Дани Гумата: Има ли двама българи, има три мнения!

В България ме наричаха „фашист” заради AC/ DC, а в Швеция ме мислят за „комунист”, заради хилядите часове доброволен труд, свързани с България, разказва за Frognews.bg Даниел Беловарски.

Даниел Беловарски, по‒известен като Дани Гумата, е уебмастър, дизайнер, общественик, меломан, настоящ ковчежник на българската православна църковна община (БПЦО) ,,Св. Паисий Хилендарски”, Стокхолм, Швеция, където живее 21 години и половина. Обича да казва, че е първият фен на AC/ DC у нас. Запознавам се с него на 6‒тата световна среща на българските медии във Виена. Видът му е официален, но не е необходимо човек да се взира много, за да установи, че на вратовръзката му е изписано името на любимата група, така е даже и с чорапите му. Освен това е и заклет цесекар, обича да казва, къде на шега, къде на истина, че „Омразата към враговете е временна, а към Левски ВЕЧНА”.

интервю на Ана Кочева

– Ти ли си първият фен на AC/DC? И въобще как ти се отразява този роксезон и техните нескончаеми турнета?

– Първо, никога не съм предполагал, че те един ден ще дойдат в България. Второто нещо е, че като ги гледах миналата година през февруари, си помислих, че това е последното им турне. Но като гледам Ролинг Стоунс, те и до ден днешен си свирят, уж са старци‒разбойници, пък жизнени, а ето че и Ангъс не спира да тича по сцената, Браян си изглежда много добре, така че може да откарат още 10-15 години. Тази година, като разбрах, че ще ходят в Букурещ, влезнах в интернет, в сайта на групата, и нададох невероятен вой. Не знам дали аз съм причината, но само два дни по-късно, там написаха, че концерт ще има и в София. Аз съм абонат на acdc.com, струва ми 40 долара на година и имам достъп до всички новини и билети в цял свят с предимство. Досега съм ги гледал 6 пъти, в София беше седмия, а в Стокхолм на 3 осмия. Хем не трябва да прекалявам – много хубаво, не е на хубаво, хем AC/DC тече във вените ми и ако имам възможност, бих ги гледал с удоволствие още сто пъти, въпреки, че техните концерти са еднакви навсякъде, едно към едно.

– Мит ли е, че българската публика е най-добрата? Ти, след като си бил и на други техни концерти, как я оценяваш?

– Бил съм на техни концерти в Швеция и в Дания. В България хората идват и дават едва ли не половин заплата, както се казва, но идват. Докато в Швеция и Австрия феновете на KISS например са много разглезени. Билетите ужким свършили за 10 мин., а в деня на концерта се продаваха свободно пред залата – кой се отказал, кой заминал в отпуска и т.н. След концерта в София всички медии писаха, че у нас не е имало нищо счупено, не имало нито един шамар в сравнение с футболни мачове, когато винаги има по един порутен автобус. Нашата публика беше коректна, прекрасна, имаше хора от цяла България, от чужбина също – едни италианци пяха през цялото време от едната ми страна. Но един факт е поразителен – няколко десетки хиляди души бяха дошли пред стадион „Васил Левски” без билети само да слушат на живо AC/DC. И понеже у нас вратите на стадиона се отварят като на футболен мач 15 мин. преди края, тъй като някои хора искат да си тръгнат по-рано и да се приберат навреме, вместо излизащи е имало нови влизащи фенове, които са били истински щастливи дори от това само да зърнат своите идоли в този исторически момент.

– Като каза щастливи, ще направя рязък завой в разговора – ти чувстваш ли се щастлив в Швеция, където живееш от 21 години?

– Ами честно да ти кажа, изобщо не се чувствам щастлив. Като всички чужденци и аз започнах от нулата. Когато дойдох в Стокхолм на 30 март 1989 г., не бях виждал компютър, а на 5-тата години вече бях учител по компютри и класен ръководтел, на 7-тата уебмастер в първата шведска онлайн банка и едва ли не задминах шведите по статистически данни. Аз задминах на третата година 73 % от тях, но‒о‒о в момента, в който се изравниш с тях и почнеш да ги задминаваш, започват кривите погледи. Хората тук не са откровени, не са честни, никога не казват какво мислят за теб, избягват конфликти (вместо да ги разрешават навреме), но винаги говорят зад гърба ти и т.н. И след 10 години работа във въпросната банка и никакви изгледи за повишение, напуснах и си отворих частна фирма. Помислих, че така ще имам повече време за синът ми, който има аутизъм, но уви . Сега се натъквам на други проблеми – въпреки че правя нещата 5 пъти по-евтино от шведите, те предпочитат да си наемат техни сънародници. Говорят за финансова криза от сутрин до вечер, оправдават се с Америка и с Осама бин Ладен, вместо да седнат, да се вземат в ръце и да се замислят, как може един човек на свободна практика да струва колкото четирима назначени. Просто ми е обидно, до гуша ми е дошло. Те постоянно казват, че съм оverqualified – „надквалифициран”. Аз мисля, че и Бил Гейтс не е оverqualified, а мен ме изкараха едва ли не по-умен от Айнщайн. Има и друго нещо – хората, с които работих 10 години в банката, сутрин като влизах, казваха едно „Здравей”, което на шведски може да се използва и като „Довиждане”. И никой нищо не разказва – къде е бил в отпуска, дали е бил болен и т.н. В България си говорим за какво ли не, ние сме като отворени книги. Явно колкото пò на север отиваш, толкова по-студени стават хората.

– А ти защо избра точно Швеция, когато реши да напуснеш България?

– При мен случаят е друг. Аз се запознах с една шведка на морето, работех като сценичен работник и бяхме на турне там. После започнахме да си пишем, а през 1988 год. тя ми дойде на гости, а аз вече бял научил шведски, бях ходил на курсове в университета. Тя се побърка и ми каза: „Сега е твой ред да дойдеш на гости в Швеция”. А аз си се изсмях, макар и малко грубо да беше, и й отвърнах: „Мен до Румъния не ме пускат, а ти в Швеция искаш да ти дойда на гости. Човек трябва да е женен, за да го пуснат”. И тя тогава каза: „Ами, хайде да се оженим”. И аз се хванах за главата да му мисля, ама какво толкова. Тогава в България ни гонеха за всичко – за дълги коси, за обеци, за фланелки, което било западна пропаганда, нямахме достъп до нашата музика. Отивам на мач на ЦСКА, а те ми конфискуват червено знаме, абе за какво да говорим! Беше ми писнало до гуша от онези прости ченгета. В България ме наричаха „фашист” заради AC/ DC, а в Швеция ме мислят за „комунист”, заради хилядите часове доброволен труд, свързани с България. Но, да не се отклонявам ‒ така се ожених за шведка и заминах за Швеция. Отидох там без образование, имах специалност „двигатели с вътрешно горене” и мислех, че ще работя като монтьор на леки коли. Но като чуха в Швеция какви коли има в България, ми се изсмяха, което си беше форма на скрита дискриминация. Всяка кола има един волан, четири гуми, които трябва да се сменят, бензин трябва да се зарежда, масло да се сменя и пр. Така ме отрязаха отвсякъде и трябваше да постигна всичко сам, без никакви връзки.

– Дали не усещам у теб сега някакво колебание за връщане обратно?

– Аз бих отишъл там, където има работа, има респект. Няма ли уважение и удовлетворение, няма смисъл да се задържам. Мойто CV е качено онлайн, водя разговори с Ванкувър, Лондон, Гибралтар. И от България се обадиха, но все още стандартът у нас е нисък. Но пък там са приятелите и роднините. Така че парите не са най-важното. В Швеция 8 години бях общински съветник към Зелената партия, но и от политиката съм разочарован, защото нищо не помага. Междувременно спонсорирам Българското посолство в Стокхолм с уебсайт (домен и хостинг) вече пет години. Самораздавам се постоянно за България и жена ми ме критикува.

– Има ли много българи в Швеция?

– Не са много, няма точен регистър, но според мен са между 4 и 10 хиляди. В тези цифри вкарвам и хора, които са се отказали от българско гражданство или пък такива, които не се чувстват българи, но все още имат български паспорти, т.е. малцинствата. Когато играха футбол България и Швеция през 1999 год. българският национален отбор беше на 800 метра от нас в един хотел. И аз, както си минавам в моята махала, виждам страшно много журналисти. Тогава шефа на спортната редакция на шведската национална телевизия ми предложи да им превеждам. Превеждах и на българите и на шведите ей така от добра воля. А на стадиона имаше най-малко трийсетина души от моя квартал, които в този ден бяха българи. А иначе те са от Кърджали и Разград. България загуби, естествено. Просто не мога да повярвам, че нямаме победа над тези „скиори” вече 40 години. Може би, защото постоянно ги подценяваме…

– Обикновено, където има българска общност, има църква или поне параклис. В това отношение как е в Швеция?

– Тук имаше българо-шведско културно дружество, на което бях основател и председател. Но един ден станах и казах на останалите, че не мога да правя всичко сам. Никой не пожела да поеме отговорност и така сме от 2004 год. Има и едно шведско-българско дружество от 1948 год., но в него си говорят на шведски и са предимно бивши дипломати и бизнесмени. Те са по-сериозни и се събират 3-4 пъти в годината и не са като нас българите тук, в Стокхолм. Аз обичам да казвам: „Там, където има двама българи, има три мнения”. В Малмьо има добре организирана група, а иначе църквата е само една и е в столицата. Даже тя не е наша, а е под наем, но тя се явява в момента единственият оазис на българският език и култура. Отец Ангел Петрунов веднъж в месеца служи в Малмьо, веднъж в Стокхолм, веднъж в Осло и четвъртата седмица е или в Хелзинки или в Копенхаген. Църквата е под наем, отецът идва с два куфара, измъква иконите, слага расото, изкара си службата, после прибираме и метем. Всичко е на доброволни начала, отецът не е на заплата. Няколко часа по-късно същото помещение се пълни с руснаци, чехи или поляци. Когато напуснах дружеството, то де факто се разформирова и останалите пари ги дарих на църквата. Те ми се радваха, защото бях най-младият човек сред тях, нищо, че съм на 46 години. Реших да им направя сайт, за да може по-лесно да се събира членския внос, който е 100 крони годишно, което нищо не е – това прави 10 евро на година. И въпреки това максимум 125 души си плащат членския внос. Не са много българите, според мен в Стокхолм са не повече от 800 души, от които около 400 души идват в църквата. Но, пак повтарям ‒ не сме най‒качествената емиграция, за съжаление.

http://frognews.bg