Е Д И Н Н Е Р А З Д Е Л Е Н К Л А С
Елена Липкова
Когато преди осем години по идея на г-жа Б. Иванова, директор на у-ще „Д. Атанасов”, няколко колеги – съмишленици и ентусиасти, положихме основите на нашето училище, ние не подозирахме, че запълваме една огромна празнота в живота на бързо увеличаващата се емигрантска общност в Чикаго. Жаждата на българина за знания е пословична, а стремежът му да запази родния си език и да го предаде на децата си се оказа осъзната необходимост. С тези от тях, които ни повярваха и ни се довериха, изминахме дълъг път, за да се радваме днес на първия випуск осмокласници, които завършиха българското училище „Джон Атанасов” в Чикаго. Ади, Софи, Криси, Преслав, Тошко, Павел, който бе с нас до седми клас – това са първите ни ученици, които колежката Антоанета Дичева обгърна с любов и обучава с жар и вдъхновение.
Съвсем спонтанно Ади сподели, че още помни уроците по родолюбие на г-жа Дичева, която продължава да се радва на тяхното внимание и уважение.
Ади признава, че макар и родена в Америка, тя е и ще си остане българка. Раздвоението между двете страни Ади изрази в стих:
„Не винаги ми върви по вода,
Да се сетя на един език за дума една,
и да не успея да се сетя за другата.
Да бъда разкъсана на две –
една част там – една част тук.
Езикът ми два танца да танцува.
Да постигна едно, а друго да рискувам.
Характерът ми да е малко оттук и малко оттам,
но бъдещето ми какво ще представлява – не знам!
Съветваш ме прозореца към успеха да отворя
и точно това аз ще сторя.
Ще събера в едно културите ми две!
Мислиш, че това е невъзможно –
НЕ – НЕ Е !!!”
Да посещаваш второ училище в почивния си ден след натоварена учебна седмица, е своеобразен подвиг. А за град като Чикаго, където разстоянията са огромни, подобно усилие буди възхищение и уважение. Ваня, която е вече ученичка в средно училище, се връща у дома само през почивните дни. Единият от тях тя отделя, за да учи в българското училище. „Аз искам да зная родния си език!“ – споделя Ваня. Уравновесена, отстояваща личното си мнение, тя е готова всяка литературна тема да превърне в стих, макар на моменти той да звучи по детски наивен:
„Едно дете в България родено
и от Родината си рано разделено.
Всяка събота засмяно,
на у-ще отива рано, рано.
Езикът роден да научи,
и в живота да сполучи.
Пораснал е вече целият клас.
Да знаете – това дете бях аз!”
Всяка събота повече от 130 ученика прекрачват прага на у-ще “Джон Атанасов”, водени от желанието да знаят своя роден език и история. През изминалите осем години се създадоха трайни приятелства, всички идват на училище с радост и желание, защото са щастливи да бъдат заедно.
За доброто настроение в класа най-голяма бе заслугата на Тошко. Лъчезарната му усмивка и весел характер разведряваха атмосферата в часовете. А каква е съкровената му мечта, той сподели без колебание.
„Българското училище ми помага много, защото мога да общувам свободно с моите близки и приятели, когато през ваканциите се връщам в Родината. Ако зависеше от мен, аз бих останал в България, защото там се чувствам най-щастлив. Винаги се завръщам тук, изпълнен с тъга от раздялата, затова с нетърпение очаквам всяка следваща ваканция.”
За Анжелика това бе третото училище, което посещава. С баща българин и майка полякиня, тя усърдно изучава и двата езика:
„Много е хубаво да знаеш повече от един език. Сега вече говоря три езика: български, полски и английски. Това много ми помага в общуването с моите родители, както и когато съм в България или Полша. Езиците са богатство и затова с удоволствие отделям от свободното си време за да ги изучавам. Нашето училище “Джон Атанасов” в Чикаго е като една малка България.
Ето какво най-силно мотивира и другите ни ученици:
Криси: Аз посещавам това училище, за да науча езика на моите прадеди, както и историята и културата на моята Родина. Искам не само да се наричам българка, но и да се чувствам българка. Много съм щастлива, че всички ние имаме нещо, което ни свързва – нашия роден език.
Стефан: Забавно и интересно минава времето за мен в българското училище. Тук намерих много приятели и успявам да поддържам родния език. Понякога в общуването си неволно преминаваме на английски, смесваме двата езика, но винаги се намира някой да ни напомни, че сме тук, за да говорим и учим български.
Наистина, да говорят само на български език, е трудно за нашите ученици, които цяла седмица посещават американско училище. Още по-трудно е за тези, които са родени и израснали тук, в Америка. Софи – балерината в класа, също е родена в Чикаго.
Всяка събота след репетиции тя идваше на училище и тихо се присъединяваше към занятията. Софи е с удивително интересна, прозорлива мисъл и винаги с удоволствие участваше в дискусиите по литература.
„Много ми е трудно, защото не съм родена в България, не съм живяла там, не съм ходила на училище. Трудно ми да се изразявам на български, но когато ме питат каква съм, без колебание отговарям: Българка съм! Не съм американка!”
През всичките тези години пред погледа ми израсна и се оформи едно ново поколение българи – високоотговорни, мотивирани, упорити и целеустремени. Те носят самочувствието на граждани на света и знаят, че усилията им ще бъдат възнаградени. За тях завръщането в България не е утопия, а реална възможност. Връзката с родината е жива, ваканциите с приятелите и близките са най-щастливото време, а носталгията след завръщането в Америка всеки преживява по своему. Паола я чувства най-осезателно, защото нейното емигрантство бе разкъсано от една учебна година, прекарана в родния Сливен.
„Носталгията – не знам откъде произхожда тази дума, но знам, че сърцето от нея боли. Носталгията по нещо далечно в пространството… спомен някакъв, който те кара да мислиш не за деня, в който ежедневието те е потопило, а да мислиш за онова, което го няма.Носталгия по родния дом, носталгия, която всеки път, когато говоря с баба и дядо, ме кара да искам да полетя за България.Носталгия по всичко онова скъпо и безкрайно мило, останало в миналото и мечта за бъдещето.”
Откровенията на Преслав и Ади са не по-малко вълнуващи и затрогващи:
Преслав: „Един ден в бащината къща да се върнеш,
да те попитат, да отвърнеш:
Къде е по-добре?
Тука или там?
Имате ли си в Америка море?
Аз ще кажа: и тук, и там!
Вървя по тротоара сам,
и светът прекрасен
цял в сърцето ми е сбран.
Искам да се върна в бащината къща!
Да отида там и да се не връщам!”
Ади: „За много хора думата Родина означава мястото, където си роден и където си преживял най-изключителните мигове от живота си. Аз съм родена в Америка, но чувствам България като моя истинска родина. Там се намират всичките ми роднини и приятели. Живея в Америка, но съм и ще си остана българка.
На всички мои приятели и съученици, с които съм прекарала толкова щастливи мигове в това училище, желая много успехи и щастие. Ще ми липсвате!
Преслав: „Изпращам ви всички с надеждата да се видим отново. Ако това не се случи, искам да знаете, че винаги ще бъдете част от моите спомени.”
Паола: „Приятели, нека животът ви да бъде пълен с приключения и неповторими преживявания!”
Криси: ”Бих искала да благодаря на моите великолепни учители, защото те ме научиха на моя роден език и култура. Искам само да ви кажа колко съм щастлива и благодарна, че вие бяхте мои учители!
И ние ви благодарим, скъпи приятели! Запазете младежкия си порив и дръзновение, и никога не забравяйте, че сте потомци на горд и свободолюбив народ!
Специално за вас е и поздравът на госпожа Боянка Иванова: „Нека знанието на българския език ви направи уникални в днешния глобален свят, по-свободни в избора си на място за реализация и по-силни с принадлежността си към две култури и два езика.”
Очакваме ви отново следващата учебна година!
Филмът за нашите осмокласници: „ Едно средище на българщината в Чикаго”, направен със съдействието на Мария Илиева (mutzunabg):
Поздрав от първия випуск осми клас в Чикаго!
Eurochicago.com
