Bалентин Добрев е роден на 21 ноември 1955 г. във Варна. На работа в Министерството на външните работи от 1981 г. по специалността Международно право. В периода от 1991 до март 1993 г. е зам.-министър на външните работи. Секретар по външна политика на президента Петър Стоянов 1997-1998г. Посланик на България в Женева и в Лондон. Владее английски, френски, руски и испански. След мисията си в Лондон, която продължава 7 години, започва собствен бизнес. Женен е за шведска гражданка и живее между България и Швеция.
„Мисия Лондон“ се превърна в най-успешния български филм. Познавате ли ли се с автора на книгата и сценариста на филма Алек Попов?
Засякох го в българското посолство в Лондон за около 3 месеца. Още не бях връчил акредитивните си писма, така че започнах активната си дейност като посланик там след отпътуването на Алек Попов за България. Разбира се, той трябва да е имал някакви впечатления от мен.
Каква беше неговата работа?
Той беше аташе по културните въпроси и по печата, изпратен като външно назначение, както много други по негово време. И сега има такива, не бих ги нарекъл точно политически назначения, но сред тях има активисти от различни партии, роднини, хора, назначени по чисто приятелска линия. Не всички са били неподходящи, но г-н Попов не бе от най-сполучливите попадения.
Защо мислите така?
Завършването на дипломатически школи и доброто владеене на чужди езици не прави автоматично някого добър дипломат, макар че помага. Докато обратното – незнаенето на езици, неумението и нежеланието да се общува, автоматично води до лош резултат. Има хора, които по природа са интровертни, трудно установяват контакти, не владеят дипломатическия език и поведение, това ги изключва от възможността да общуват на равна основа със своите колеги от други държави.
Той имаше ли такъв проблем?
До голяма степен да. И мисля, че го съзнаваше. За жалост има немалко подобни случаи в нашите посолства. Тези хора се оказват аутсайдери и гледат на случващото се около тях като наблюдатели, а не като участници в събитията. Като писател, който живее в свой собствен свят, той изглежда се е чувствал доста изолиран сред своите колеги дипломати.
В продължение на близо една година там не е имало посланик. В същото време на аташето по културните въпроси е била възложена задачата за създаване на нов имидж на страната в културната сфера. При липса на средства и какъвто и да е било опит и умения от страна на г-н Попов, това се оказва непосилна задача за него. След като гледах филма, мога да си представя как този човек, поставен в условия на сериозен психологически дисконфорт, е стигал до тези странните идеи на своята книга за организацията на културни събития и осигуряването на участие на високопоставени гости от британска страна.
Какво си спомняте от личните си контакти си с Алек Попов от онова време?
От няколкото срещи си спомням по-ясно само един прием в посолството с негово участие – мисля, че бе представяне на туристически справочник за България, след който му обърнах му внимание, че човек не е нужно да е професионален дипломат, за да да знае, че на официални прояви се ходи с черни обувки и с тъмен костюм, а не с джинсова риза, тиранти и плетени жълти обувки. Ако не беше причудливото му облекло на този прием едва ли щеше да има с какво да го запомня.
Асоциирате ли се с образа на Варадин?
Ако има нещо, с което се асоциирах след гледането на филма, това е сцената с пристигането на посланика. Разруха, мръсотия и некомпетентност, първата сцена бе доста близо до положението, което заварих. Действително Посолството бе превърнато в ООД за контрабанда на алкохол и цигари. В така наречения кооператив, наред с всички останали участваше и господин Попов. Затова не намирам за твърде етичен начина, по който авторът на Мисия Лондон описва своите колеги.
Закрих „кооператива“ още в първите дни след пристигането си. Нямаше как колегите от посолството да се зарадват на това. С тази си дейност те си докарваха по още една заплата, а заплатите по него време бяха доста ниски – средната заплата бе от порядъка на 700 паунда месечно. Заплатата на посланика беше най-висока, но пак беше доста по-ниска от това, което си докарваше една чистачка в Лондон.
Колко ви беше заплатата?
Това вече не е държавна тайна – 1200 паунда. А целият бюджет на посолството за представителни цели за една година (вечери, обяди, посещения, задължителните приеми по случай 3 март и 24 май и др.) се равняваше на половината от това, което други посолства даваха за един прием по случай техен национален празник. В момента мисля, че заплатите са чувствително по-високи.
Как успявахте да организирате приеми с толкова малко пари?
Главно с пари от благотворителност, отдаване на залите под наем, спонстворство и средства, събирани от продажба на билети от различните български организации. Освен благотворителни приеми и вечери, организирахме и множество културни прояви – концерти, фестивали на българския театър и филмово изкуство, изложби на български и чужди художници и др. На най-голямото събитие, организирано от Посолството в Алберт хол и то без никаква помощ от правителството, присъстваха около 4000 души.
Артистите и художниците са доста иронизирани във филма. Наистина ли бяха толкова неадекватни?
Не знам с какви хора е общувал г-н Алек Попов преди моето пристигане. Не мога да свържа сюжета на филма с някакви реални събития, в които съм учасвал. Не познавам добре и средите на местните българи, сред които се е движил и които е описал във филма. Изглежда, че е живял под доста голям стрес за да стигне въображението му до болезнено макабарните картини на пожара и рязането на глави във финалния епизод на филма.
Флиртът на посланика със студентката-стрийптизьорка истински ли е? Имаше ли момичета, които живееха в посолството и чистеха, вместо да плащат наем?
Слава богу, не ми се е налагало да прибягвам до услугите на такива девойки, вероятно тези епизоди отразяват пак някакви скрити фантазии на автора на книгата. Наистина в Лондон от много години е била установена практиката студенти да живеят в посолството безплатно срещу задължение да чистят помещенията. Скоро разбрах, че повечето от тях бяха синове и дъщери на достатъчно заможни хора, но никой не плащаше, нито се чистеше. Посолството бе запуснато и мръсно. Накарах студентите да плащат макар и с някаква отстъпка, а с получените средства наехме професионални чистачки.
През първите години се издържахме изцяло от наеми и приходи от консулски услуги, дори внасяхме средства в държавния бюджет.
Наистина ли имаше агенция, която предлага двойници на известни личности?
Вярвате ли в това? Може би на някои дипломати, поставени пред невъзможността да се справят с поставените задачи, им се е искало да има такава възможност. Има, разбира се и доста мошенически ПиАр агенции, които живеят от суетата на някои политици и бизнесмени или техните съпруги.
Какво мислете за филма като цяло?
Във филма има доста забавни ситуации и изключително добри попадения като актьорска игра (искрено съм се смял на изпълнението на готвача). Сценарият обаче, остави в мен особен привкус на „интелектуална чалга“. На това вероятно се дължи и голямата му популярност.
Може би съм пристрастен, но не ми харесва пораженческата идея на автора, че българите, техните политици и дипломати не могат да бъдат равноправни партньори в европейското общуване, налага им се да си създават поредните ментета, този път във външната политика. Внушенията на филма ми напомнят твърде много за творбата на Давид Черни, описваща България като „турска тоалетна“.
Имаше ли дипломати, които реално са били в тази ситуация?
Доста непочтено ще бъде да обсъждам бившите си колеги, за мен е по-страшно, когато наши политици излагат държавата със свята необразованост и неумение да общуват. И това не опира само до незнание на езици. Така например, обсъждането на първата кандидатура за европейски комисар на България в Брюксел в началото на тази година ме накара да се почувствам страшно неудобно като бивш представител на тази страна. Именно това СиЕнЕн нарече „унижение за българската нация“. Като прибавим към тези прояви разкритията за корупция с евпропейските фондове, виждаме как имидж, граден с години, може да се срине за минути само от едно-две събития.
Не мисля, че този филм ще допринесе за добрия имидж на държавата в чужбина, но факт е, че в България много се харесва, в това число и на тези, които осмива. У нас, както навсякъде по света, хората не обичат своите политици, дипломатите също не са сред техните любимци. В представите на обществото това са тунеядци, живеещи охолно за сметка на данъкоплатеца. Може би тези представи в повечето случаи са близко до истината. Спомням си как един латиноамерикански колега с голяма доза цинизъм формулира това отношение: „Ние сме хора, които ядат, пият и се забавляват в интерес на своята държава“. И наистина – ефектът от работата на много дипломати, и наши и чужди, се оказва твърде съмнителен. Понякога е по-добре да нямаш представител в дадена държава, отколкото да изпратиш некадърен дипломат, който да създава лош имидж на страната. А такива имаме в излишък.
Докато вие бяхте в Лондон, какво се промени в българо-британските отношения?
Не би трябвало аз да съм човекът, който да напомня за стореното през този период, но изглежда, че паметта на нашите медии е твърде къса.
Осъществи се първото посещение на британски премиер в България в историята на българо-британските отношения, имаше две посещения на британския престолонаследник Принц Чарлс, също за първи път в нашата обща история. Подготвяхме и посещение на кралицата, но заради политическите промени у нас то се отложи. Изредиха се практически всички основни министри в двете посоки по няколко пъти. Осъществихме и две официални посещения във Великобритания на най-високо ниво, в това число и при Кралицата в Бъкингамския дворец /не мисля, че беше от агенцията за двойници на Алек Попов/. Броят на британските туристи се увеличи от 60 000 през 1998 година, до 360 000 през 2005 година. Великобритания стана втори по важност инвеститор в България. Благодарение на британските инвестиции се раздвижи и пазарът на недвижими имоти в България. Всеки може да провери какво казват статистиките от този период.
Според „Мисия „Лондон“ вие сте бил протеже на президентшата. Така ли беше?
Посланикът във филма е представен като човек, който е готов с цената на всичко да гради своята кариера. Мандатът в Лондон не бе начало, а край на моята кариера. Преди това съм бил заместник – министър на външните работи в три правителства, посланик в Женева, външнополитически съветник на Президента, не съм имал нужда да се доказвам нито да търся протекции за изпращане на задгранична работа.
Начинът, по който във филма са представени Президентът и неговата съпруга намирам за незаслужено оскърбителен. Явно Алек Попов е таял много негативни емоции спрямо тях, не знам по какви причини. Може би, защото неговият мандат приключи преждевременно. Много лично е приел своя провал като дипломат. Това е човек с талант и творческо мислене, но в дипломацията се искат и други умения.
Защо го махнаха?
По негово време всички служители в посолството се назначаваха за една година и договорите им не се удължаваха автоматично, а след преценка за работата им. Това даваше възможност хора, които не се справят, да бъдат освобождавани. Така стана и в неговия случай в средата на 1998 г..
Разкажете някоя по- необикновена случка, която сте имали в Лондон
Имал съм немалко истински случки, които ще ви се сторят по-странни и абсурдни от тези във филма, ще ви разкажа обаче нещо, което се вписва по-добре в начина на мислене от „Мисия Лондон“. Синът ми беше 8 годишен и току що беше пристигнал за първи път в Лондон. Същия ден мой приятел, председател на Кралския клуб по поло, ме беше поканил да присъствам на финала за кралската купа по поло. От летището отидохме директно в клуба.
Нашият Цар Симеон (по това време още в изгнание) също присъстваше на тази среща. По тази причина и ние също бяхме поканени в кралската ложа. Обикновено кралицата идва в последните 5 минути от срещата, връчва купата, пие чай с гостите и разговаря с всеки от тях поотделно. Дойде и нашият ред. Царят имаше любезността да ни представи лично. Най- интересна в случая бе реакцията на сина ми, който ни най-малко не се притесни от тази среща.
Той още не говореше английски, но знаеше френски и на въпросите на кралицата започна да отговаря съвсем непринудено на този език, държа се като човек, който всеки ден се среща с царе и кралици. Бях много учуден, но скоро разбрах причината за това поведение. На връщане в колата синът ми ме погледна хитро и попита: „Това, всъщност, не бяха истинските Цар и Кралица, нали? Къде им бяха короните?“
През цялото време той си бе мислил, че участва в някакъв странен театър на двойници, също както в Мисия Лондон. Подобен начин на мислене очевидно имат и други хора на доста по-късна възраст.
Източник: Галерия
