз на тази психосоциална безпомощност и невротичност на мисленето и поведението. Когато една общност, а това може да е малка работна група или семейство, в процесите на взаимодействие между членовете й не може да си формулира ясна работна задача, тя изпада в невротично състояние, което минава през много фази и етапи. Едно от допусканията в това състояние е, че ще дойдат да ни спасят и оправят специалните месии и силните лидери. Ние още не сме изживели този процес и продължаваме да реагираме невротично на социалната си задача като общност, която е само тази – да имаме конструктивни национални проекти и да ги преследваме организирано и солидарно при привличане и овластване на повече от членовете на общността. Това води до най-различни компенсаторни и заместващи решения, които се представят за избори на обществото, а те са по-скоро статистически артефакти. И тези хора дори да не са случайни, са удобни невротични символи. Обикновено в невротизираните от неблагополучието и неефективността си общности се търсят лидери, които се самопровъзгласяват за месии и спасители, зад това обаче стоят или се формират кохорти със „специални” интереси, както ги нарича Обама, политически тарикати и случайни фюрери, които манипулират тези невротични нагласи и поведения, които очевидно са симптоми на обществена безизходица и незрялост. Те преднамерено или интуитивно използват объркаността, грижите на хората, но не работят за тях, не им помагат, защото всъщност не могат да направят това, което самото общество не прави. Едно е да се бориш с това колко отпуска ще имаме, друго е да създадеш модерна здравна система. Ще правиш реформи в образованието и науката, но не използваш науката за тази цел, а счетоводители. Искаш да направиш един народ отговорен за икономическото си развитие, а даваш това да се прави не от иноватори и предприемачи, а от финансови анализатори, което прави успеха невъзможен. С това трябва да се занимават хора, които са изобретателни и са правили успешни предприятия, а не са работили само пред компютър с таблици в закъсали страни от Третия свят.
Властта поражда лицемерие, безпомощността – посредственост. Комбинацията им – масови самозаблуди и фрагментация на общественото поведение. Това се отнася за всички институции и за всички опити за реформи, които са ялови, преди да започнат, защото се правят без широко и компетентно гражданско участие. Тук вече става дума за организационно-управленческата некомпетентност на тези, които се борят за власт и разпределителна мощ, без да осъзнават задачата си да са обединители и овластяващи лидери. Много хора, които искат да заемат лидерска позиция, водеща до вземане на отговорни решения, нито са готови експертно за това, нито пък са човешки готови като емоционална и социална чувствителност и интелигентност, за да правят това. Те имат свои нарцистични и егоистични фиксации и самозаблуди за призванието си и трябва да минат през лична терапия. Деформацията, която властта усилва, укрепва и ускорява, обикновено води до грешки, до непутизъм и до социална депривация на другите, които изглеждат враждебни и резистентни. Стига се до параноята на властта – или другите са ти все виновни, или се чувстваш неразбран въпреки пиара. Това пък налага те, другите, обществените зрители, публиката да бъдат артистично впечатлявани, респектирани или санкциониращо игнорирани. Става дума за т.нар. функционална личностна психопатология. Психолозите имаме много работа. Истината е, че много от гражданите на страната ни имат нужда от системна, а някои и от спешна психологична помощ, от гражданско възпитание, а не от лозунги, пиар кампании или всякакви други имитации на колективна ефективност. Дори да са частично убедителни, в крайна сметка тези техники не водят до подобряване на социалния ни проект за промяна и устойчиво развитие.
Източник: http://www.vsekiden.com
