Представяне книгата на д-р Севделин Панев пред Литературен клуб “Българско слово” – Чикаго
Когато започнах да чета разказите от книгата, почувствах нещо много близко – сякаш бях срещала някъде героите, сякаш бях преживявала по нещо от събитията… Странно усещане. Впечатлих се от силата на написаното в тези на пръв поглед кратки разкази, а толкова дълбоки като смисъл, философия и разсъждения. След известно време прочетох отново книгата, за да преоткрия нови недоловени неща. Хубаво е, когато читателят може да се замисли върху прочетеното, да спре на някой ред и да поразсъждава… Пренасянето от текста в реалността и обратно е нещо магично, една жива връзка с настоящето и някакъв невидим въображаем свят, който все пак съществува, пресъздаден от перото на автора.
Разказите от “Всяко минало е детство“ трябва да се прочетат – бавно, спокойно, в подходящо време и настроение. Стилът и изразните средства са грабващи, детайлни и с невероятна тънкост проникват в дълбините на онези скрити и тайни кътчета на душата, в които понякога сами не се осмеляваме да надникнем.
Дали всеки от нас не е в някаква степен “един кротък луд“? Колкото странни, толкова и познати са въпросите, които задава на себе си този “одухотворен труп“ от 4-ти километър.
А не сме ли срещали някога някъде очите на Пазачите на времето, за да не ги забравим повече никога?
Колко актуално звучат приказките, в които е залегнала темата за любовта – толкова познати истории, разказани по различен, но заинтригуващ начин, съдържащи дълбоката философия за доброто и злото, за разбирането и отхвърлянето, за лицата на любовта, незаличени от времето, макар прикрити зад бариери, поставени понякога от самите нас (“Не се продава“).
Всеки разказ носи своя оригинален облик, толкова различен от останалите, че на пръв поглед не може да се намери никаква допирна точка. И все пак, има нещо обединяващо и то се изразява, може би, в онази дълбока философия и мъдрост, присъщи за всяко човешко същество и стремежът ни да търсим отговор на въпроси, вълнуващи ни, независимо от това кои и какви сме – общочовешки, стари и вечни като света, в който сме се родили.
Лириката във финалната част на книгата носи същия почерк, провокираща размисъл, някаква тайна носталгия към нещо отминало, съществувало, но донякъде пропуснато, нещо от нас – започнато и недовършено, като стремежът ни към онова познание за смисъла на нещата, до което надали някога ще достигнем в пълна степен.
Калина Томова, Секретар на Съюза на
българските писатели в САЩ и по света
