По повод един трагичен инцидент

Историята, която ме провокира да напиша този текст, е в прекия и преносен смисъл мътна и кървава. Става въпрос за инцидента от 4 юли т.г. в кв. Овча купел в София, завършил със смъртта на един 24-годишен младеж. 

Не само тази конкретна случка е според мен, обаче, „мътна и кървава“. Има нещо някак трагично и мътно и в някои от нещата, което пише в дневника си този млад човек, циритани от близките му след инцидента. Че иска да остане като легенда, че обича само себе си и иска да се жертва заради себе си, защото няма за какво друго да се жертва.

„Мътно и кърваво“ може да е, от друга страна, не само това сбиване, след което си отиде Борислав Райнов от кв. Овча Купел, а и всяко друго сбиване на границата между жилищен квартал и гето, в което полицията участва като статист.

„Мътно и кърваво“ е и пристигането на линейка, идваща с достатъчно закъснение, че да няма вече смисъл от нея (повикана от някого в суматохата, във всеки случай не и от полицията).

Има нещо мътно някак си и в дейността на всякакви правозащитници и НПО-та, която се изявяват под път и над път, само не и когато примерно тълпа роми се саморазправи до смърт с някой представител на мнозинството, или пък когато примерно някоя друга група натупа някой полицай (и такива случаи има). Както и в политици или министри, които гледат да замажат причините и последствията от подобни случаи. Или в някои медии, които правят същото.

За някои крайни националисти, които бързат да си кажат лозунгите на организиран заради поредната нелепа смърт граждански протест, не знам дали има смисъл да споменавам.

Съвсем ясно е обаче, не мътно и смътно, че има условия за развитие на ромски и на български екстремизъм (такива има не от вчера), на етнически оцветени социални противоречия, които няма да бъдат спрени, докато на всеки подобен случай се гледа изолирано. Докато по-дълбоките причини, предпоставките за подобни инциденти не стават никога повод за никакъв по-искрен, задълбочен и отворен, ангажиращ всички структури на обществото, дебат.

Вероятно светът е различен, когато живееш в гето.
Каквото и да е гетото, в едно гето винаги е по-лесно да се образува спонтанна тълпа. И ако на никакво ниво или чрез никоя от своите структури (държавни, неправителствени, местни, съсловни, каквито и да било), една страна или общество не може да намери механизми, с които да спре гетоизацията на все повече хора всъщност (били те обитаващи жилищни блокове или бараки); да спре възникването на толкова лесна агресия, от една или от друга страна (въоръжена не само с юмруци или ритници, но и с всякакви подръчни хладни оръжия), онази стара приказка за правата на човека и гражданина може да отиде право на боклука на голямото, завземащо все повече пространства, гето.

Мариана Христова

© stranitzi-stannitzi.blogspot.com