Превод от The Oprah Magazine
Източник: Уебкафе
Преди девет години танцувах с новородената си дъщеря из хола на дома ми в Северна Каролина на музиката на „Free to Be…You and Me“, детската класика от 70-те години, чийто текст за толерантността и равенството на половете бях запомнила като момиче, израсло в Калифорния.
Моят роден в Либия съпруг Исмаил седеше с нея с часове на нашата покрита веранда, поклащайки се на скърцащ метален люлеещ се стол и пеейки стари арабски народни песни – и я отведе при мюсюлмански шейх, който изпя в тънкото й кадифено ухо молитва за дълъг живот.
Тя имаше очи с цвят на кафе и пищни черни мигли като баща си, а млечнокафявата й кожа бързо потъмняваше под лятното слънце. Нарекохме я Алия, което означава „възвишена“ на арабски – и се разбрахме, че ще я отгледаме така, че тя да избере с какво ще се идентифицира най-много – от нашите крайно различни обичаи.
Американски или…
Вътре в себе си се чувствах доволна заради това споразумение – уверена, че тя ще предпочете моя удобен американски начин на живот пред неговото скромно мюсюлманско възпитание. Родителите на Исмаил живеят в държавна каменна къща по извит непавиран път край Триполи.
Стените й са голи, с изключение на пасажи от Корана, гравирани върху дърво, а подовете й са празни, с изключение на тънки възглавници, които служат и като легла нощем.
Родителите ми живеят в просторен дом в Санта Фе с гараж за три коли, стотици канали на телевизора с плосък екран, органична храна в хладилника и цял килер с играчки за внуците им.
Представях си, че Алия ще възприеме шопинг пътуванията до Whole Foods и купчината подаръци под коледното дърво, като същевременно ще се наслаждава на мелодичния звук на арабския език, пропитата с мед баклава, която Исмаил прави – и сложните татуировки с къна, които леля й нарисува на краката й, когато посетихме Либия.
Никога не съм си представяла, че тя ще се запали по покривалото за глава, носено от мюсюлманските момичета като израз на скромност.
Тя се запали по покривалото за глава
Миналото лято празнувахме края на Рамадан с нашата мюсюлманска общност на фестивал на паркинга зад нашата местна джамия. Децата подскачаха в надуваеми къщи, докато родителите им седяха в съседство под пластмасова палатка, гонейки мухите от чиниите с пиле с къри, златист ориз и баклава.
Алия и аз се разхождахме край редовете с продавачи, предлагащи килимчета за молитва, татуировки с къна и мюсюлмански дрехи. Когато стигнахме до маса, на която бяха изложени покривала за глава, Алия се обърна към мен и ме помоли: „Моля те, мамо, може ли да си взема едно?“
Тя се разрови сред елегантно сгънатите купчини от шалове за глава, докато продавачката – афроамериканка, увита в черно було, й се усмихваше. Наскоро бях видяла Алия да хвърля погледи на възхищение към мюсюлманските момичета на нейната възраст.
Аз тихо ги съжалявах, покрити с дълги до пода поли и дълги ръкави и в най-горещите летни дни, тъй като най-добрите ми спомени от детството бяха за кожата ми, изложена без нищо върху нея под слънцето: усещането за тревата между пръстите на краката ми, докато тичах през струите на пръскачката в ливадата пред къщи; газенето в ледената река в Айдахо, с навити шорти до бедрата, за да уловя първата си шарена пъстърва; сърфирането по извитата изумрудена вълна край хавайския бряг.
Но Алия завиждаше на тези момичета – и ме беше молила да й купя дрехи като техните. А сега – и шал за глава.
Преди оправданието ми беше, че е трудно да намеря такива в местния ни мол, но ето че тя беше тук – предлагайки да похарчи 10 долара от собствените си джобни пари, за да си купи горскозеления шал от изкуствена коприна, който стискаше в ръката си.
Започнах да поклащам главата си в категорично „не,“ но се спрях, спомняйки си поетия пред Исмаил ангажимент. Така че стиснах зъби и го купих, приемайки, че скоро ще бъде забравен.
Непознатото момиче
Същия следобед, докато тръгвах за магазина за хранителни продукти, Алия извика от стаята си, че иска да дойде и тя. Миг по-късно се появи на стълбите – или по-точно половината от нея. От талията надолу тя беше моята дъщеря – маратонки, ярки чорапи, дънки, леко изтрити на коленете.
Но от кръста нагоре това момиче ми беше непознато. Светлото й кръгло лице беше покрито от палатка от тъмен плат, като луна в беззвездно небе.
„Смяташ да излезеш, облечена така?“, запитах аз.
„Да,“ каза тя бавно, в този тон, който наскоро беше започнала да използва пред мен, когато казвам нещо очевидно.
По пътя до магазина й хвърлях крадешком погледи през огледалото за задно виждане. Тя гледаше пред прозореца в пълна тишина, изглеждайки толкова резервирана и безучастна, колкото може да бъде мюсюлмански сановник, посещаващ нашия малък южен град – а аз бях само нейният шофьор.
Прехапах устни. Исках да я помоля да си махне покривалото за глава, преди да излезе от колата, но не можех да измисля дори една логична причина, поради която да го стори – освен че това да го виждам ми вдигаше кръвното. Винаги съм я насърчавала да изразява своята индивидуалност и да се съпротивлява на натиска от връстниците си, но сега се чувствах толкова неловко и клаустрофобично, все едно аз самата носех този шал за глава.
Майка и дъщеря
На паркинга на Food Lion горещият летен въздух блъсна кожата ми. Събрах влажната коса на врата ми на опашка, но Алия изглеждаше сякаш не се вълнува от жегата. Трябва да сме изглеждали доста странна двойка: висока руса жена в горна дреха без ръкави и дънки, стискаща ръката на висока метър и двадесет мюсюлманка. Придърпах по-близо до мен дъщеря ми и кожата по голите ми ръце настръхна – като защитен инстинкт от струята охладен въздух, която ме посрещна при влизане в магазина.
Докато маневрирахме с количката между щандовете, пазаруващите ни гледаха, все едно бяхме загадка, която те не могат напълно да разгадаят, бързо откланяйки поглед, когато срещаха моя.
На щанда за плодове и зеленчуци жена, пресягаща се за ябълка, ме изгледа с изключително блестяща, внимателна усмивка, която заявяваше: „Радвам се на разнообразието и нямам никакъв проблем с вашето дете.“ Тя изглеждаше толкова искрена, толкова болезнено изгаряща от желание да ме успокои, че изведнъж разбрах какво би било усещането да имаш дете с очевиден недъг, и всичкото любопитство или нежелано съчувствие от непознати, което предизвиква това.
На опашката на касата възрастна южнячка събра костеливите си ръце и бавно се наведе към Алия. „Боже, боже,“ проточи тя, поклащайки глава, не можейки да повярва на очите си. „Не изглеждаш ли абсолютно прелестно!“Дъщеря ми се усмихна любезно, след което се извърна да ме помоли за пакетче дъвки.
После…
В следващите дни Алия носеше шала си за глава на масата за закуска с пижамата, на мюсюлманска среща, където бе обсипана с комплименти, и в парка, където майките, с които аз разговарях на пейката, старателно и напълно избягваха да го споменават.
По-късно тази седмица, в местния ни басейн наблюдавах момиче, само с няколко години по-голямо от Алия, да играе тенис на маса с момче на нейната възраст. Тя се намираше в тази неловка територия между детството и юношеството – тесни бедра, тънки крака, леко изпъкнали напъпили гърди – и носеше бикини-прашки.
Противникът й беше с твърде голяма тениска и торбести шорти, които се спускаха под коленете му, и когато удряше топката към нея, тя скачаше да я хване, същевременно опитвайки се с една ръка да удържи хлъзгавите ивици спандекс да не се изплъзват.
Исках да й предложа кърпа, за да я увие около кръста си, така че да може да се отпусне в играта и да почувства удоволствието да направиш перфектен удар.
Лесно беше да разбера защо тя губеше тази игра: почти голото й тяло отвличаше вниманието й. А в нейното болезнено изражение разпознах познатата смесица от срам и възбуда, която изпитах, когато за първи път сложих бикини.
С бикини на 14 години
На 14 години притичвах по коридорите на гимназията като катерица през пътното движение: притискайки се към стените, променяйки посока насред тълпата, хвърляйки се в търсене на прикритие.
След това отидох в Лос Анджелис, да посетя леля ми Мери през зимната ваканция. Мери събираше фигурки на морски сирени, пазеше черно-бяла снимка на нейния дългокос индийски гуру на скрина и пазаруваше в малък магазин за здравословна храна, който миришеше на пачули и фъстъчено масло. Тя ме отведе на Венис Бийч, където си купих евтини бикини от уличен продавач.
Зашеметена от перспективата на невероятно слънчевия следобед, си помислих, че бих могла да бъда някой друг – блестяща и горда като лъщящите на ливадата момчета от фитнеса, отпусната и нестесняваща се. Като хипитата, които се излежаваха на паважа със запалени ароматни пръчици, затъкнати зад ушите им. В плажна баня със зърнист циментов под се преоблякох в новия си бански от две части.
Гъша кожа се разстла по моя закръглен стомах и пухкавите бели косъмчета на моите бедра настръхнаха – чувствах се толкова открита и изложена на показ като костенурка, лишена от черупката си. И когато излязох от банята, погледите на мъжете изглеждаше сякаш ме заковават на едно място, въпреки че продължавах да вървя.
Въпреки странното и нарастващо усещане за срам, бях скована заради техните самодоволни лица; в тяхното предизвикващо неприлични асоциации изражение си мислех, че забелязвам някаква жизненоважна разгадка на мистерията на моето аз.
Какво виждаха тези мъже в мен – каква беше тази странна енергия, бушуваща между нас, това бързо изместващо се напрежение, което в един момент ме накара да се почувствам могъща, и в следващия -неописуемо уязвима?
Уязвима или защитена или
Представих си Алия в бикини-прашки след няколко години. След това си я представих облечена в мюсюлманско облекло. Трудно беше да кажа кой от двата образа беше по-обезпокоително. Помислих си тогава за нещо, което приятелка-суфи ми беше казал: суфи вярват, че нашата същност се излъчва отвъд нашите физически тела – че имаме някакъв вид енергийна втора кожа, която е изключително чувствителна и проницаема за всеки, с който се срещаме. Мюсюлманите и мюсюлманките носят скромно облекло, каза ми тя, за да запазят това заредено пространство между тях и света.
Израствайки през 70-те години в Южна Калифорния, бях научила, че свободата за жените освен другото означава по-малко дрехи – и че жените биха могли да бъдат всякакви, и все пак да изглеждат добре в бикини. Опознаването на моята физическа свобода беше важна част от моя процес на самооткриване, но разкриването си имаше и своя цена.
От този ден на Венис Бийч прекарах години в опити да се науча да плувам в бурните течения на привличането – желаейки да бъда желана, устоявайки на нежеланите предложения на другите, измервайки мистериозните дълбини на моето собствено желание.
Бях прекарала безбройни часове в изучаване на отражението си в огледалото – възхищавайки му се, мразейки го, чудейки се какво другите мислят за него. И понякога ми се струваше, че ако бях приложила същия безмилостно критичен поглед към нещо друго, щях да стана просветлена, да напиша роман, или поне да разбера как да отгледам градина с органични зеленчуци.
Наскоро в съботна утрин в претъпканата пробна на голям супермаркет, пробвах дизайнерски дънки в съседство с колежанки на високи токове, млади майки с бебета, вдигащи шум в своите колички, и жени на средна възраст с покрити с гланц устни, свити в гримаса.
Една по една се вмъквахме в съблекалнята, след което се подреждахме на опашка за ярко осветения пиедестал, заобиколен от огледала, свивайки бедра и прибирайки стомаха, и проточвайки врат, за да видим задника си.
Когато дойде моят ред, сърцето ми беше толкова свито в гърдите ми, колкото краката ми в дънките. Лицето ми изглеждаше измъчено под флуоресцентното осветление, и изведнъж се почувствах уморена от всички тези години, които бях прекарала в безсмислено преследване на моркова на самоусъвършенстването, влачейки подир себе си тежката каруца на самокритичността.
Алия е запленена от живота около нея
В този етап от живота й Алия е запленена от света около нея – не от това, което вижда в огледалото. Миналото лято тя стоеше на края на Блу Ридж Паркуей, гледаше синьо-черния силует на планините в далечината, с върховете им, увити от памучни облаци, и ахна: „Това е най-прекрасното нещо, което съм виждала някога,“ прошепна тя.
Широко отворените й очи бяха огледало на всичката тази красота – и тя стоеше толкова безмълвна, че се сливаше с прекрасния пейзаж, докато накрая не прекъснахме нейната замечтаност, като я дръпнахме за рамото обратно към колата.
В училище нещата са различни. В нейния четвърти клас момичетата вече правят връзка между начина на обличане и популярността. Няколко седмици по-късно гласът й се повиши от гняв, докато тя ми разказваше как нейна съученичка е направила класиране на всички момичета в класа – според нивото им на елегантност.
Разбрах, че въпреки че физическото разкриване ме беше освободило в някои аспекти, Алия би могла да открие напълно различен тип свобода, избирайки да прикрие себе си.
Изборът й предстои
Нямам представа колко дълго ще трае интересът на Алия към мюсюлманското облекло. Ако тя избере да възприеме исляма, вярвам, че вярата ще й донесе толерантност, смирение и чувство за справедливост – по начина, по който го е сторила за баща й.
И тъй като имам силното желание да я защитя, също така се притеснявам, че изборът й би могъл да направи труден живота й в собствената й страна. Тя наскоро беше заучила фатиха, първата строфа от Корана – и притиска баща си да я учи на арабски. Тя също така се превръща в сръчен планински колоездач, който кара с мен из гористи терени, докато кал опръсква нейните прасци при преминаване през прииждащото поточе.
На следващия ден, когато я откарах до училище, вместо да тръгна набързо с колата, както обикновено правя, я наблюдавах как влиза в тълпата от деца, прегъната от тежестта на раницата си, все едно се бори с буря. Тя се движеше целенасочено, по толкова самостоятелен начин – толкова различна от това, което аз бях на нейната възраст, и отново осъзнах колко голяма загадка е тя за мен.
Не само това, че тя си покрива главата, я прави такава: също и това, че тя не се вълнува какво другите мислят за нея. Или това, че намирам купчинката й с лакомства от Хелоуин недокосната в шкафчето й, докато аз като дете бях вманиачена по сладките неща.
Или фактът, че тя би предпочела да се потопи в книга, отколкото в океана – че е толкова завладяна от четенето, че не може да ме чуе как я викам от съседната стая.
Наблюдавах я как наведе глава на входа на училището и извади добре сгънато парче плат от предната част на раницата си, където другите деца пъхат дъвки или гланц за устни. След това тя го плъзна над главата си – и раменете й се скриха под него като наметалото, което по-малкият й брат носи, когато се прави на супергерой.
Докато палех двигателя и тръгвах с колата, си представих, че шалът за глава има вълшебни сили да защитава нейното безгранично въображение, нейната силна схватливост и нейната несъзнателна доброта.
Представих си го как я пази, докато тя преминава през този дом на огледалата, където толкова много млади жени биват пленени в юношеството си, закриляйки я от неудовлетворението, което те обхваща. Въпреки нарастващия брой избори на разположение, осигуряващ й надеждно прикритие, докато тя поема в бъдещето, което само мога да си представям…
http://www.webcafe.bg/
