Автор: Божидар Чеков
Преди да замина на почивка, започнах диалог чрез Фейсбук с български младеж. Според него в България нищо никога нямало да се промени. Разочарован, младият човек решил да си стяга куфара. Срещал бях десетки като него, вече дошли на Запад. В техния опит имаше положителни и отрицателни неща. На всички, с изключение на най-лекомислените, им беше трудно. Новите приятели, не бяха като старите. Общуването на чужд език не е същото. Типичната за западния човек „самота” е трудно приемлива за всеки българин. От новопристигналите, никой не говори за трудното съжителство с други националности в крайните квартали. „Новата” емигрантска вълна крие униженията претърпени тук и там и праща в Родината само положителни новини. Получилите „черен печат” за някакво прегрешение, се шмугват обратно по родните места, незабалязани от журналистите. Медийте дават думата само на музиканти, художници, манекенки и 1-2 футболисти. На бългаските строителни работници или тридесет и косур годишни безработни студенти, никой не обръща внимание. Черната работа, липсата на здравни осигуровки, дипломите, които не служат за нищо са теми, които вестникарите избгяват. От тях – пари не се правят! Моята цел не беше да убеждавам младежа да си стоù в България. Познавах надеждите, които младите българи хранеха, към реализация зад граница. Исках само да разбера чрез него, причините за политическото им бездействие в страната в която се бяха родили.
– Ти говориш поне един чужд език ? – попитах.
– Да – отговори той.
– Служиш си редовно с интернет? – продължих аз.
Отговорът му отново беше положителен.
– Пътуваш без виза където си искаш ?
Младежът отново се съгласи.
– Следователно имаш достъп до всякаква информация. Знаеш как живеят хората другаде. Какво ти пречи тогава, да се бориш в България да стане същото?
Моят събеседник направо „изпъшка”, че лично е взел участие в три манифестации. Въпреки това, резултатът бил нулев. Промяна никаква не настъпила.
Диалогът с момчето с „трите манифестации” ме преследва през цялото лято. Още с тръгването, без да искам се сблъсках с борбата на френските въздушни контрольори срещу директивите на Брюксел. Заради тяхната стачка, самолетът за Гърция закъсня. Не с час и два, а с няклко дни. Заседнал на аерогарата Роаси-Шарл де Гол до Париж, аз търках с часове една пейка близко до вестникарска будка. Който е бил войник и е лежал в ареста знае как болят кокълчетата на гърба от продължителния допир с твърда повърхност. От скуката ме спаси скандала с най-богатата французойка – госпожа Бетанкур, собственичка на l’Oreal. Атмосверата в аерогарата се разведри благодарение на вестниците. Блъсканицата за печатни произведения надмина тази за сандвичи. В резултат на това,чакалнята на аерогарата се превърна в огромна дискусионна зала. Аз не издържах да седя на едно място. Отидох два пъти до Париж и се върнах. Навсякъде хората спореха възмутени от обърканите оправдания на управляващите. Всички се заканваха на Саркози, че ще излезнат на улицата през септември. Най-богатата французойка раздавала пари без да броù. Нещо като Исус Христос – риби на Преображение. Между облажилите се изглежда е имало и политици. Жената на Министъра на финансиите била на заплата със задача да уползотворява най-добре богатството на бабата. Когато човек разполага с машинка за пари, увеличаването на състоянието става най-лесно с укриване на данъци. Жената на Министъра била платена за да ги намалява, а съпругът ù – да ги увеличава. Понякога котка си захапва опашката. Ако това стане на улицата е едно, но на върха на държавата е съвсем друго. Аферата бе разкрита от един почти непознат сайт. Трима-четирима журналисти уволнени от „голямата” преса, намериха начин да се върнат в медйината актуалност през голямата врата. След това ляво-настроените им колеги поеха щафетата. Десните медии гледаха зависливо, как тиражите на левите им конкуренти се утроиха. Общественото мнение настръхна срещу управляващите и момента не беше за изпускане, най-вече в условия на криза на печата. Притиснато от градушката от упреци и въпроси, правителството допусна непростима грешка. Негови членове обвиниха журналисти в доносничество и ги сравниха с компроматите публикувани по време на нациската окупация. Границата между леви и десни журналисти падна като Берлинската стена. Запасен с 5-6 вестника и още толкова политически списания, аз отлетях за Гърция уверен в динамизма на френската демокрация. Тъкмо се бях опънал на плажа в Халкидики и уличните размирици в Солун и Атина заплашиха привидното спокойствие на летовниците. За разлика от Западна Европа, в страната „майка” на демокрацията общественото недоволство се изразяваше много по-жестоко. Пожар на банка в Атина, отне живота на една невинна служителка. Пакет изпратен по пощата, експлодира в ръцете на шефа на охраната на министъра по борба с тероризма и го остави на място. На края избухна стачката на бензиностанцийте. Това ме накара да си събера багажа и да замина на гости при братовчедите, в едно село близо до Флорина. Техните деди са били български македонци. Сега, внуците им са гръцки македонци. Виждаме се един-два пъти годишно. Пред салата от домати и чаши пълни с „ципуро” (домашна анасонова ракия) си спомняме за тези, които вече не са между живите. Една нощ ме събуди шум на трактор. На сутринта попитах братовчеда:
– Дека бехте нощеска?
– На нивата бефме – каза той – ченките (царевицата) сакат вода. Суша е.
На връщане в самолета отново се сетих за младежа от фейсбук. Вече знаех какво да отговоря на него и на всички, които не са доволни от промените в България. Демокрацията е като нивата с „ченките”. Тя не се полива само три пъти, а всеки ден. Когато е необходимо – даже и нощно време.
Париж 9 август 2010г.
Статията е от новия брой на списание „ТЕМА“
