Автор: Георги Витанов БОГАТ*
Често, когато се е отваряла дума за Дончо Цончев ме питат, защо в разговорите за него, го споменавам винаги, като учителя Цончев. Ами защото той беше учител в нашето Училище за приложни искуства в София. Лично на мене не ми е преподавал, защото аз бях в класа на Никола Лазаров и Манук Ракобян в специалността бижутерия и металопластика , а Цончев преподаваше практика по специлността Художествена обработка на пластмасите. Даскала Цончев, около тридесет годишен млад пич, паркираше точно пред нашето ателие един чисто нов ”Вартбург лимузина де лукс -1000” и в междучасията пускаше радиото и слушаше мачове или музика. Той въобще не се държеше с нас като учител, ами пускаше по някоя закачка или казваше: „Сега Гунди ако не му го забие – на!“ И Гунди му го забиваше, на не знам кой си вратар, а той казваше възторжено: „Казах ли ви аз! „
Веднъж се сбихме с един мой съученик, дете на голямо столично величие и класната ни Мишлякова ми рече, че сигурно ще ме изключат от училища на следващия училищен съвет. Пак така, пред нашето ателие, въртейки се около новата си кола, учителя Цончев, като ме видя, съвсем неочаквано и за пръв път лично ме заговори: „Ти ли си набил оня лигльо?” Чудех се какво да отговоря, значи, случаят се знаеше и от учители, които не ми преподаваха ,а той рече: „Защо не си го пребил! Това момченце така ми е лазело по нервите, че ми е идвало главата му да счупя! Не бой се, няма страшно, аз знам какво да говоря на учителския съвет.” Бях зашеметен. Учителят Цончев, който никога до сега не е говорил с мене по никакъв повод и изведнъж – страшно окуражителни думи. Веднага след този учителски съвет ,класната ми Маргарита Мишлякова в часа на класния най- тържествено заяви, че да съм бил благодарен на учителя Цончев от „пластмасите”, защото той така ме е защитил, че всички учители скокнали да ме вардят и съм се оттървал само с намаление на поведението .
– Георги, да не сте роднина с Цончев, бе? – пита ме класната, а аз не знам какво да и кажа.
Не много дълго, след този паметен за мене случай, като си купувах списание „Родна реч” на един павилион за вестници да видя дали са ми публикували едни стихотворения, гледам малка книжка на библиотека „Смяна” ,на издателство „Народна младеж” – Дончо Цончев, „Мъже без вратовръзки” – сборник разкази. Трепнах. Поглеждам книжлето отзад и виждам портрета на нашия даскал Дончо, с кратка биографична справка. Не можах да се побера в кожата си от радост – значи тоя пише!… Занесох му я на следващия ден да ми я подпише и на него му стана много драго. Я дай да ти изпраскам тука един автограф, че да видиш какво става! Ей, ама ти да не пишеш – вика.С половин глас му казвам,че се опитвам,а той казва:”И аз се опитвам. Знаех си аз, че сме от един дол дренки – щом умеем да се бием и пишем! Но ще станем ние писатели, от мене да го запомниш!…”
Така се запознахме с Дончо Цончев и той, за разлика от мене стана писател. Голям писател. Страхотен. Аз поглъщах всичко написано ог него и беше много вкусно. Страхотен език! Страхотни внезапни хрумвания в подкрепа на основната си тема в разказа, новелата или миниатюрата, изказани живо и образно, като никой друг до сега български писател. Аз се мъчех да пиша като него ,но не ставаше. Моите разкази излизаха другояче, с друг език, с друго дишане .Носех ги по редакции на вестници и списания, връщаха ме по няколко пъти, на края ми се казваше, че разказите са много хубави, но не стават за нашето издание, вестник, списание. Дончо издаваше и публикуваше всичко,което напише. Почти се бях отказал, но при една случайна среща и кратък разговор, той ми рече: ”Пиши,не се отказвай! Пиши не като тоя и като оня. Пиши като Георги Витанов. Шило в торба не стои. Пиши!”
Ние сме се срещали, кога случайно, кога нарочно, пиянски запои и трезви лаф-мохабети, на които той беше цар. Не само, че пишеше добре, но и говореше добре. Когато сме били заедно, около нас се навъртаха хора най –различни и той черпеше наред, безогледно и прахоснически, целия бар. Обичаха го хората и той ги обичаше и не се щадеше. Веднъж някой от съседната маса рече, че му е чел една работа, страхотна работа, значи, написана от голям автор, голям писател, той му отвърна:
– Чел си ми оная работа! Аз съм автор на две страхотни момичета и съм един проклет картоиграч, пияница и ловджия… –и целия бар избухна в страхотен смях. Това беше Дончо във вихъра на разпусканията си.
Веднъж по повод на моите хленчения, че не ме печатат, той рече:
– Виж какво! Знаеш ли, кога се ловуват дивите петли? !Не знаеш,защото не си ловджия. Дивите петли се бият през любовния период. Влюбени до безумие, отдадени на инстикта си, оня див инстинкт за продължение на дивото кокоше племе, те са глухи и слепи за всичко наоколо, ловецът се приближава и го застрелва, като стой та гледай. Такова животно е и човекът – когато е влюбен до безумие в нещо ,отдаден с нечовешка преданност, тогава е най открит, най – зависим, най – уязвим. Писането е божа дарба – не се дава на всеки. Това е космическа енергия,която хваща читателя и го държи като махмурлук. Ти я имаш и един ден сам ще се убедиш в това… А, наздраве!
Дончо излезе прав. Мина време и действително неговата „пиянска”приказка стана истина .Започнаха да ме печатат и започнаха да ме четат. Станах „ многообещаващ” млад писател. За моите разкази взе да се ”шушука”в литературните кръгове. Мои разкази печелеха литературни конкурси. В кафенето на писателите на „Ангел Кънчев”5 в София, докато чаках издателя на дългоочакваната си първа книга, като Дончовата, от „Библиотека смяна”, някой ме ръгна отзад и като се обърнах – Дончо!
– Казах ли ти аз! Казах ли ти?!
Каза ми,бай Дончо! Много пъти ми го каза,братко!…
Никога няма да забравя, след излизането ми от премиерата на на първата ми книга в „Книжарницата на писателите” и вървейки с издателя ми Росен Босев (и той отдавно покойник) към ресторанта на съюза да почерпя по случая, срещу ни идеше Дончо да ме поздрави, бодна ме с пръст в корема и рече: „Видя ли,че можеш! Пиши,но не забравяй, че писането не едно от най-безопасните занимания!”
Въобще не разбрах думите му тогава…
Реотанът ми се стопли цяла година по-късно.
Дончо отново беше прав, но това е една дълга история за разказване.
–––––––––––
* Георги Витанов Богат живее и работи в Чикаго, САЩ. Той е съучредител и пръв председател на първия в българската история задграничен писателски съюз – СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА (виж тук). Отвореното им писмо по повод кончината на писателя Дончо Цончев може да намерите тук (линк)
