Автор: Мери Тодорова, член на Гражданска инициатива на българи, живеещи в чужбина за равни права при осиновяването
В последните седмици голяма част от българските медии се надпреварваха да отразяват благата вест: след оплаквания за дискриминация, след изразено недоволство от новоприетия Семеен кодекс в частта му относно осиновяването, българите, пребиваващи в чужбина щели да могат най-сетне да осиновяват по-лесно български деца!
У част от българите, живеещи в чужбина, както и у широкото обществено мнение, остава впечатлението, че видите ли, българският законотворец прави благороден жест към сънародниците, живеещи повече от 183 дни в годината извън пределите на България, че те са били несправедливо засегнати от набързо приетия в последния ден на предишното Народно събрание Семеен кодекс, че са се оплаквали от това, но сега, с поправките му, им се дава възможността да осиновяват по-лесно.
Но така ли е наистина? Малко като в стария виц :”Те не били компютри, а компоти”. Та и в този случай: от публикувания на страницата на Министерство на правосъдието проект на Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс, става ясно, че всъщност предвижданите поправки засягат единствено вписаните в националния регистър за осиновители към момента на влизане в сила на новия Семеен кодекс, както и кандидат-осиновителите, които са били в съдебна процедура по осиновяване на конкретно дете към същия този момент. По данни на Министерство на труда и социалната политика се касае за 200 кандидат-осиновители.
Но внушението, че се касае за благородството от страна на законодателя, не отговаря на действителността. Всъщност поправките, които се подготвят, се правят не защото законотворците искат да дадат възможност на българските осиновители, пребиваващи в чужбина, да осиновяват в бъдеще по-лесно, а защото новият Семеен кодекс създаде един правен тупик, при който процедурите на вече вписаните в националния регистър и на тези кандидат-осиновители, които са били вече в съдебна процедура по осиновяване на конкретно дете, е нямало как да бъдат продължени. В същото време институциите не са имали законово основание да отменят вписването в регистъра. Това е довело до абсолютно неправомерно и незаконосъобразно замразяване на процедурите на вписаните в националния регистър кандидат-осиновители, българи с местопребиваване в чужбина, както и до напълно незаконосъобразно нарушаване на интересите на 200 деца, пребиваващи и продължаващи да растат вече година, в институции (напълно безсмислено, след като имат определени осиновители, които ги очакват, за да им предоставят любяща семейна среда) и за които не се знае кога точно ще бъдат осиновени. С поправките държавата се опитва да излезе от правното недомислие преди да бъде осъдена от потърпевшите. За жалост децата, които са основните потърпевши и чийто интерес е потъпкан, не биха имали възможност да потърсят правата си.
Освен тези 200 кандидат-осиновители, обаче, неустановен брой български граждани, пребиваващи в чужбина, са предприели стъпки средно около 2 години преди влизане в сила на новия Семеен кодекс и имат започната административна процедура по осиновяване, но не са били вписани в националния регистър, тъй като държавата по пребиваването им е била в процес на изготвяне на социалния им доклад. В предаване по една от телевизиите за първи път се чу цифрата 30 кандидат-осиновители, намиращи се в процедура преди вписване в националния регистър при влизане в сила на Семейния кодекс. Тази цифра изглежда прекалено малка при положение, че има 200 кандидат-осиновители вече вписани в националния регистър. Но дори и да бъде приета за точна, не става ясно защо тези кандидат-осиновители се изключват от възможността да приключат процедурите си по стария ред. След средно две години административни процедури в две държави, след редица проучвания, решението тези кандидат-осиновители да трябва да започнат наново, от нула, процедура, но вече като международно осиновяване пред Министерство на правосъдието, не отговаря в никакъв случай на принципа на Административно процесуалния кодекс за съразмерност, нито на принципа за процесуална, административна и финансова икономия нито за администрацията, нито за осиновителите, а най-малко за децата в домовете. Неизвестно защо, законотворците нямат желание да бъдат довършени тези процедури по реда на стария Семеен кодекс, по който са започнали, въпреки че в мотивите към новия Семеен кодекс, както и в тези към поправките към него, няма никакво споменаване защо се налага незабавно прилагане на приетите норми относно осиновяването от българи, живеещи в чужбина.
В бързината си да поправи част от недомислията, приети с новия Семеен кодекс, законотворците ни отново не вземат под внимание всички хипотези, съществуващи в настоящата българска действителност и така създават предпоставки за нови несправедливости. Не е помислено, например, за хилядите български семейства, при които единият съпруг живее в Родината, но другият работи в чужбина. Той може да е заминал с временен договор, но бидейки повече от 183 дни в чужбина, попада под разпоредбите на международното осиновяване. Според чл.48, ал.7 от Кодекса на международното частно право:
„под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки”.
При липсата на ясни критерии и при разнородните житейски сигуации, в които се намират немалка част от българските семейства, Регионалните дирекции за социално подпомагане ще са тези, които ще трябава да правят проучване и решават във всеки конкретен случай дали и двамата съпрузи живеят преимуществено в България. Това определено ще доведе до противоречива практика, в разрез с интересите и правата на деца и осиновители. Поне при сега съществуващата правна рамка, както и при тази, посочена в проекта на Закона за изменение и допълнение на Семейния кодекс, семейство с двойно домакинство в две различни държави, попада под нормите на международното осиновяване.
Така тези семейства ще трябва да кандидатстват за вписване в международния регистър за осиновители (ако разбира се отговарят на изискванията на държавата по пребиваването си да бъдат трайно установени там) и за деца, одобрени за международни осиновявания. За разлика от българските семейства, които към момента на подаване на документи за осиновяване живеят в България (но могат без проблем веднага след осиновяването да заминат и се установят в чужбина), те ще могат да осиновят само дете, получило 3 отказа по националния ред, в повечето случаи дете със специални нужди (тежък недъг или тежка болест).
Не всички българи в чужбина са непременно заможни или отговарящи на изискванията за предприемане на такава стъпка, тъй като в редица държави по местоживеене има специални изисквания за осиновителите на болни деца – да имат педагогическо образование, да имат свои биологични деца и т.н,. С това живеещите в чужбина български граждани са принудени от страна на българските законодатели да осиновяват дете от трета страна. Но за да направят това, българите зад граница трябва да са се установили трайно в държавата си по местопребиване, защото за разлика от българското законодателство, предоставящо право на чужденците да кандидатстват за осиновяване по национален ред след 183 дни пребиваване в България, в тези държави се изискват години престой, за да се придобие правото на кандидатстване за осиновяване (например 3 години в Германия).
На практика с новите промени в Семейния кодекс, хиляди българи, печелещи хляба си в чужбина и подпомагащи родната икономика със спеставянията си, се поставят в задънена улица – невъзможност за осиновяне като живеещи в България български граждани, невъзможност за осиновяване в страната по местоприбиваване или в трета страна поради недостатъчно трайно установяване или поради преимуществото, осигурено най-вече за гражданите на държавите, в които пребивават.
Представителите на институциите, отговорни за осиновяването – Министерство на правосъдието, Министерство на труда и социалната политика, Агенцията за защита на детето, в медийните си изяви аргументират както нормите на новия Семеен кодекс по отношение на осиновяването от български граждани, пребиваващи в чужбина, така и подготвяните поправки към него, с най-добрия интерес на детето и с изискванията на Хагската конвенция относно международното осиновяване.
Но както видяхме, ако законотворците се интересуват наистина от най-добрия интерес на детето, те не биха допуснали деца с определени осиновители, да живеят година и повече в институция, при положение, че знаят значението на престоя в институция за психическото и физическо развитие на децата. Ако наистина най-добрият интерес е водещ, не би се пропагандирало бързото закриване на домовете, без да има изработена подходяща социална политика за подпомагане на биологичните родители, нито разработена система за приемна грижа.
Цитираната през цялото време от отговорните институции Хагска Конвенция няма за цел да създава единен международен кодекс на осиновяването, а да посочи основните изисквания, необходими да осигурят, че международните осиновявания се правят в най-добрия интерес на децата и да създаде механизъм за предотвратяване на отвличанията, продажбите и трафика на деца (Сборник с добри практики по Хагската конвенция, http://www.hcch.net/upload/adoguide_e.pdf). Редица държави – страни по тази конвенция са намерили най-добрия за техните интереси начин да отговорят на изискването на нейния чл.16, ал.1, т.б, да се взема надлежно предвид условията, в които е било възпитавано детето, както и неговия етнически, религиозен и културен произход.
Така например Съединените американски шати, отскоро страна по Хагската Конвенция, са намерили интересен начин да защитят както интересите на американските деца, така и на осиновителите, американски граждани, пребиваващи в чужбина. САЩ изрично подчертават, че смятат гражданите на САЩ, пребиваващи в страна по Хагската конвенция за пребиваващи в САЩ, ако имат постоянен адрес в САЩ или имат намерението да се установят в САЩ преди 18-годишна възраст на осиновеното дете. Намерението за установяване в САЩ не подлежи на доказване, тъй като се смята, че всички граждани на САЩ имат намерението да се установят отново в родината си. Осиновяванията се разглеждат по национална процедура. Изрично се посочва, обаче, че в тези случаи трябва да се следват и изискванията на държавата по местопребиваване, свързани с Хагската конвенция и кандидат-осиновителите да се обръщат колкото се може по-бързо към Централния орган на тази държава.
По подобен начин и България би могла да потърси най-ползотворния начин да отговори на международните си ангажименти, спазвайки основния европейски принцип на пропорционалност между търсените резултати и начините им на постигане и защитавайки най-добрия интерес на детето да израсне в близка до родната му среда.
Но явно до момента това не е основен приоритет за нашия законодател. Явно за него е без значение дали дадено дете ще запази българските си корени, ще отрасне в дом, в който се говори български език и се спазват български обичаи. Може би децата, осиновявани в чужбина се смятат за втора категория и българската държава не се интересува дали те ще продължат да се чувстват българи? А колкото до потенциалните български осиновители, работещи и живеещи в чужбина, явно българската държава е напълно равнодушна дали те ще осиновяват български деца или например етиопски такива.
Но при всички положения, недопустимо е превратното представяне в медиите на бъдещето на осиновяването от български кандидат-осиновители с местопребиваване в чужбина. Защо се използва бъдеще време, когато предлаганите поправки се отнасят само и единствено за минала несправедливост и точно определена група хора? Кой има интерес от това? Кому е нужно да бъде манипулирано по този начин общественото мнение?
Copyright © CROSS Agency Ltd.
