Йордан Василев: „Моята работа във в. „Демокрация“

През януари на бурната 1990 г. отивах сутринта към Раковска 1

34 и пред входа ме спря познат човек, който си подаде ръката с думите:
– Честито!
Погледнах го учудено:
– За какво, нямам нито рожден, нито имен ден?
– Избраха те за главен редактор на новия вестник, който СДС ще издава.
Отивам горе при Желю и го питам какво е това решение зад гърба ми, без да чуят моето мнение и той се усмихва:
– Знам, че няма да откажеш. Чудехме се кой да бъде, а май само ти
разибраш от вестникарство между нас.
Намерих се в чудо, размислих и след минути му обяснявам:
– За всекидневник са нужни много работи, но поне три са задължителни, за да започне – пари, помещения и хора.
Желю ми отвърна:
– Пари СДС няма и ти ще трябва да ги намериш, ще ти освободим три стаи, а хора ти ще си търсиш.
Бях в пълна безизходица, върху мен ще падне обвинението, че няма вестник. Вървя като замаян по улицата и срещу мен Кеворк Кеворкян:
– Какво са ти потънали гемиите? – пита ме той.
– Кево, скъпи, трябва да създам нов всекидневник, а не дават ни лев от СДС, само искат от мене…
– Идваш след два дни във Всяка неделя и ще си кажеш мъката.
Така и стана. Аз за първи път в живота си влизам в студио, прожекторите ме ослепяват, но срещу мен седи усмихнат Кево и окуражително ми кима. Казах си болката.
На следния ден отивам на Раковска 134 и с почуда виждам огромна опашка от хора до съседната пряка. Питам какво става и ми отвръщат:
– Нали снощи казахте, че няма пари за новия вестник, та носим.
Така започна Демокрация, само от дарения, а името го измисли Желю. За седмица се събраха към 70 000 лв., огромна сума, почти както са сегашните пари. Хора откъде? Не мога да взема от Работническо дело или Народна младеж. Почнах да търся студенти по журналистика последен курс и току-що завършили. Намериха се неколцина смелчаци, но трябваше да ги уча от АБ как се прави вестник.
Не можех да отлагам, защото изборите за Велико Народно събрание бяха насрочени. Знаех много добре, че в Европа всекидневник се основава за пет-шест месеца, но нямах такава възможност. Реших се на риска да започна издаването и едновременно с това да търся хора и да организирам редакция.
За да излезе парвият брой все пак бяха нужни по-опитни хора. Намериха се – от Кооперативно село, от списания. Така дежурни по първия брой бяха Ева Димчева и Пламен Крайски. И аз се мотаех в цеха на полиграфическия комбинат да помагам. Външният отдел бе поверен на полиглота Стефан Тафров, който по-късно стана дипломат.
Сутринта на 12 февруари 1990 г. (за около месец подготовка вместо шест) софиянци бяха изненадани от новия вестник и се нахвърлиха да го търсят – след половин век дирижиран комунистически печат се появи свободен всекидневник. Хората ставаха в зори, за да успеят да си го купят. Тиражът все още се определяше от правителството, а то си бе комунистическо и ни отпусна 70 000 при това огромно търсене. За съпоставка – официозът Работническо дело излизаше в 800 000 тираж, а на Кръглата маса твърдяха, че условията са равни.
Обявих митинг за тираж и площадът Св. Ал. Невски се изпълни с хилядно множество. На следния ден се получи писмо от правителството, че ни се отпускат 100 000 тираж. Престанах да се подчинявам на тези ограничения и уговорих със свестния директор на полиграфически комбинат да увеличваме тиража с по 50 000 всяка седмица. Така в деня на изборите през юни печатахме 450 000 екз. По съвет от полски колеги започнах да намалявам тиража, защото интересът наистина спада и след десетина дни го заковах на 300 000, колкото се изчерпваха.
Още от първия ден си определих заплата 0 лева и така продължи докато след осем месеца ме прогониха. Не можех да взимам заплата от даренията на хората. И заплатите на журналистите бяха доста скромни, но те работеха с ентусиазъм, а и знаеха, че взимат повече от шефа си. Първия месец изобщо не бяха начислявани заплати, за да натрупаме средства за издаването.
След време ни отпуснаха още стаи, защото бе очевидно, че всекидневник със стотина журналисти не може да се помещава в три стаи…
Започна натиск от шефовете на СДС за поместване на решенията и т. н. Веднъж иде при мен д-р Дертлиев и ми носи някакъв документ на неговата партия от шест машинописни страници. Иска да го поместим целия, а на вестника бяха отпуснати четири големи страници. Обяснявам му, че това е вестник, а не партиен бюлетин, но той настоява, че е много важно. Казах, че ще пусна информация от шест реда, която да се прочете. Той възмутен ми тръшна вратата и започна да рови зад гърба ми.
Не искаха от ръководството да има свободен и наистина независим вестник. Аз бях въвел правило, че текстовете на редакторите отиват за печат без мой подпис, че ще ги чета на коректура през нощта в печатницата. Могат да пишат свободно и въведох само едно ограничение – текстът да бъде до 100 реда.
Така Демокрация доби авторитет и необикновена популярност.
Но някои от шефовете в СДС бяха недоволни, че не им се подмазвам и не се допитвам постоянно до тях и през август или септември ме отстраниха, а поснаха слух, че аз съм напуснал. Не исках да правя скандали, за да не напакостя на СДС и си замълчах. Повече от половината журналисти напуснаха след моето отстраняване.
27 май 2010 г. Йордан Василев