Вярата на българина е свързана повече със суеверието, отколкото с духовността, сочат резултатите на изследване за ценностите на европейците
Доц. д-р М. Паунов има 20-годишен преподавателски, консултантски и управленски опит в България и чужбина. За първи път въвежда в България лекционни курсове по организационно поведение и корпоративни култури. Специализирал и гостувал в редица университети в Европа, САЩ и Япония, включително Харвард. Има над 50 публикации и 9 книги. Изданието „Ценностите на българите. Съвременен портрет на европейски фон“, анализира данни, събрани в рамките на „Европейско социално изследване“, в което по представителна методика са анкетирани 43 000 лица от 21 страни. Това е достоверна основа за обосновано обяснение на много от особеностите на българския национален характер.
– Наскоро представихте ваш анализ на данните от изследване на European Social Surveys за ценностните характеристики на европейците. То подейства като хладен душ на българите, защото се оказа, че не сме такива, за каквито се мислим.
– Нормално е всеки да очаква да чуе добри неща за себе си. Ние, българите, образно казано, сме „обраснали” в митологеми, които не спираме да повтаряме: че сме трудолюбиви, гостоприемни, че сме надарени с особено богата душевност… За съжаление нещата не са точно такива и това изследване го показва доста добре. То е един обективен и обобщен опит за съвременна картина на днешния светоглед на европееца.
– Оказва се, че притежаваме характер на крайностите, отговорите на ценностния въпросник ни изпращат в двата полюса на скалите. Как ще обясните подобен резултат?
– Почти във всички ценностни измерения, които тук са общо 10, ние сме в двата полюса и сме най-крайни в отговорите. Няколко са най-стряскащите резултати. На простичкия въпрос: хората са създадени, за да си помагат един на друг или предимно да се грижат за себе си, българите отговарят рекордно уверено, че човек трябва да се занимава само със себе си. Не мисля, че това е някаква новост, защото става дума за специфичния български индивидуализъм. Това е индивидуализъм, различен от този на американци и англичани, защото е, меко казано, завистлив. Да си припомним тук култовата фраза „Не искам да съм добре, а Вуте да е зле”. Друга притеснителна характеристика е своеобразното бягство от свободата на българина. Всъщност той разбира свободата не като форма на свободомислие и гражданско достойнство – индивидуално и социално, а като скрита форма на неподчинение. Вече разполагаме и с данни срещу митологемата, че сме търпелива нация. Кротки сме само на повърхността, а под нея всеки си прави сметки как да извлече максимална полза за себе си от ситуацията.
– Според резултатите от изследването българите мразят всичко – държавата, здравеопазването, образованието, полицията… Какво е бъдещето на такава нация?
– Отговорите на българите, свързани с доверието в институциите, сочат пълно отрицание и липса на уважение. В случая наистина може да се говори за омраза. Дори наскоро попаднах на убедителна студия, озаглавена „Омразата като вечния двигател на българското общество”. Институциите в огромна част от българската история може би са си заслужили това отношение. Но всъщност отново става дума за крайно индивидуалистична реакция.
– Как ще си обясните парадокса, че според изследването българина мрази властта, но в същото време неистово се стреми към нея?
– Българите не сме много привързани към идеята за власт в класическата й дефиниция. Както вече казах, основното, което искаме, е да успеем. Властта се превръща във фактор за постигане на целите и ако ни пречи – я мразим, ако ни помага да сме по-добре – я обичаме и се стремим към нея.
– Какво се случва с прочутото българско трудолюбие? Остава ли то ценност само по себе си или е по-скоро средство за материално облагодетелстване?
– Българинът може да работи страшно много, но само ако това е начин той да успее или забогатее. Трудът сам по себе си не е ценност за него и само се залъгваме в това отношение. Ако отворим Българския тълковен речник и прочетем какво пише срещу думата труд, ще се натъкнем на определения като мъка, тегоба, нерадост.
Трудът е ценност в държави като Холандия например, където доминира протестантската етика. Там да работиш е благо, което те доближава до съзидателя Бог. Между другото желанието за успех може да бъде и много хубава характеристика и на нея са базирани икономическите успехи на най-развитите държави в света. Нарича се постигаща мотивационна ориентация. Ние я имаме в рекордно високи стойности, но нямаме добри канали за реализацията й. В крайна сметка тя се изражда в едно доста грозно противопоставяне на един човек срещу друг, стремеж за надмощие и смачкване. А що се отнася до споменатия Бог и вярата на българина, те също са особени – „инструментални” и повърхностно-ритуални – и имат повече общо със суеверието, отколкото с духовността. Представям си как би звучала на полски например мъдростта ни „Вържи попа да е мирно селото”.
– Дълги години народопсихолози като проф. Марко Семов и Иван Хаджийски формираха знанието за националния ни характер. Не е ли вече време то да се осъвремени?
– Лично аз смятам, че има голяма разлика между проф. Марко Семов и Иван Хаджийски. Позитивизмът на Хаджийски е много силен и той много силно иска да бъде оптимист, оставайки си обаче много прецизен изследовател. И на мен би ми се искало да говоря само за хубавите черти на българина, но повечето от тях е трудно да бъдат напипани в днешно време. По-добре да бъдем честни със себе си, доколкото можем, с риск дори и да сме леко жестоки. Всичко това ще е в името на нашите деца, които, както виждате, ги няма в България. Няма ги не толкова заради идеите за реализация, а защото – опознавайки света – бяха отблъснати от действителността ни. Образно казано, ако сложим в един чувал казаното от проф. Марко Семов и журналиста Мартин Карбовски и го разтръскаме, може би ще имаме балансирания модел на адекватното съвременно говорене по темата.
– Как най-ясно може да се опише състоянието на духа на днешния българин?.
– Духът на българина е болен. Дълбоко съм убеден в тази диагноза и мисля, че всеки от нас го е усетил, стига кракът му поне веднъж да е стъпвал в чужбина. Духът на българина е болен и това му личи – вижте мръсотията по улиците, недостроените магистрали, политическите нрави, наглата корупция, чалга културата, която е пуснала дълбоки корени навсякъде, отчаянието на финеса, добротата, представите за успех и ценност, агресията дори у децата..
– С какво е свързана представата на българина за успех в живота?
– Успехът в живота за българина е дълбоко материално понятие, където особено място няма за категории като любов, приятелство и мъдрост. Може би е лесно да обясним това с трудните времена на историята ни, но има много други народи, които са преминавали през не по-малки изпитания. Пуснете си новините по телевизията и ще се убедите в подобна констатация.
– Докъде стига хоризонтът на съвременниците ни?
– Интересите ни се разпростират до семейството и приятелите, не по-далеч. Абстрактни идеи като глобалното затопляне не са истински вълнуващи за българина.
– Когато заминем в чужбина, сякаш настъпва моментът на отрезвяване. Българинът сякаш става друг. На какво се дължи подобна промяна?
– Българинът е доста интелигентен дори в уличния смисъл на думата, който включва оправност, комбинативност, адаптивност, ако щете и тарикатлък. Когато попаднем някъде другаде, успяваме бързо да се адаптираме.
– Усещането за сигурност ли е най-търсеното в наши дни?
– В изследването българите са рекордьори по негативизъм – най-малко си харесваме демокрацията, най-малко си харесваме стандарта на живот, най-малко си харесваме здравеопазването, образованието, политиците. Сигурно има и защо. Но между другото има едно особено черногледство у нас. Няма друга нация с абсурдната поговорка „Много хубаво не е на хубаво”. От друга страна, най-силно сме привързани към сигурността. Това е парадоксално: ако нещо толкова не ти харесва, по-добре го промени. Само че българинът чака нещото да СЕ промени, някой друг да свърши работата. А и сама по себе си промяната го плаши, защото го изважда от временния комфорт, свързан именно с обитаването на определена персонална ниша.
– Как бихте коментирали днешните ни политици?
– С риск да бъда обвинен в политически пристрастия, каквито всъщност нямам, мога да заявя, че през последната година у нас се случват и някои положителни неща. Най-важното е, че като че ли се разклаща наложилата се през последните 20 години перверзна и крива представа за човешка ценност, морал и добродетели. А ако трябва да обрисувам един достоен (и виртуален) образ на съвременния български политик, той би трябвало да притежава хитростта на Тодор Живков, особеното чувство за чест на Бойко Борисов, финеса и дипломатичността на Симеон Сакскобургготски, склонността към риска и родолюбието на Стефан Стамболов. Но да не забравяме, че и политиците ни са българи. Както казва Маркс, всеки народ си заслужава управниците.
– Колко далече сме от реалността в преценката за себе си?
– Не мисля, че толкова лесно ще рухне една илюзия, пък и не смятам, че тя е била кой знае колко дълбока. От една страна, вижте сред колко парадокси живеем. Ние сме с накърнено национално самочувствие и имаме изразен комплекс за малоценност, но щом опре въпросът до героизъм в миналото, сме почти толкова устати, колкото македонците. В същото време обичаме да отричаме родното и да се прекланяме пред всичко чуждо. Има една поговорка, която много точно описва подобна симптоматика – хубава работа, ама българска. Мъдрости като тази съществуват не случайно, защото показват някои посоки на мисленето. Картината е доста сложна и динамична, защото определени качества на характера се оказват устойчиви във времето и не търпят промяна, други пък спорадично се появяват и изчезват като отклик на конкретни социално-исторически събития. За съжаление с днешна дата ние сме, меко казано, особени на фона на съвременните европейци. И то далеч не в положителен смисъл
– Откъде се появи толкова много агресия у нас?
– От тази болест на духа. Един от проблемите, че никой не се интересува реално от темата за възпитанието. Кой реално възпитава децата ни? Родителите са ценностно дезориентирани, училището няма авторитет и достатъчно власт, църквата реално отсъства, живеейки в свой собствен свят, а медиите – ще ме прощавате – масово са се превърнали в лешояди заради тиражи и рейтинги или пък почти откровено се продават.
Източник: в-к Новинар
http://www.novinar.net/
Ник, докато го четох си мислех, как хубаво е че някой ни го е смлял и поднесъл, само остава да прочетем и да помислим (даже и действие не се изисква), ама и това вече ни е трудно…
Негативният собствен образ на българина
Негативният собствен образ (The Negative Self Image), който българите често показват и дори демонстрират, че имат, е и може да има не само характера на „необходимата доза самокритичност” при търсенето на собствената народностна идентичност, но и характера на „необходимата доза цинична самооткровеност” и „патологична гордост” с притежаването на отдавна намерената самоидентичност, синтетично изразена в „колективния мазохизъм” като израз на „колективната патология”.
Българската битова култура и политическа история са все още напълно неизследвано от психопатологията поле, криещо тайните на една дълбоко залегнала мазохистична традиция, обуславяща специфичната национална битова и политическа съдба поне от времето на богомилите до наши дни.
Известно е, че за реализиране на патологичните си наклонности мазохистът и садистът са една абсолютно неразделна двойка, обвързана от взаимоотношения, при които всеки получава онова, което търси, от което има нужда – единият изпитва жизнена нужда да му бъде причинявана болка, а другият – да причинява болка. Погледната от тази гледна точка, дълбоко вплетената в българската история „мъченическа битова и политическа съдба” придобива съвсем други измерения.
Всеки негативен self image се изгражда в продължение на доста дълго време, през което продължителното проектиране на отрицателни качества в съзнанието на обекта на проектирането (отделната личност, групата или целия социум) създава, по израза на Карл Юнг, онази лична или колективна „сянка”, която заляга дълбоко в психиката като носител и изразител на множество тъмни и деструктивни склонности и стремежи.
Когато тази „сянка” се потиска, тогава характерните за нея аспекти се активират в личното или колективното съзнание така, че енергично се насочват навън, където лицемерно се проектират като качества на друга личност, група или социум.
Оттук „отрицателната проекция” поема един от двата възможни пътища: а) личностите, групите или обществата, набедени като „виновни носители” на тези проектирани в тях отрицателни качества, се подлагат на дискриминация, сегрегация, апартейд и прочее „наказателни операции”; б) или пък личността, групата или социумът, вследствие на изключително продължителната си подложеност на разрушителното влияние на възвърнатата проекция на сянката постепенно започват да се отъждествяват изцяло с проекцията и възприемат проекционния образ като свой истински образ.
Второто явление, обаче, се наблюдава само в случаите, когато личността, групата или социумът се намират в състояние на битова, икономическа, политическа и друга зависимост, вследствие на която нямат (не разполагат, не могат да намерят) по-слаб от тях външен обект, върху който безнаказано да проектират отрицателната си сянка, и поради това са принудени да понесат стоварването на собствената проекция върху самите себе си.
Този ефект обаче се усложнява и засилва и от това, че зависимата личност, група или общество са естествен обект на проекционната инвазия на „тъмната сянка” на носителя на господствуващата култура и власт.
Така стоварените върху личността, групата или обществото две „тъмни сенки” (завърналата се собствена и наложената от господаря) предизвикват изключително жестоки последици – настъпилият конфликт със самия себе си отнема всяка увереност в добрите си качества и в позитивната автентичност, възприема се като обективна и вярна гледната точка на двете „тъмни сенки”, тоталното психическо опустошение довежда до дълбоко чувство за безнадеждност, обреченост и фатализъм, и като краен резултат – се налага доминантата на поведенческата пасивност.
При това заслужава внимание и още едно обстоятелство: проектираната „тъмна сянка” не се проявява еднозначно „тъмно”, а има множество конкретни образи и варианти на деструктивност, „опредметяващи” определения конкретен вид и степен на достойнства и недостатъци на нейния генератор, и в този смисъл тя има способността да нанася различни по степен и по форми поражения в (върху) обекта на нейното фокусиране.
Или иначе казано: характерът на нанесените от „сянката” поражения върху битово, политически и културно зависимия индивид, група или общество зависи от степента и формите на конфликтност или синхронизация на два главни фактори – човешките (цивилизационните) достойнства и недостойнства както на зависимия (поробения), така и на господаря (владетеля, поробителя). В този смисъл формирането и налагането на собствения отрицателен образ е дело не само и не толкова на интернализирането на отрицателните доминанти в човешките характеристики на господаря, но и на отрицателните доминанти в собствените човешки характеристики.
Заслужава внимание и още едно обстоятелство, което е обстойно и прецизно обяснено от Карл Юнг: врязаните в човешката психика травми проявяват склонност към перманентна реактивация, непозволяваща постигане на пълно оздравяване, а дълбоко залегналото потиснато съзнание за своята обективна негодност и виновност за техното получаване има способността да кристализира в още по-енергична насоченост против външните обекти, в още „по-аргументирано” обосноваване на чуждата виновност в това отношение.
Тук именно, най-вероятно, се крие истината за добре известния феномен, изразяващ се в това, че в най-решителните моменти от своята лична или колективна съдба, когато за успешно преодоляване на обективните отрицателни тенденции на социалната ситуация е необходима пълна мобилизация и цялостно разчитане именно на собствените творчески (т. е. положителни) сили и енергии, българите активирват в себе си не активното, а пасивното начало, не задължението да разчитат на себе си, а прехвърленото върху други „пастирско задължение” за грижа към тях; не творческото, а разрушителното начало, не положителния си собствен образ, а обявения за положителен собствен отрицателен образ – и така в крайна сметка напълно взривяват най-важните фактори за успех, при което, освен това, си обезпечават и аргументационния арсенал за набедяване на другите като виновни за закономерно последвалите неуспехи и катастрофи.
Така, в крайна сметка, дълбоко интернализирания в българската индивидуална и колективна психика negative self image формира и една от формите на индивидуалната и колективната психопатология, а именно тоталната инфантилност – негодност за творческа социална инициативност, колебливост, нерешителност, недоверчивост, ирационален страх от всяка динамика в заобикалящия го свят – и най-вече от индивидуално взети решения, пасивност и безразличие към собствената съдба, грижата за която е формулирана като задължение на друг (Бог, Цар, Държава, Църква, Партия, политически лидер, социални служби, и пр.).
Разбира се, по своята дълбока генетична същност всичките тези прояви въобще не са патология, а са напълно естествени състояния на всяка детска възраст на социално организираните същества, каквито са и хората.
Те обаче са и стават патология в онзи момент, в който психическите особености на „детската възраст” проявят тенденция за устойчивост и след нейното „естествено биологическо” преодоляване.
Всички социално организирани същества (и животни, и хора) приемат грижата за индивида и групите по време на техната „детска възраст” като „естествено кодирана грижа” за продължаването на рода. При хората, освен това, се приема за естествена и т. нар. „социална солидарност”, при която се предоставя в определена степен и форма помощ и грижа за онези индивиди и групи, които се намират в състояние на обективна невъзможност или негодност да се грижат за себе си.
Когато обаче „обективната невъзможност или негодност” отпадне, но в индивида или групата въпреки това все още е останало субективното желание да продължи да получава „помощ или грижи отвън”, вече сме изправени пред симптом за наличието на ерозия и патология на естествената човешка способност да се грижим за себе си и за другите, които имат обективната нужда от грижи.
Историко-генетическият анализ разкрива, че всяко общество закономерно кодира в своята култура както възгледа си за норма и патология, така и механизмите за стимулиране и увековечаване на онова, което то счита за норма. Българското общество на Балканите, както е известно, се е формирало и утвърдило, и в продължение на много векове е съществувало, в рамките на проявлението на Източноправославната християнска култура, в основата на която са залегнали два главни принципи – за колективния начин на живот (т. нар. съборност) и за абсолютното единство на властта, едно от задълженията на която е грижата за колектива.
Така именно още преди почти две хилядолетия за българите е било поставено началото на ерозията на естествената човешка способност за разчитане на себе си, и с течение на времето се е наложила като абсолютно безспорна и неподлежаща на ревизия представата, че индивидът и групите са единствено „обществена функция”, а обществото е тъждествено с властта.
Така, за българите, се е наложила като норма (т. е. представа за нормалност) социалната патология, според която тоталната съдба на индивида и групите е и трябва да бъде единствено в ръцете на стоящата извън тях власт.
После, във всяка отделна значима конкретноисторическа ситуация заинтересованите властови структури внасят своя принос в осигуряването на „вечността на тази главна културологична представа”, като обезпечават проявлението на редица умело подбрани теории, които имат тази особеност, че не само никога не засягат посочената главна културологична нагласа, но и се основават върху нея, изграждат се върху нея, наслояват се, надстрояват се върху нея.
И още нещо: колкото по-силно потискащ е ефектът на тази културологична нагласа, толкова по-лицемерни са обясненията и обосновките на този ефект, толкова по-обосновани стават конкретноисторическите проявления на морала, идеологията и законодателството, закрепващи въпросната постановка.
В тази връзка Карл Юнг удачно обръща внимание върху обстоятелството, че собственият личен етичен код на всеки индивид или група се замества от знанието за това какво се препоръчва, какво е разрешено и какво е забранено.
И че именно така, по този начин – от една страна, властта поема функцията на моралната отговорност на индивида, а от друга – индивидът, чрез подчиняването си на властта, се „освобождава” от моралната отговорност за своите действия, като по този именно начин личният морал изчезва и отстъпва мястотo си на морала на властта.
Тази именно хилядолетна практика на изместване на личния морал от властта и днес тегне като кошмар над обществото.
Оттук произтичат и всички настоявания за „държавно регулиране” на сфери, които са извън естествените сфери на властта, както и представите за легитимност на всички, включително и на най-чудовищните, действия и деяния на властта.
РфЛ(§1, с.17-22РбфЛ от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ. – София, „Янус„, 2007. – 490 с.)