Сайтът, който пусна важни правителствени сведения за войната в Афганистан, мрази тайните и смята, че те са източник на всички злоупотреби
Той влиза със забързана походка. Преди да е поздравил присъстващите в стаята, търси контакт, в който да включи своя малък черен компютър. Евтин лаптоп, но световните разузнавателни агенции биха платили много за възможността да видят какво има в него. Името на мъжа е Джулиан Асандж. Току-що е пристигнал от
Стокхолм, след като за кратко е бил в Брюксел. Преди това бе в неизвестност в продължение на две седмици.
Петима агенти в Министерството на националната сигурност на САЩ се опитват да го посетят преди две седмици, точно преди да говори на конференция в Ню Йорк. Усилията им обаче не се увенчават с успех. Асандж решава да остане в Англия, след като адвокатът му съобщава, че няколко американски държавни ведомства много искат да разговарят с него. Американският министър на отбраната Робърт Гейтс наскоро определи Асандж и работата му като „безотговорни“.
Форум за анонимно разкриване на секретна информация
Асандж е създател на интернет сайта wikileaks.org. Заедно с няколко служители на пълно работно време и много доброволци той го ръководи от 2007 г. WikiLeaks събира и публикува материали, които компании и държавни ведомства определят като тайни. Сайтът е като форум на разобличители и публикува само оригинални документи – с други думи, няма слухове или материали, написани от работещите за WikiLeaks.
В миналото WikiLeaks публикува имейли, написани от бившия кандидат за вицепрезидент на САЩ от Републиканската партия Сара Пейлин, документи за корупционни схеми, в които е участвал бившият лидер на Кения Даниел Арап Мои, и тайни документи от американския център за задържане в Гуантанамо. По това време сайтът е посещаван главно от добре информирани хора, но през април приковава вниманието на международната общност, след като Асандж кани група журналисти в Националния пресклуб във Вашингтон, за да им пусне видеозапис.
Филмът е за смъртоносна атака през 2007 г., извършена от американски хеликоптер „Апачи“ – нападнати са повече от 10 цивилни граждани в Багдад, като двама от тях са служители на информационната агенция Ройтерс. Гласовете на екипажа се чуват, а циничните им коментари правят видеозаписа още по-ужасяващ. След инцидента Ройтерс напразно се опитва да получи копие от филма. Само Асандж успява да се сдобие с него. До този момент това е най-големият му удар.
Заплаха за националната сигурност
Някои хора смятат Асандж и неговите сътрудници за герои, които се борят за пълната свобода на информацията и срещу всички форми на цензурата. Според други те са предатели.
От гледна точка на американските власти австралиецът представлява сериозна заплаха за националната сигурност – нещо, което Пентагонът дори написа. Още през 2008 г. американската армия определи WikiLeaks като сериозен проблем за сигурността и обсъждаше най-добрия начин, по който да се пребори със сайта. Документът също стига до Асандж и той го публикува на wikileaks.org.
Оттогава се появиха притеснения за неговата сигурност, дори и за живота му. Но не е много ясно дали мъжът, който сега включва своя компютър в Лондон, е опасен или е в опасност. Той определено прави впечатление: висок, слаб мъж с побеляла коса и кожа, която изглежда неестествено бледа за лятото – отчасти защото в последните няколко седмици е подготвял следващия си проект и едва успявал да излезе навън през деня.
В стая на петия етаж на сградата, в която се намира редакцията на британския в. „Гардиън“, той предостави достъп на изданието, на в. „Ню Йорк таймс“ и на сп. „Шпигел“ до над 90 000 документа, свързани с войната в Афганистан, като повечето от тях са с гриф „секретно“.
„Ежедневна жестокост“
Публикуването на тези архиви няма да промени само начина, по който обществото гледа на войната, но също така ще „промени мнението на хората с политическо и дипломатическо влияние“, казва Асандж. Според него документите „хвърлят светлина върху ежедневната жестокост и низостта на войната“ и ще „променят възгледите ни не само за войната в Афганистан, но и за всички съвременни военни конфликти“.
Архивът съдържа разузнавателна информация, преценки и много имена на военни и на други източници. Публикуването на тайни военни документи за една война, които никой не е смятал, че ще стигнат до обществото, повдига нови въпроси. Дали този вид журналистика обезпечава правото на обществото да бъде информирано? Дали това е законен поглед зад пропагандната машина на войната? Или е шпионаж? Дали Асандж и сътрудниците му са виновни, че са разкрили държавни тайни? Дали в крайна сметка те излагат на опасност международните войски и афганистанските си информатори, които им помагат?
База данни върху флашка
WikiLeaks и други подобни сайтове вече промениха начина, по който правителствата и корпорациите работят с поверителна информация. Винаги е имало разобличители, служители в компании или правителствени ведомства, които снабдяват медиите с конфиденциална информация, за да привлекат вниманието към нежелани практики и корупция, или за да покажат злоупотреба с власт. Но толкова пълна база данни за война, която може да се събере само на една флашка и лесно да се публикува в интернет, е нов феномен.
Дали WikiLeaks не е новият символ на просветлението? Или пък представлява заплаха за демократичните нации, тъй като позволява на един бивш хакер и няколко негови приближени да решават кои части от взривоопасната информация да разкрие следващия път – без да дадат възможност на другата страна да разкаже за историята от своята гледна точка, или да предприеме законови мерки, за да спре изтичането на информация? „Тези хора могат да пуснат каквото си искат и никога да не отговарят за действията си“, казва американският министър на отбраната Робърт Гейтс по повод разпространяването на видеоклипа с хеликоптера от 2007 г. Рядко представител на американската администрация изглежда толкова безпомощен.
Проблемът започва с факта, че досега WikiLeaks си остава повече брилянтна идея, отколкото организация в общоприетия смисъл. Няма централен офис, нито адрес, а само анонимна пощенска кутия в Университета в Мелбърн. Асандж и германец, който се представя за Даниел Шмид, са единствените двама души от WikiLeaks, осмелили се публично да покажат лицата си. За работата си те разполагат освен с уебсайта, с няколко и-мейл адреса и акаунт в Twitter, който използват за пиар цели. Сървърите, които се намират на различни места по света, където законите осигуряват голяма защита на информаторите, са в основата на операциите. Средства от дарители покриват годишните режийни разходи от около 200 000 евро, а Асандж и Шмид дори не си плащат заплати.
На срещата в Лондон бързо става ясно колко зависим е WikiLeaks от отделните активисти и до голяма степен от Асандж и малкия му черен лаптоп. Разбира се, още, че противниците на Асандж имат в лицето на високоинтелигентния и самоуверен 39-годишен мъж опонент, който трябва да бъде вземан насериозно.
Асандж се е посветил изцяло на работата си по създаване на база данни, с която WikiLeaks да вдигне информационната завеса на войната в Афганистан. Облечен е в странна комбинация от намачкано сако, фланелка, работни панталони и износени маратонки. Ходи небръснат и изглежда, сякаш не е спал поне две нощи. Негови близки казват, че той спешно се нуждае от няколко седмици почивка.
Асандж обаче не е съгласен. Пръстите му галопират върху клавиатурата и прекъсва само от време на време, колкото да каже нещо. „Имаме нужда от функция, която да ранжира инцидентите според тяхната значимост“, казва той с дълбок носов глас. Преди доста време той е инсталирал филтър, който позволява на потребителите на сайта да търсят сами измежду хилядите отделни инциденти според тяхната „значимост“. Асандж се спира на броя на цивилните жертви като един от основните критерии. В базата данни също така може да се търси по дата и регион, а всеки инцидент е свързан с карта, за да се види точно на кое място в Афганистан се е случил. Това е войната като мултимедийна презентация.
„Ха, невероятно“, казва внезапно той. Открил е още един гротесков пример на жаргона, който военните използват, за да описват действителността на бойното поле. Терминът е „липсват витални признаци“, с други думи, „мъртъв“. Той е силно заинтересуван от езика на войната и това обяснява защо WikiLeaks озаглави видеозаписа от Багдад „Косвено убийство“. Целта му била, по думите на Асандж, да изобличи циничния термин „косвени поражения“ до такава степен, че да направи невъзможно бъдещото му използване.
„Критериите ни са кристално ясни“
Когато Асандж говори за проекта си – например по време на вечеря, при която австралиецът си поръчва единствено две топки сладолед с кардамон, той споделя намерението си да изпрати посланието, че WikiLeaks е радикален, внимателно развиван проект. Асандж обмисля много, преди да отговори на въпрос, и настоява да бъде изслушан докрай. Не обича да го прекъсват.
Казва, че идеята за базата данни му дошла през 90-те години и през 1999 г. резервира името на домейна leaks.org. Според Асандж фундаменталното правило в отворените общества трябва да е, че всеки трябва да бъде свободен да комуникира свободно за всичко. „Опитът показва, че където има тайни, обикновено има и извършени нарушения, защото хората на власт обикновено използват тайната в своя полза“, обяснява той.
Ако е прав, то най-вероятно в света има доста могъщи хора, които трябва да са много загрижени, защото е възможно WikiLeaks да разполага с несметно богатство от още непубликувани материали. Кой решава какво се публикува и кога?
„Източникът“, казва Асандж. Когато получи анонимно материали, WikiLeaks пита информатора защо смята, че материалите са от политическо или морално значение. „Критериите ни са кристално ясни и ако полученото отговаря на тях, ние го публикуваме“, казва Асандж.
Кои са „ние“? „В крайна сметка някой трябва да ръководи и това съм аз“, казва Асандж. „Дори и да се колебая, публикувам“.
Номадски живот
WikiLeaks има забележителни позиции за организация, която дори не публикува имената на 5-имата си служители, за които се твърди, че плаща заплати, създадена от човек, който се опитва да пропусне въпросите за личния си живот. За Асандж има няколко известни факта.
Роден е през 1971 г. в семейството на артисти в Куинсланд, Австралия. Родителите му се разделят и майка му се жени повторно, но и този брак се проваля. Всъщност бил пълна катастрофа – дотам, че майката взема Джулиан и бяга от втория си съпруг, като живее под друго име за известно време. Още оттогава той живее като номад и се твърди, че е посещавал 40 училища.
През 80-те години, каменната ера на интернет, когато персоналният компютър е „Комодор 64“, а на модемите се казва „акустични съединители“, Асандж се пристрастява към компютрите и мрежите. След това става известен в хакерските среди в Мелбърн, след като успешно пробива корпоративни и правителствени мрежи, включително и американски военни компютри.
Хакерската група на Асандж дори успява да следи онлайн разследването, което австралийската федерална полиция води срещу нея. Асандж е глобен и осъден на пробация. По това време Асандж вече има син. Твърде млад става баща, но скоро започва люта съдебна битка с майката на детето за попечителство, която продължава няколко години и води до ударите върху мрежите на правителствените служби.
Опит за отмъщение?
Дали WikiLeaks не е просто начинът на един хакер и непризнат компютърен гений да си отмъсти? Заради личните си проблеми, когато Асандж говори за врага, той винаги има предвид правителството.
Ето такива въпроси обикновено журналистите задават на Асандж. Той ненавижда това със същата страст, с която презира грифа „секретно“ върху официални документи. За него WikiLeaks е и проект, който ще трансформира традиционните медии. Той иска потребителите да си създават собствено мнение на базата на оригинални документи, без журналистическо тълкувание. Но с видеото „Косвено убийство“ WikiLeaks нарушава собствените си принципи, като добавя заглавие на редакцията, за което Асандж понася критики.
„Проблемът възниква в ума на репортера“, казва австралиецът. Той предпочита научните списания с техните бележки под черта и списъци с използвана литература. Макар да се представя за разследващ журналист, работата му всъщност по-скоро прилича на тази на библиотекар или архивар. Неслучайно той регистрира WikiLeaks в Австралия като библиотека.
Асандж и колегите му могат да бъдат доволни от развитието на WikiLeaks за момента. Преди дни австралиецът изнесе лекция пред разследващи журналисти в Лондон, докато германският му сътрудник Даниел Шмид говори в Хамбург и двамата бяха бурно аплодирани. Миналата година ги удостоиха с медийната награда на „Амнести интернешънъл“.
Проектът им обаче е помрачен от 29 май. В този ден Брадли Манинг, 22-годишен американски войник, е арестуван в Оперативна база „Хамър“ в Ирак и отведен във военен затвор в Камп Арифджан в Кувейт.
Американските военни огласиха обвинението си срещу Манинг, бивш анализатор в армията. То гласи, че между 19 ноември 2009 г. и пролетта на тази година той е копирал багдадското видео, публикувано в WikiLeaks, както и 150 000 секретни дипломатически грами на Държавния департамент, както и секретна PowerPoint презентация.
Военните обвиняват Манинг, че е предал видеозаписа и 50 от грамите на „човек, който не би трябвало да ги получи“. Според говорител на американската армия Манинг може да получи присъда до 52 г. затвор, ако бъде признат за виновен.
Изглежда Манинг сам се е разкрил. На 21 май той започва поредица от разговори в интернет чат с американски хакер на име Ейдриън Ламо. Американското списание Wired публикува части от тези онлайн разговори.
Един от участниците в кореспонденцията, който според американските власти е Манинг, излива душата си пред Ламо, когото дотогава изобщо не познава. Описва му подробно как получава достъп до секретните мрежи SIPRNET и JWICS чрез два работни компютъра и как открива незащитени материали на компютъра на американското централно командване. „Не мога да повярвам, че ти споделям всичко това“, добавя той.
В чатовете той дори разкрива, че е изнесъл материалите извън работното си място. Разказва, че слага празни CD в служебните си компютри в Ирак, които преди това е надписал „Лейди Гага“, за да създаде впечатление, че си носи вкъщи музика на CD. Манинг доверява, че „слушал и си тананикал песента „Телефон“ на Лейди Гага, докато извършвал най-голямата кражба на данни в американската история“.
Няколко пъти в чата споменава WikiLeaks и Асандж, с когото твърди, че влязъл в контакт. Намеква също, че е мотивиран от дълбоко разочарование от ситуацията в Ирак и от американската армия.
Ламо информира ФБР и им предава разпечатки от разговорите. Пред американски медии защитава действията си с аргумента, че се разтревожил, че националната сигурност е застрашена. Скоро след това Манинг е арестуван.
Случаят с Манинг поставя в деликатна ситуация WikiLeaks и Асандж. Той напомня на сценарий на американските военни срещу WikiLeaks, описан в секретен документ от 2008 г. Според сценария успешната идентификация, преследване и наказание на хората, които предават информация на WikiLeaks, ще навреди на репутацията му и евентуално дори ще го унищожи, както и ще възпира други да предприемат подобни действия.
„Ако трябва да вярваме на обвинението, Манинг е предаден от американски журналист-компютърен хакер, който няма нищо общо с WikiLeaks“, казва Асандж. „За съжаление не можем да опазим хората от тях самите“.
Възможно ли е Манинг да е източник и на афганистанските материали, както спекулират някои наблюдатели? „Нямаме представа кой е източникът ни. Структурираме системата си така, че да не узнаваме кои са източниците ни“, твърди Асандж.
А защо тогава WikiLeaks иска да осигури на Манинг правна помощ? „Трябва да подпомагаме всичките си предполагаеми източници“, обяснява Асандж. „Трябва да запомним, че независимо дали г-н Манинг е източникът на видеото „Косвено убийство“, дали пряко или случайно е свързан с който и да е от материалите, които сме публикували, той е един млад човек, задържан в Кувейт в резултат на обвинението, че той е нашият източник“.
След ареста на Манинг Асандж изчезва за няколко седмици и адвокатите му го съветват да избягва да пътува до САЩ. „Един от познатите ни ме информира, че се обмисля дали аз мога да бъда привлечен като съконспиратор за извършване на шпионаж“, казва той.
Затова се настанява в лондонски хотел под фалшиво име, после потъва, пребивава при свой поддръжник, както се случва неведнъж през последните няколко години. Мести се на различни места в света – от Кения до Исландия, където с екип от доброволци подготвя публикуването на багдадското видео.
Практика на конспирацията
Предпазливостта е валидна за всички от групата му. Когато Джейкъб Епълбаум, известен програмист в интернет общността, се явява от името на Асандж на хакерска сбирка в Ню Йорк преди 2 седмици, дори наема двойник, който да се появява вместо него, след като е произнесъл речта си. Епълбаум отива направо на летището, като носи със себе си единствено паспорта си, малко пари в брой и екземпляр от американския Закон за правата и заминава отвъд океана.
Даниел Шмид, германският представител на WikiLeaks, който е втората най-важна фигура в WikiLeaks, също е много предпазлив. По време на среща с екип на „Шпигел“ в берлинско кафене Шмид се оглежда, за да види дали някой не подслушва разговора. Настоява, че не иска да се снима в негово присъствие.
Германия е едно от най-важните места за WikiLeaks, нещо като стълб в иначе доста гъвкавата организация. WikiLeaks получава много информация на немски език, получава техническа помощ от хора, свързани с влиятелната германска хакерска организация Компютърен клуб „Хаос“, германски поддръжници дават голям дял от даренията.
Шмид, слабичък 32-годишен мъж с брада и очила с рогови рамки, е учил компютърни науки и работел в компания за компютърна сигурност, преди да се посвети изцяло на WikiLeaks. Изглежда някак обикновен до ексцентричния Асандж, за когото се знае, че ходи из Лондон по чорапи и както си върви, изведнъж прави циганско колело.
Очаква се тази година в Германия да бъде учредена фондация „Приятели на WikiLeaks“. Шмид работи върху брошура, която насърчава хората да предават информация, и търси доброволци, които да раздават листовката пред Райхстага и Министерството на отбраната. Възнамерява да сложи реклами и в метрото.
Асандж и Шмид твърдят, че WikiLeaks разполага с планина от непубликувани документи и че това е само началото.
„Ако използваме метафора от езика на алпинистите, сега сме едва в базовия лагер“, уточнява Асандж.
След това прибира малкия си черен лаптоп в сивата си раница и излиза от стаята.
Източник: в-к Сега
http://www.segabg.com/
Американските разследващи журналисти се превръщат в лукс, който много американски редакции на вестници просто вече не могат да си позволят, установява Н. Марквалд, цитиран в превод на “Дойче веле”.
Данните на института за проучване на общественото мнение Pew Research Center са недвусмислени. Американските медии трябва да преживяват с по-малко пари. През 2009 г. приходите от реклама са намалели: при вестниците – с 25%, при тв каналите – с 8%, при списанията – със 17%, а при радиостанциите – с 22%.
Много американски журналисти бяха съкратени през последните години. Близо 15 000 репортери и редактори останаха без работа. Най-силно засегнати от съкращенията са разследващите журналисти. Те струват скъпо.
Имат нужда от много време, както го изисква предметът им. Ник Пенимън от Pew Research Center казва: „Разследващата журналистика прилича на изчезващо изкуство.“
Борба за оцеляване
Кой ще разкрива в бъдеще скандали и афери, кой упорито ще събира информации и от хиляди мозаечни късчета ще съставя голямата история? Според Пенимън в разследващата журналистика не бива да се залага на печеленето на пари.
Тя трябва да се поощрява като дейност с обществено-полезна цел, както е в случая с фондацията за разследваща журналистика Huffington Post Investigative Fund: „Според мен точно това е начинът да се спаси този вид журналистика. Не единственият, но един от начините“, казва Пенимън.
Фондът се финансира от дарения. Както е и при ProPublica, още една фондация за разследваща журналистика. 32-ма репортери и безброй доброволни сътрудници работят за ProPublica.
Шеф на организацията е Пол Стайгер, който преди беше главен редактор на “Уолстрийт джърнъл”. На 65 години, когато колегите му излизат вече в пенсия, Стайгер рискува да започне експеримента „Журналистика с оглед на общото благо“: „Нашата цел е не да създадем най-добрия сайт в мрежата“, казва той и допълва:
„Нашата цел е да променим мрежата“
ProPublica финансира журналистическите разследвания от дарения и си сътрудничи за публикацията само с една традиционна медия – “Ню Йорк Таймс”. Мотото на Стайгер:
„По-добре една ударна история на заглавната страница, отколкото същата история да се появи в 50 други издания на последната страница“.
Други пък залагат на широкото разпространение – във всекидневниците и в електронната мрежа. Повечето се финансират от дарения, някои получават подкрепа от университетите – например Investigative Reporting Workshop към Американския университет.
Всички обаче са изправени пред три предизвикателства: да търсят дарения, да разследват добри истории, да публикуват във възможно повече издания.